Да видите каква сладка книга! „Манюня”!
Чета и се смея, и не мога да реша кое е по-смешно – случките или начинът, по който са разказани?
Нарине Абгарян пише много хубаво. „Лабиринт” издаде трета нейна книга на български, прелестно преведени, приказно оформени. Разкошни!
„Манюня” е чудесна за четене на почивка, или през почивката в работен ден, а също, убедена съм – когато човек е нещо болнав, за да му просветне на душата и да оздравее по-бързо.
Вълшебна, душеспасителна способност на човека е да умее да забравя. Детството е трудна работа, може би защото сетивата са бистри и реагират ярко и всеотдайно, без да се пестят, без идея за самосъхранение. Има толкова много печални, плашещи, тревожни мигове – или бяха часове, или дни? – които сме прибрали на дълбоко и не мислим за тях. Неловки преживявания, добри или пък не до там добри постъпки – всичко се пази,  и ни влияе на решенията по-късно.
И  така, „Манюня” е истинско находище, златна жила със спомени от златното детство.
Не че всичко е идеално в живота на Нарка и Маня – охоо, има и дефицит, и злощастни приключения, и болезнени експерименти (ще издържи ли чадърът скок от втория етаж, как да си направиш римска гърбица на носа, как да заклещиш черпак в тоалетна и куп такива още) – има и дефицит, и нещастни влюбвания, и бой – всеки ден по много, и задушени зеленчуци има даже!…

Но всичко това е е съвсем приемливо, в реда на нещата, в дози и съотношения, с които човек расте силен и весел, и горд, сред планини и приятели, и приятелства като планини.
Само няколко страници след началото вече не ме дразнеше напевното и малко претенциозно словоредене (като че ли в „Три ябълки паднаха от небето” нямах това дразнещо усещане.) То верно, че детството е легендарно, то е Елдорадо, в което си щастлив, но не можеш да останеш там, а напуснеш ли го – няма как да се върнеш, и сигурно тази приказна интонация на началото към това трябва да насочи. Абе… щом трябва да си търся обяснения, да не кажа оправдания, за да се сдобря с новата си любима книжка… (NB! Част от доброто приятелство, включително и с книгите, е да си търпелив и толерантен, и тези качества никога не остават невъзнаградени.)
Бих казала също и че Трите ябълки са ненадминати за мене.

Обаче „Манюня” си струва четенето! Книга за обичане и за радване е тя.
Давам пример:

„Моя първа и засега единствена любов стана по-големият брат на съученичката ми Диана. Братът се казваше Алик и играеше страхотно футбол. (…)
„Ще бъде мой” – реших аз. И зачаках търпеливо Алик да се влюби в мен. Чаках и чаках цели три дни, но положението си оставаше същото – Алик от сутрин до вечер риташе топка и изобщо не ми обръщаше внимание. Тогава реших да взема нещата в свои ръце и съчиних поема за любовта си към него. После откъснах от тефтера на мама един син лист и преписах прилежно творението си.
ПОЕМЪ
Ти, Алик, ще има да се чудиш
кой ли този стих е написъл!!!
Анонимен е той и ти няма да разбереш
ни-ко-га
ништо!
Освен че обичам те ас
и по цял ден за теб мичтая.

Нарине Абгарян 2 А клас
Общообр. У-ще №2 в Берд

Сложих поемата в плик, залепих го и го връчих на Диана с молбата да го предаде на Алик. Не се наложи да чакам дълго отговор. На другия ден Диана не смееше да ме погледне, само ми върна плика с думите:
– Намерила в кого да се влюби!
Извадих намачкан син лист. Оказа се, че е моето писмо. Отзад Алик бе написал в отговор лаконична поема:
ТЪПАНАРКА
Повъртях в ръцете си бележката и я прибрах в джоба на ученическата престилка. Криво-ляво издържах до края на часовете, прибрах се и без да се преобличам, както си бях с престилката и със значката на октомврийче върху гърдите, легнах да мра.
Умирах дълго, цели двайсет минути, и всъщност вече си бях с единия крак в гроба, когато мама се прибра от работа. Надзърна в стаята и видя хладния ми полутруп.
– Защо си легнала с дрехите? – попита тя и ме пипна по челото.
– Легнала съм да мра – изломотих аз и след като извадих от джоба си бележката, й я подадох.
Мама прочете поемата. Захлупи лице върху дланите си. И цялото й тяло се затресе.
„Плаче” – помислих доволна.
После мама махна дланите от лицето си и аз видях, че очите й може и да са мокри, но са весели.
– Да не сисе смяла, мамо? – обидих се аз.
– Няма такова нещо – отговори мама, – чакай да ти разкажа нещо, искаш ли?
Приседна в края на леглото, хвана ме за ръка и започна да ми обяснява търпеливо, че още ми е рано да се влюбвам, че всичко ми предстои и в живота ми ще има още много такива Аликовци.
– Колко много? – наострих аз уши.
– Ооо, страшно много – отвърна мама и ме целуна по челото, – ставай.”

И… така.
Трогателно и смешно и мило, и хубаво.
А дори не съм ви казала нищо за Ба! Няма и да ви кажа. Ба, чичо Миша, мама, Каринка, Гоги, чичо Сурен, дори камионът Вася са такива образи, такива сладури, че дори за два реда да прекосят страницата, човек ги вижда и ги запомня. Ама Ба… Ще прочетете и ще разберете!

И чисти, остри чувства.

„Понякога малките момиченца ги боли душата. Тази болка изобщо не може да се сравнява с физическата. Тази болка не може да се сравнява нито с шамара на чичо Миша по тила и на мама отзад по дупето, нито със страховитите крясъци на баща ми, нито с разрушителните наказания на разярената Ба. Нямаш друг избор, освен да носиш тази внезапна болка като страшна тъмна течност вътре в себе си и непременно да си гледаш в краката, за да не се спънеш. Защото отнякъде знаеш: тази болка в никакъв случай не бива да се разплисква. И се луташ като сляпо коте из мрака, после спираш, вслушваш се в себе си – боли ли? Боли – отвръща душата. И ти продължаваш тихо нататък.”

И това го има, всичко има и докато човек чете веселите и тъжните истории за живота на двете приятелки, започва да си спомня. Спомня ли си, сънува ли, мечтае ли…

„Планината не те унизява с величието си, не ти обръща гръб, ето, ти стоиш тук, а там е планината и между вас няма никого.
Някъде там, долу, има облаци – хора – ръждива кола, ехе-хей, аз съм частица от космоса, аз съм усмивка Божия, аз съм възторг, вижте, хора, в косите ми са се заплели звезди, в дланите ми спят риби.
Планината…
(…)
– Само не се плашете – рече татко, – само запомняйте, от тук нататък ще го носите това вътре в себе си, докато сте живи.”

Докато четях, още от първите страници – та чак до края, в ума ми жужеше една зарадвана мисъл – това е страхотна първа книга за някое дете.
Дете, дете – на 12 години, да речем. Може и на 15. Знам ли ви децата, вие си ги знаете.
Кой каквото дете си има.
Моето например не четеше книги до към 11 – 12 клас. Сега го счупват от четене на книги за архитектура, нека му. Той безвъзвратно е пропуснал шанса „Серафина” да му бъде първата.
Пак зависи от вкуса и нагласата, обаче „Серафина и черният плащ” на Робърт Бийти има няколко безспорни качества:
– Чудесно увлекателна е, не ти се оставя. По едно време направо бях с усещането, че са ме ударили в кантара – имах си за четене, а после внезапно свършиии.
– Буди силни емоции – и радост, и привързаност, и любопитство, и страх, и престрашаване, и ужас, и решителност.
– Написана си е по правилата и на криминалния жанр (има загадка, има подхвърлени улики, има преследване, всичко), и на вампирския тип книги (гнусно създание, въоръжено със свръх-способности и почти непобедимо. Ама само почти.)
– Но пък стилът е чудесен, с хубави думи и изрази, без да подценява читателя, сладко разказване (преводът е на Паулина Мичева).
– Героинята е момиче, което, докато преследва вампири и се бие с пуми, мечтае за хубава рокля, за приятели, чуди се какво не й е в ред, мисли си, че е дефектна, а на края на книгата открива, че дефектите й са дарове и й предстои да се научи как да ги овладее и да се възползва от тях.
Тя обича много татко си, но изобщо не го разбира, а после, след разни приключения, го обича още повече и след като е узнала много важни неща за миналото, пак няма да го разбира, но какво от това?
– Момичето че е странно, странно е. Това е чудесна изходна точка да си създаде мироглед, който не съди хората, а е добронамерено любопитен. Тя наблюдава, мисли, вълнува се, и е освежаващо лишена от предразсъдъци.
– Краят е чудесен. А историята има продължение, което още не съм прочела, но като нищо ще се окаже чудесна втора книга за това, същото дете.

Така ние, серийните ненаситни читатели, ще ставаме все повече и после ще завладеем света.

Ето ви един цитат от случайно разгърната страница:
Веднъж Фина се бе промъкнала покрай прозорците на зимната градина, която бе цялата осветена заради бал по случай лятното слънцестоене. Наблюдаваше как момичетата в красиви рокли се полюшват насам-натам, танцуват с момчетата и пият пунш с мехурчета от гигантски фонтан в средата на залата. Винаги бе искала да бъде едно от тези момичета с хубави роклии лъскави обувки. Оркестърът свиреше, хората разговаряха и се смееха. Приведена в сенките под прозорците, Серафина се взираше в каменните лъвове, които охраняваха безмълвно входната порта на къщата, и си мислеше, че те сякаш също я наблюдават.
Не знаеше какво е мнението на Брейдън за нея, но в едно беше сигурна – тя бе различна от всички момичета, които младежът бе виждал до сега. Не беше наясно дали това я правеше негов приятел или враг. Но той със сигурност беше забелязал, че тя е различна.

Аз съм идеална за приказки. Точно съм.
Във всеки случай, не съм прекалено голяма за тях и не мисля, че някога ще бъда.
Прекарах твърде много юлски часове в леглото си, в тих безразличен унес, слушах Ленард Коен, от почивка нямах сили за нищо, работата ми стоеше недовършена, дни, прекарани в тлеене, и юли щеше да изтлее целият. Но тогава си измислих пилетата и те ме върнаха към живота, последната седмица се разкудкудяка, напълни се с цветове и перушина, и като се събудих най-после, ми се дочете.
Книгата ме избра в книжарницата, събрах си всичките левчета и стотинки от джобовете и те се оказаха точно колкото ми трябваха за „Den stora verklighetsflykten”.

Авторът се казва Ларш Васа Юхансон, швед е човекът, преводът е на Росица Цветанова и от тук нататък ще наричаме книгата, както е на български, „Внезапното бягство от действителността и други мизерии”.
Защо са добавили мизериите в това заглавие, аз не знам, но не ми пречи. Книгата е забавна, но не прекалено. Искам да кажа, всичко в нея може да ти се стори смешно, ако си във весело настроение и гледаш  думите любопитно, без да ги насилваш. Например героите и отсам, и отвъд линията от сол са чудни образи. Гледай:
„Вратата на къщата се отвори на второто почукване и ме посрещнаха две озадачени лица. Жена и мъж на около седемдесет години. Дядо и баба ще да е по-точното определение. И двамата бяха малко кокалести, жилести и загрубели,ала сините им очи бяха свежи и будни. Дядото беше сресан на среден път. Гъста, права и избеляла сякаш от слънцето коса, която му стигаше малко под ушите. Косата на бабата беше рядка, сплъстена и сива. Наподобяваше барета от одимен захарен памук. Едва ли не ми се стори, че дядото и бабата са си разменили прическите. И двамата носеха работнически гащеризони. Неговата риза бе червена, нейната – зелена.”
Това са Гунар и Грета и те са само двама от шареното население на гората, в която попада окаяният фокусник Антон. Аз много ги харесвам от първия поглед до последния, но няма да цитирам как изчезват от погледа, за да не издам края.

Макар че, защо да се лъжем, краят си е съвсем предвидим. Това е приказка по всички правила, буквално човек може да открие една по една всички функции на Проп – забрана, нарушаване, дамгосване, преследване, завръщане, намиране на магически помощник – точно както си трябва, чак до срещата с любовта на финала.
Героите са шарени, цялостни, малко плоски, като на плакат. Някои са разтапящо симпатични, други зли, още по-други – безумно дразнещи, чак ми беше смешно как се хващам – ядосам се и после усетя, че точно това се очаква от мене, а всъщност е смешка и половина.

Тогава защо толкова много ми хареса тази история? Сигурно защото се привързах към шосейния бродник Антон, гледах го как се самозаблуждава, как се мъчи като грешен дявол, както се казва, и ми беше приятно да съм така уверена, че нещата ще се подредят за него. Радвам се, че той успя да разчупи ужасния модел, в който сам се беше забил, и да започне да си лекува душата. Някак се обнадеждих и за себе си. Не че аз съм мрънкащ двуметров фокусник с низходяща кариера… къде ти, далеч съм от двата метра аз…
Харесва ми как е разказана приказката, интересно, забавно и спокойно. Харесаха ми фантастичните същества и имената им. Моля ви се, може ли да има на света Горска кралица с неприлично секси телепатичен глас на име Говнянката (на галено – Говни)!
Има още преждени свинчета, Среднощен хлопач, Серен момък, Кюфтак, Сръдливец, Безумен вресливец, Лентяй, Щуроскръц, има и прасъщества като Разридателя. Предполагам, че преводачката е прекарала прекрасни часове в измисляне на смешни имена.

А, да, сетих се за още едно нещо, което ми допадна. Горкият Антон е ужасно завистлив.
Аз не си позволявам да съм завистлива и ревнива и да падам духом, а за това понякога се изисква страхотна дисциплина и въздържание. А пък той най-волно и свободно джапа в езерца от самосъжаление, завист и разочарование.
Може би няма да е лошо понякога и аз да си давам воля на лошите чувства. Лоши, хубави – мои са си. Без прекаляване, нали.
Харесва ми колко добре е подредена историята. Всичко си идва на мястото в точния момент и нищо не остава неизползвано. Харесва ми ритъмът, в който нещата се повтарят (Себастиян закача пердетата на Шарлота и това е началото на края, Антон ще закачи пердетата на Сага).

Харесва ми да ми разказват приказки, повече сладко, отколкото иронично, и да виждам как хората се справят с проблемите във и извън себе си.
Така че „Внезапното бягство от действителността” не е книга, която ме е разтърсила или е променила живота ми, но промени няколко от дните в края на юли, разсъни ме, забавлява ме и сега много ми се иска да си намеря друга, подобна на нея, защото чувството, докато четях, беше чудесно.
Аз я препоръчвам усмихнато и убедено.

В началото на годината, по вдъхновение от Веселина Седларска, си пожелах през 2017 три дни да мълча. Засега ми се вижда неизпълнимо, но не съм го отменила. То не беше решение, защото не понасям да ме командва никой, а да вземеш решение е като да си дадеш команда, не, не. А и желанието има по-голяма сила от решението, поне за мене. Решава се с една дума, а се желае с душа и тяло.
За лятото си намислих ново желание – да чета повече книги. Най-лесно става, ако си взема книгата и изляза навън, да чета на някоя пейка. Чета и дишам, дишам и чета, гледам как минават бебенца, кученца, хубави хора, гледам листата и цветята и пак чета. И като нямам компютър да ме разсейва, чета с часове. Пия вода, не ям, мозъкът ми работи, значи и отслабвам, както си седя и чета. Нали?
Ето, след „Бьорнстад” прочетох „Наръчник на оптимиста”, и то с голямо удоволствие.
Тази книга беше пълна с подаръци за мен.
Взех я от библиотеката, което си е подарък – цяла институция, пълна с любезни хора, които събират книги и ги пазят, а аз мога да отида при тях и без да ми задават други въпроси, освен например каква книга желая да получа, ми дават безплатно всякакви четива. И дори не изискват да ги чета наистина. Често ми се случва да взема някоя книга, цял месец да я нося в чантата си и накрая да я върна, без да съм я отгърнала. Но тя си е била моя през това време. Повечето ги чета де. Това е подарък.
Между страниците някой е оставил четирилистна детелина. Оставена или забравена – аз я намерих. Който вземе „Наръчник на оптимиста” след мен, също ще я види и сигурно ще се усмихне. Това е подарък.
Отделните глави в книгата имат чудесни загадъчни заглавия. Все едно авторът ме кани да играем – оставил е заглавието и аз се забавлявам да го открия в текста и да разбера какво значи. Ето първите шест:
„Неопределено време до неизбежното ми събиране с Ники”
„Той не проповядва песимизъм”
„Оранжево зарево пронизва черепа ми”
„Възможно най-лошият край”
„Мога само да те обичам”
„Бетонната поничка”
Непознат човек да играе на интересни и весели игри с теб – това е подарък.
Сега, като търсих линк към „Наръчника”, се сетих, че това ми е втората книга от Матю Куик – първата беше „Добрият късмет на момента”. Ами да!
И в тази книга се говори за хора с тежки психологически проблеми. Някои от тях са с диагноза и пият хапчета, другите не, но всички имат грижи и проблеми, и не успяват да се сработят добре със света, реагират странно, търсят начини да са щастливи… Освен това имат любови и привързаности, някои умеят да рисуват реалистични портрети върху автобуси, други добре готвят кебап, трети умеят да изберат най-страхотния подарък… Това е книга за хора като мен, и аз се радвам, че не съм сама. Това е подарък.
Разбира се, някои от героите не са като мен, много по-зле са. Обаче се справят. Аз съм по-добре, значи непременно също ще се справя, с каквото ме чака зад ъгъла. Знаете какво е това обещание. Подаръъъък!
Преводът е хубав, на нито едно място не си спрях четенето, за да се чудя защо пък това е казано така (от английски на български – Стела Джелепова).
Има филм по книгата, с любими актьори, с най-високи отличия и награди, ето трейлър тук:

Ще го гледам.
И какво друго да направя, освен да избера един цитат, а? Тази книга не гъмжи от премъдрости или от непоносимо красиви и поетични описания, но се чете леко и вълнува с начина, по който събитията преливат от едно в друго, затова е хубаво просто да се чете, без да се вадят откъси от нея… Но ето.

„- Искаш ли да поплуваме?
Тя кимва, а аз я прегръщам и започвам да джапам из водата.
Морето се е поразвълнувало и вълните вече са много по-високи. Бързо ги заобикалям до място, където водата стига до гърдите ми. С Емили се носим по вълните. Те стават по-големи и се налага да подскачам и да ритам силно, за да държа главите ни над водата, но на Емили страшно й харесва: започва да пляска и да се смее всеки път като изплуваме на повърхността. В продължение на десет минути съм безкрайно щастлив; целувам кръглите й бузки отново и отново. Нещо у Емили ме кара да искам да се нося по вълните с нея до края на живота си и решавам веднага щом приключи изпитателният срок с Ники да си родим дъщеря, защото откакто се разделихме, нищо друго не ме е правило толкова щастлив.
Вълните стават все по-големи. Вдигам Емили и я слагам на раменете си – така лицето й не се мокри, а тя писука доволна, че е толкова нависоко.
Издигаме се.
Спускаме се.
Щастливи сме.
Толкова сме щастливи.”

Препоръчвам.

Доколкото знам, Фредрик Бакман е написал 5 художествени романа, и те всички са преведени на български.
Единия от тях не съм прочела още, макар че го имам – „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“.
Книгите на Бакман, които съм чела, не са еднакво хубави, и имам предвид две неща:
1. Не ми харесват еднакво силно.
2. Хубави са по различни начини.
„Човек на име Уве“ грабна сърцето ми. Радвам се, че много хора я обичат и че това доведе до нови издания, в които за щастие поправиха печатните грешки от първото и за дълбоко мое съжаление смениха чудно хубавата първоначална корица.
По книгата за бабата не си припаднах чак тъй силно, в Брит Мари се влюбих.
Имам си теория, че Фр.Б. пише прекрасни нечетни по ред (в бг-превод) книги.
Уве – Брит Мари – Бьорнстад. Първа – трета – пета.
На 2 юни Фредрик Бакман е навършил 36 години. Това означава, че пред очите ни, благодарение на Сиела, един писател се развива и показва възможностите си, а ние сме негови съвременници и можем да следим какво се случва, да се радваме, да се разочароваме, да се радваме още повече и да не спираме да се надяваме на още.

Не искам да ви издам какво се случва в „Бьорнстад“. Мога да кажа, че ми беше много трудно да я чета, защото нещата са заплетени много майсторски, увлекателна е… и ужасно мъчителна на места.
Знам, че има хора, които смятат Бакман за елементарен и декларативен, аз пък тях ги смятам за претенциозни. Да, особеност на неговия начин да разказва е, че често назовава нещата много директно. Позволява си съвсем непрофесионално да казва как се чувстват героите, да съобщава страховете и надеждите им, да казва как са сега и как ще бъдат след малко – ами елементарно е, разбира се. Обаче той го прави по такъв начин, че въздейства, увлича те, надъхва те, не можеш да оставиш книгата, даже когато ти се иска да я хвърлиш в другия край на стаята. А и освен че казва нещата, той и ги показва, някак успява да ти ги внуши, в бърз порядък, динамично да те вкара в кожата на всеки от тях, така че за всеки да ти стане мъчно.

Да, на моменти говори мъдрости… само че те наистина са мъдри и аха-аха да прескочат ръба на баналното – но нито за момент не го прескачат наистина.

И още нещо – при цялата си яснота, кристална, режеща, той разказва и описва нежно. Можеш да усетиш аромата на череши, можеш да вкусиш снежинката, която докосва езика ти. Наред с цялата грубост, бруталност, циничност, които са си там, защото те наистина са си там.

В предишните книги, струва ми се, Бакман много повече е разчитал на ефектната фраза, на смешните сравнения, на точните, смели метафори. (Преводът и на тази книга е на Любомир Гиздов, само книгата за Уве е преведена от Цветана Генчева, значи промяната си е от автора, а не от преводача.) В „Бьорнстад“ езикът е много по-пестелив. Стилът му се разпознава, пак си квичах от кеф заради хубави изречения тук и там, но бях много по-дълбоко потопена в историята.

Тук става въпрос за сблъсък на ценности, за принципи, за отговорност и за решения, за бедността, страстта, любовта и приятелството. Оф, така, като говори човек крайно обобщено, в един момент думите му може да се отнасят за всичко на света! Ама не искам да ви издавам за какво става дума, искам и вие да се мъчите, както се мъчих аз.

Мъчих се. Заради всички герои в тази книга се измъчвах.
Заради някои – повече.

А самото четене беше все на места злачни и приятни. Един час четох на тераската на нашия Хеликон и се чувствах VVVVVIР (даже стол ми дадоха, само за мене). Четох също до шадраван под цъфтяща липа. Пред библиотеката (излязох предсрочно от един македонски и от един естонски филм, защото не можеха да се сравняват с недочетената ми книга). Накрая си я довърших у дома.
На моменти имах нужда някой да ме държи за ръката, толкова ми беше напрегнато. Обадих се на Ива, нали е редактор, знае нещата, и й изквичах – ужасно е! Тя ми вика – ти докъде си стигнала? До 265 страница! О, после ще стане още по-ужасно.

Ако не бяха книги, а питиета, „Човек на име Уве“ щеше да е джин с тоник под розов храст. „Бьорнстад“ е тройно уиски, естествено – с лед. В мазе.

Не знам успях ли да кажа, че „Бьорнстад“ е много силна, задълбочена, смислена, и на всичкото отгоре – красива книга? Така мисля. Много я харесвам.

Сега какъв ли цитат да приложа, за да разберете колко е страхотна, без да разберете какво става там вътре, да си го откриете сами, докато четете?
Ще го кажа така – ако сте като мен, на моменти ще ви бъде трудно, но ще бъдете щедро възнаградени за усилието.

Ще избера цитат от страницата, на която отворя случайно – каквото ви се падне, това ще е.

„… никога не можеш да се подготвиш за чувствителността, която идва с появата на децата ти. Не чувствата, а чувствителността. Петер не бе предполагал, че е възможно сетивата му да са изострени дотолкова, че едва да издържа да живее в собствената си кожа. След раждането на Исак дори най-тихите звуци ставаха оглушителни, най-малката уплаха се превръщаше в ужас, всички коли започнаха да се движат по-бързо, а той не можеше да гледа новините, без да получи нервен срив. Когато Исак умря, Петер си мислеше, че ще се вцепени, но вместо това сякаш порите му се отвориха и дори самият въздух започна да му причинява болка. Само един недоволен поглед от страна на някое от децата, особено дъщеря му, можеше да разкъса гръдния му кош на парченца. Докато растеше, искаше единствено животът да се забърза, а сега най-голямото му желание е всичко да се забави. Часовниците да спрат и Мая никога да не порасне.

Обича я нечувано много заради това, че винаги го кара да се чувства глупав. Не ѝ е помагал с домашните от години, но тя все пак му задава въпроси от време на време, просто заради жеста. Когато беше малка, Мая се преструваше, че е заспала на задната седалка, така че татко ѝ да я отнесе вкъщи на ръце. Той винаги се оплакваше, когато трябваше да мъкне както торбите с храна, така и дъщеря си, докато в същото време бута количката на Лео, но тайно обичаше здравата прегръдка на Мая около врата му. Именно по това разбираше, че се прави на заспала. Когато наистина спеше, тя бе като кофа с вода в ръцете му, но когато се преструваше, заравяше нос дълбоко в шията му и го прегръщаше така, сякаш се боеше да не го изгуби. Откакто Мая стана твърде голяма за това, тези мигове липсват на Петер всеки ден. Преди година дъщеря му си изкълчи крака по време на спортен полуден и той отново трябваше да я пренесе от колата до къщата. Никога не се е чувствал като толкова лош родител, колкото когато осъзна, че му се иска тя да си изкълчва крака по-често.“

А пък вие – ако щете.