На остров Юли

 

Морето ме изхвърли на брега
на пъстър и невиждан още юли.
Във всяка капка пърхаше дъга.
Към хълмовете с профил на акули

подскачаше по камъни и прах
пътеката, накриво закопчана.
Къде съм – отначало не разбрах,
а как ми се прииска да остана…

От всякъде до всякъде – море,
и пак се чува как земята зрее.
До юли щом човек се добере,
поне за месец топло ще живее.

На пролетта безсолната вода
изчезна, изпари се и изтече.
Перо от страх и стъпка от беда –
били са тук, но вече са далече.

И весели щурци, родени днес,
се смеят и се бутат във морето.
На остров Юли – звънкият адрес,
на който ще си приютя сърцето.

 

 

Малко стихче

 

Слънцето отдавна се е скрило,
а морето още розовее.
Аз си мисля все за тебе, мило.
Помни ли ме… Знае ли… Къде е…

Меки и напевни са вълните.
Въздухът е гъст като мастило.
Липсваш ми. Затварям си очите
и писмо наум ти пиша, мило.

 

В очакване…

В очакване кога ще те целуна,
прелиствам часовете като книга.
Светулките си вдигнаха катуна
и вече няма кой да ми намига.

През юни на човек му се обича.
Дали ще дойдеш скоро, аз не зная,
а трябва да получа – спешно, лично –
една целувка сладка най-накрая!

Лавандула

 

Лава от лилава лавандула,
плисната по мек, заоблен склон.
Слънцето полека се потули
в тих и благосклонен небосклон.

Пътят е спокоен и познат.
Само светлината се променя.
Дъх на предстояща благодат.
Сладко, ароматно лятно време.
*

Сколько смутно знакомых людей…

 

Сколько смутно знакомых людей
сколько лиц в этом городе новом.
Сколько милых, чужих мне детей.
и веселых друзей незнакомых.

Замечаю я их по пути,
и на миг, на мгновенье ревную.
Но внезапно влюбляюсь в ту жизнь,
в тайне что от меня существует.

 

 

Превод: Мария Ширяева

Ето го на български тук:

https://mdoneva.com/2010/11/13/kolkosmytnopoznati/

 

 

Яснота

 

Мъчително влюбване. Чак те боли.
Мъглата оставя по всички игли

на тъмните борове капчици влага.
Сърцето те стяга. Сърцето те стяга.

Потапя те прилив от чувството остро,
и всеки предмет се превръща във остров.

Не си се надявал от страсти да страдаш.
Държиш се за всичко, и падаш, и падаш.

Мъглата ли хващаш в ръцете си груби?
Откъснеш ли щастие – ще го погубиш.

Не го ли откъснеш – с какво ще живееш?
Сърцето ти пее. Сърцето ти пее.

След няколко мига, красиво ужасни,
мъглата се вдига. Какво не е ясно?

 

Стара Загора!

 

Не е измислица на краеведи,
не е преструвка на дамички бледи,
не е това емигрантска въздишка,
не е рисунка от шарена книжка –

истина, истина казвам ви, хора –
вече липите във Стара Загора
цъфнаха и ароматът нахлува,
и е страхотно да се съществува

точно във град, който листи разтваря
и непременно напролет повтаря
своите топли, добри ритуали –
да разцъфти и със цвят да ни гали…

Ярка светулчица здрача опарва
и става лесно човек да повярва –
даже това да са мигове кратки,
даже това да са митове сладки,

да са откъслечни, малки моменти,
пак са реални, добри аргументи:
истина, истина казвам ви, хора,
много е хубава Стара Загора.

 

липово листо

 

Във леопардовия мрак
на улиците летни
един любовен котарак
зеници ще присветне.

Една светулчица любов
над него ще прелитне.
Сърцето – липово листо –
ще трепне беззащитно.

То иска да се предаде
съвсем без бой, самичко.
Луната да го отведе.
Довиждане на всичко.

Дано, дано не се спаси
и пътя му да мине
луна със сребърни коси,
луна със дрехи сини.

 

 

Това не е стихотворение.

 

Това не е стихотворение.
Не го измислям – то се случва.
Не е щастливо, уморено е
и напоследък не сполучва.

А е обичано. Любимо е.
Навсякъде добре прието.
Но черно от умора има
под ноктите и във сърцето.

То е объркано. Разплакано.
Само изгубва се къде е.
За други хора свети в мрака,
а не умее да живее.

Измъчва го копнеж огромен
нещо красиво да направи.
Стихотворение от спомен,
за който някой е забравил.

 

 

Безсилно стихотворение

 

 

Светът ми е навил пътеките
на малко стегнато кълбо.
Това, което беше леко,
днес все едно не е било.

На пролетта й трябват сили
да тръгне рязко и навреме,
и струва ми се, е решила
от мене силите да вземе.

За всички тези остри макове,
които въздуха прогарят.
За розите, които в мрака
завивки дъхави разтварят.

На насекомите народеца
извира и се умножава,
а аз мълча във безизходица
и силата ми се смалява.

Навярно е високомерие –
от мен ли всичко ще покълне? Но
шумяща пролетна империя
прелива пълно във препълнено.

Сред пипалата на тревата
червено конче се изправя.
Издишвам страх, и вдишвам вятър,
и пролет правя, пролет правя.
 

Обичам

 

Обичам любовта ни, макар че е ужасна.
Когато няма дъно. Когато е натясно.
Докато се отчайва. Докато се напива.
Защото се разкайва. Защото си отива.

Обичам я такава. Защото. Без обаче.
Защото се смущава, когато й се плаче.
Защото е безсрамна, когато се целува.
Обичам любовта ни, защото съществува.

 

Съдбата на човека

Беше им писано да са чорапи.
Денем да топлят детските лапи,

нощем да спят във праха под леглата.
Само че те надхитриха Съдбата.

Станаха кукли. Накратко – куклясаха.
Ших ги, ръцете ми чак каталясаха.

Боцках с игла – даже с мигла не мигаха.
Те във света на игрите пристигаха

и за да дойдат тук – всичко търпяха.
Аз им помогнах, но те пожелаха

вместо чорапи да станат човечета.
Сторихме нужното, ето ги вече. Та

исках да кажа – в реда на нещата
е да не се примириш със Съдбата,

и до сега да не си бил човече, но
то да не стане, каквото е речено,

да си бил гадче, например, орисано,
пък да не стане, каквото е писано.

Думите нещо…?

Думите не желаят да другаруват с мене.
Викам ги – те нехаят. Или са уморени,

или припряно дращят със химикалки празни.
Лудост ли ги прихваща? Ми ако е заразно?

Друг път, аха да почнат – тропват с краче и спират.
Ама защо пък точно мене ще саботират?

Все пак сме си познати, знам ги какво умеят!
Сменят ли си перата? Пролетно ли линеят?

През август слънцето…

 

През август слънцето намира
заспалите лица по плажа,
опитва се да ги кремира,
а те напразно с крем се мажат,

аламинут порозовяват,
загарят, след това прегарят,
на пясъка се разтопяват,
цвърчат, запържват се и парят,

във собствен сос, и във водата
опитват се да се спасят,
топят се като в марината,
на закачалки нощем спят,

преяждат с миризлива цаца,
обливат се в парфюм и пот,
мухите с апетит ги кацат,
докато падат на белот,

накрая мидички си взимат
и се прибират след което,
и после цяла дълга зима
мечтаят само за морето.

 

Първи между равни

 

Пръстта е твърда, сива и кафява,
но радостта през нея избуява,

великденчета, тръгнали от рано,
на припек вече стигат до коляно,

на втория етаж, през тънки клони,
едва разцъфнал, сливов цвят се рони,

тревата неуверено настъпва,
полето нова дреха си скалъпва,

огромен щъркел идва, каца бавно,
достоен, скромен, първи между равни,

а слънцето, за първи ден с пола,
си слага златна брошка от пчела.