Бялата ми кукла малко се изцапа.
Зайчето ще скача и без задна лапа.
Мечата опашка е във камиона.
Мечо се поряза малко на триона.
Тракторът се счупи. Топката издиша.
Губят се моливите, със които пиша.
Всеки ден количките правят катастрофи.
Кучето изгриза новите пантофи.
По дивана някой разпилял иглите.
Драги мои зрители, край на новините.
Пиша думи, после ги чета
и не мога да си ги позная.
Някой казва плашещи неща
и неща, които аз не зная.
Все едно са писани от друг,
с други планове във друго време.
Някой, който е захвърлен тук
и не знае как да се съвземе.
И поглежда – кой ли го следи,
чувства се без избор и на тясно.
Някой, който думите реди,
сякаш прави бент с чували пясък
Някой по-сърцат, ожесточен,
който даже няма намерение
да прегърне всичко като мен,
за да съчини стихотворение.
Пазя си силите. Пазя ги, не че са много.
Даже на мене не ми е известно какво точно мога.
Няма къде да отида. Не твърде далече.
Аз съм растение с форма и цвят на човече.
Зная, че лошото идва. Но още пътува.
Няма да плача по принцип, че то съществува.
Може би днес е последната мирна минута.
Тя е безценна, не бива да мине нечута.
Гледам. Внимавам. Поемам си въздух разкошен.
С няколко души общувам. Познавам ги. Те не са лошите.
Времето скача. Замайва се. Меко присяда.
Някой, уютно завит, предварително страда.
Някой си глътва ключа. Друг сънува, че бяга.
Друг пък, безпомощен, дава ръка и помага.
Аз съм единият, другият, третият, петият.
Тази минута не сменям за десет столетия.
Много е тъмно и страшно, разбирам го, само че
крия във шепа живот като трепкащо пламъче.
Светът, взривен от про- и анти-,
се уповава на таланти,
които още знаят ясно
какво е честно и прекрасно,
които още пазят живо
усещането за красиво,
светът копнее за поети,
в които истината свети,
светът жадува за актьори,
в които Бог да проговори,
със дарба – благодатна почва,
в която чудото започва,
пониква и се вкоренява,
напук на църква и държава,
напук на власт и политика,
с гласа на онзи, който вика
в пустинята – и тя отвръща
и във градина се превръща.
Светът е почернял от жажда,
но точно в този миг се ражда
приятел, помагач, спасител,
художник, градинар, учител,
и точно в този миг на нужда
във всеки нещо се събужда,
разсънва се, просветва, тлее,
открива за какво живее
и силата си предусеща,
върви, усмихва се отсреща –
искра в човечеството, цялото,
и гледай! – даже в огледалото.
Сутрешни блокове. Къси кафета.
Бързаш за работа с мисъл заета.
Пак сте си легнали в два през нощта.
Имаш да правиш хиляда неща.
Фейсбук залива те с клюки и котки.
Вика те глас със изнервени нотки.
Няма „не искам“ и няма „не ща“ –
трябва да правиш хиляда неща.
Тръгваш си късно и ходиш безцелно,
и вдъхновение блъсва те челно.
Помниш ли? Някога си обеща:
трябва да правиш любими неща.
Този ден напразно мина,
но докато си жив,
радвай се всеки ден, цяла година,
просто бъди щастлив.
Слънцето грее, небето сияе.
Имаш си тайна и хубава тя е.
Спри се. Влюби се. Сбъдни си мечта.
Всеки ден носи любими неща.
Мале, колко рев ревах за Миряна Башева.
Без да съм я срещала. Само съм я чела.
С чувството „отиде си пак човек от нашите“.
Без да знам дали при „своите“ тя мен би приела.
Има думи, от които въздухът олеква,
има редове, които без да уча, знам.
Мъчно ми е, светло ми е, а в ума отеква
„Няма да те дам. Няма да те дам.“
Звездите си заплетоха лъчите.
Батерии без електронче ток.
И бяла мечка, вързала кънките.
И меденки с отдавна минал срок.
Пластмасови гирлянди във кашона,
прибрани със замах на две – на три.
От поглед само златото се рони
и чувствам как ще захвърчат искри.
И всичката украса боклучава,
която цяло лято само пречи…
Но дойде ли декември – нещо става.
Дали аз ставам празнично човече,
дали са ме облъчили с реклами,
дали по навик стар ей тъй си плача…
Играчките се галят във дланта ми,
наперват се, накриво се закачат,
блещукат със такава смешна гордост,
искрят с пукнатини като с медали,
и стъкленото жълъдче е орден
за времето – че сме го преживяли.
Един човек родил се тук,
но все го теглело на юг.
– В носа ми е вграден компас!
На юг от тук отивам аз!
Той учен бил и геолог.
На ръст – висок, на ум – дълбок.
Планирал път, предвкусвал слава.
Готов бил за съдба такава.
На юг? Добре. Но докъде?
А ако лъв те изяде?
А ако бесен слон те стъпче?
А пътят? Толкова е скъп, че
докато за билет събираш,
направо може да фалираш.
И още – югът си е жега.
Ще почернееш като негър
и ще се пържиш в страшен пек.
А ти все пак си бял човек!
– Разбирам, прави сте. Обаче
това, че всяко пеленаче
под „юг” разбира портокали,
Сахара, жега и сандали,
не може мене да ме спре!
Аз учен съм и знам добре:
планетата е кълбовидна.
За мен България е свидна,
но щом роден съм на Земята,
такава ще ми е съдбата:
Земята да ми е родина.
Така че – трябва да замина.
И като искрен патриот
вървя по стъпките на Скот,
а Шакелтън ми е учител.
Аз на планетата съм жител
и искам да я опозная –
на юг, на юг – и чак до края.
Човек, мечта щом има – гони я
до оните във Патагония,
не се отказва, и накрая,
чак до ръба на Ушуая,
и по-далеч, и по-нататък,
и вярно, пътят не е кратък,
но пък и никак не е скучен.
А нашият герой е учен,
а щом си учен, значи знаеш –
планираш, мислиш и мечтаеш,
записваш, търсиш, наблюдаваш,
и колкото по-учен ставаш,
загадки повече намираш,
съмишленици си събираш,
споделяш своите въпроси.
Открития велики носи
откритото море. След него
се носи ехо: – Его… его…
Да! Ей го – залив с бряг красив!
И нашият герой, щастлив,
погледна го и мигом каза:
– Ей тука ще направим база!
И българските антарктици
като топлолюбиви птици
тук ще долитат всяка зима.
От днес България ще има
местенце тук на свое име,
и ще го кръстим „Свети Климент”,
така под небесата сини
ще въдим български пингвини,
сред китове и бързолети
среднощно слънце ще ни свети.
Напролет курса ще обръщаме,
със щъркелите ще се връщаме.
На път към университета
ще тъпчем жълтите павета.
С носталгия опитомена,
с душа – завинаги пленена,
ще чакаме да дойде есен,
да стане кабинетът тесен
и пак – на юг, на юг, до края,
Рио Галегос,Ушуая,
на кораб, с яхта, в океана,
на пура с ром със капитана,
със хеликоптера във мрака,
напред, през лед със зодиака,
където със копнеж беззвучен
стои доброто Куцо куче,
където родно е морето,
любимо – всичко, и където
един тюлен лежи намръщен
и мрънка: – Идвайте си вкъщи!
🙂
Орехова шума пърха и пропада.
Лута се през клоните. На земята сяда.
От росата става тежка и кафява.
В подгъва на дрехата й орехче остава.
Орехът безшумен не отронва дума,
гол и сам, сред тънък пласт мокра суха шума.
Лиляна
Първо уж е временно.
После продължава:
работа, която
с хора те сближава.
Хорът, в който пееш.
Ранните домати.
С всичко ще успееш,
щом си сред познати.
С хората те свързват
сто и пет причини.
Чакат те! Побързай!
После ще починеш!
С куките. С лъжицата.
С леката мотика.
Помощ за дечицата –
който те повика.
Нова плетка? Бебешко –
чакате правнуче.
Тъкмо да отдъхнеш, но…
нещо все се случва.
От града до селото.
След това – обратно.
Даже е по-весело
и е по-приятно –
и в ума, и в пръстите
нещо се премята.
Във ръцете скръстени
ляга самотата.
Ти – с ръце разперени
вечно за прегръдка.
Щедрост непремерена.
Радост – едри глътки.
Котка като пламъче
трепка, мърка, дреме.
Ще починеш… Само че
все не идва време.
Всичко за проекта „Да се чуем“ можете да прочетете ТУК.
Баба Восе
Мъничка като Косе Босе
си я представям баба Восе.
На залеза перчемът риж
се вее над Кючук Париж.
Липи ухаят от балкона.
Говорим си по телефона.
Неловко в първата минута.
Като учителка прочута
тя вижда колко се старая
и как желая да узная
каквото каже. Разговорих я.
Тя заразказва ми история:
за майките на партизаните,
за умните, за калпазаните,
а и за Втората световна,
а и за връзката любовна
с учението и науката,
че й е непозната скуката
и интересно е живяла,
без да излиза от квартала,
гимназията е отсреща
и учениците си среща,
и техните деца, и внуците…
В Кючук Париж утихват звуците,
и ми разказва баба Восе,
и вече аз съм Косе Босе,
не е неловко, няма страшно,
и съм с написано домашно.
Всичко за проекта „Да се чуем“ можете да прочетете ТУК.
Лятото си плаща
за тарикатлъка –
хремата го хваща
и преглъща с мъка.
Като залез тлее
гърлото червено.
Лятото немее
и е уморено.
Пръстите си скрива
в дългите ръкави.
Вкъщи си отива.
Киха. Чай си прави.
То да е завито
никак не обича.
Спи, на точка свито,
и не си прилича.
И не е щастливо,
че е изменено.
И му е горчиво.
И му е студено.
Слънцето е бледо.
Хоризонтът – тесен.
– Край на сладоледа.
Пипнало съм есен!
Руса като малък принц,
алена като лисица,
есента се настани
и потрепна със ресници.
Дъхава като смола,
сладка като сок от круша,
мека, пухкава мъгла
във краката й се сгуши.
И светът въздъхна цял
на листата от поклона –
нежен церемониал,
крехка облачна корона.
Картинката е на Елица Сърбинова, слагам пак това стихотворение, защото пак е есен, и защото тази картинка ми е сред най-любимите.
Безпризорни надежди. Аз какво да ги правя?
Хем сърце не ми дава просто да ги забравя,
хем не мисля за редно да ги водя в дома си,
със фантазии диви да населвам ума си.
Те на глутница тичат, под луната събрани.
От студа стават силни. Самотата ги храни.
Те се молят и плачат. За милувка посягат.
Прелъстяват, разнежват, после бият и бягат.
Уязвени и скрити, сладки и озлобени,
безпризорни копнежи, от съня ми родени.
Обичам те с душата си и с тялото.
Обичам всяко твое нещо, цялото.
И че ми укротяваш страховете.
Че се отнасяш с мене като с цвете.
И как се смеем с теб през две минути.
И всички птици, призори дочути.
И всички песни, заедно изслушани.
И колко е удобно да сме сгушени.
Как всяко нещо с тебе е любовно,
красиво, всеотдайно, безусловно,
и че прегръдката ти ми отива,
и че не даваш да не съм щастлива.
Мария Донева 