Любка е супер!
Ще ви го каже всеки, който е чел книгата, и мене например доста ме дразни фактът, че хората, които са я чели, не са достатъчно много.
Тази книга ми се мяркаше наоколо, откакто излезе преди година-две (я, през 2010), но все не идваше ред за нея. Пък и това име, Любка, ми звучеше някак славянски, и не знам защо бях решила, че ще се разказва за някакви косовари или пък, естествено, люблянци… Добре, че бяха Мила и Зорница, които ми я препоръчаха, когато им казах, че си търся жизнерадостна книжка, за да се смея.
И ето. „Животът според Любка”, написана от Лори Греъм, преведена от Аглика Маркова се оказа една от най-радостните и смешни книги, които съм чела в последните години.
Започва като чиклит – с героиня, която е бизнес-кучка, харчи пари, сменя мъжете, когато й омръзнат, и е недооценена звезда в работата си. Добре, малко повечко са й годините, отколкото на обичайните героини на такива романчета, но тя и без това не си ги признава.
Обаче… какво става нататък, никой не може да си представи, най-малко героинята. Бъз .
Това е името, което си е измислила.
Натрапват й да придружава група планински баби – български състав за автентичен фолклор. Съпровожда ги преводачка, която е минала покрай английския език.

Мили мои, много хубава книга ви препоръчвам! „Животът според Любка” се казва!
Пет баби плюс преводачка плюс внук на петата баба. Плюс дъщеря на четвъртата. Плюс овца от дистанция. Плюс мечкадарски оркестър. Плюс семейство. Плюс бебе.

Не искам да ви разказвам историята, но нека все пак ви спомена някои от нещата, които ме накараха да се влюбя в книгата:

1. Как се променя усещането на Бъз за себе си. Тя не се променя. Само отношението й се променя. Прекрасно е да се наблюдава.

2. Тя има сърце, меко като пухен юрган.

3. Харесва ми колко сме смешни. Невероятно е, че книгата е написана от човек, който не е живял в България.

4. Харесва ми, че романът е написан от чужденка, която говори за шантавите българки с обич. И аз ги обиквам заради това. И се чувствам обичана. Благодаря, госпожо Лори Греъм.

5. Влюбена съм в английския език на Олга. Аглика Маркова е постигнала чудеса. Това са най-сладките страници от книгата. Прекрасно смешно е, а тъгата и драмата прозират през смеха. Чувствам се дълбоко благодарна за това, което се случва накрая с Олга.
Влюбена съм също в английския на Любка.
„Защо аз да пея за чужди народи? Защо чужди народи не могат да пеят за себе си?”

6. Обичам мислите на Любка, свързани на късо заради чуждия език, които хвърлят искри:
„- Разбирам това – казва Любка. – Кичка вечно се тревожи за пари.
– Много ли е бедна? – пита Мал.
– Ne. Не бедна. Но иска да бъде най-богата жена в гробищата.”

7. Харесва ми как пеят бабите – все едно няма публика.
„Понякога те просто запяват. Както си пътуваме в автобусчето, някоя подема, обикновено Любка или Станка. Не се сговарят. Запяват, след тях запяват и другите, сякаш песента е ски-лифт и като се плъзне кабинката покрай някоя от тях, тя скача вътре. Понякога пеят, всяка в собственото си мъничко пространство, след което гласовете им се сблъскват в непозната странна хармония. Много обичам този момент. Както като захапеш ароматна зряла круша. Както когато вятърът те обвие в облак от здрав хубав сняг.
– Как го правите?
Любка казва:
– Можеш да се научиш. Аз ще те уча. Всички жените трябва да пеят, иначе не са живи.”

8. Харесва ми, че Бъз уж е лошата дъщеря, а всъщност се държи приятелски и човешки с баща си, докато „добрата дъщеря” го третира като предмет. Приятно ми е, когато здравият разум прониква през очевидното и стига до някои истини.

9. Много, много, много ми харесва това, което става накрая на книгата.

10. Особено последното изречение:
„ – Бъз Уекслър може да промени умовете си. Аз също мога да променя умовете си.”

Наистина се надявам да е така.