Мария:

През ноември – топло време:
старец, който в парка дреме,

жълти дюли във градините
под небе – от яркосините,

сутрин – тънко заскрежено,
късо, обезоръжено,

без успехи, без доспехи,
потно под дебели дрехи,

жалко като стих неказан,
сочно като плод прерязан,

гузно и половинчато –
нито зима, нито лято.
 

Доктор Толев:

Пак ноември. Този път
случи се на кръстопът.

Уж е слънчево, пък хладно.
Есенно, но някак гладно.

Вече няма сладък плод,
вече всичкият народ

се скатава в кафенета,
а по улиците кретат

тук-там дядовци и бабки.
Знаят, дните им са кратки,

та разбързано ги срещат.
То… същото и аз усещам…

Всичко, което стана. Имало е причина.
Можеше да останеш, само че ти замина.

Толкова е нелепо. Толкова е неясно.
Имаше смях и трепет. После защо угасна?

Толкова е наивно. Значи това е краят?
Пий една чаша вино с мен, да му се не знае.

Тръгвай и се пръждосвай. Чакай да те погаля.
Пак ми ела на гости, но като те прежаля.

Всичко се преобръща. Нищо не разпознавам.
Аз ще си бъда вкъщи и ще се съжалявам.

Или пък… кой ме знае? Чувствата кой планира?
Но да си обещаем скоро да не умираме.
 

Месецът най-после свърши. Хем беше от късите.
Месец, след който светена вода да наръсите.
Пълен с очакване, празен от по-дълбок смисъл.
По-рядко сладостен, по-често мрачен и кисел.
С триста събития, струпани като картофи.
С дребни открития. Сблъсъци и катастрофи.

Месецът свърши. И скоро ще свърши годината.
Първата част от живота набързо е мината.
Сладка любов. Тежка работа. Дълга умора.
Нежно лице сред гъмжило объркани хора.
Всичко повтаря се. Всичко е за упражнение.
За да въздъхнем накрая – с тъга, но и със облекчение.

Денят с нощта се изравнява
и щом замръкне – хладно става,
и лястовиците се махат,
и есента почуква плахо
и деликатно ме подсеща,
че иде ред за важно нещо:
печални мисли да прогоня,
да викна: Соня! Соня! Соня,
здравей, къде си, как си, що си…
Да я засипя със въпроси,
и да подскачам, да се смея,
защото разговарям с нея,
и нищо, че по телефона,
и нищо, че край нас във фона
нахален градски шум наднича.
Такова хубаво момиче
е Соня, Соничка, София!
Едва ли тайна ще открия,
ако ви кажа, че без нея
сама едва ли ще успея
да подредя прилична книга.
Тя бързо същината стига,
и ловко смисъла открива
и като бебе го повива.
София книгите отглежда
с Любов и Вяра и Надежда.
Надеждна, вярна и любима,
на мен ми е необходима,
и затова й обещавам
редовно да я поздравявам
до края чак на този век –
защото е голям човек!
❤

Мария:

Ако не говоря за пейзажа
и за всяко срещнато животно,
ще ми се наложи да разкажа
колко ми е тъжно и сиротно.

А това е загуба на време,
щом не смогвам даже да опиша
радостта, която ме обзема –
всичко гледа, свети, шава, диша.

Аз, докато мога да избирам,
ще говоря за цветя и котки.
А наложи ли се да умирам,
ще си тръгна – като на разходка.

Т.Т.:

Ако не говоря за пейзажа,
слънчице и разни животинки,
иде ми понявга да размажа
доста от наличните гадинки.

Казват ми – било недопустимо,
знак било за калпави маниери,
за естети – чак непоносимо
някой донкихотчо да се пери.

При това количество задачи
и нещата, дето ми се правят,
чини ми се – глупаво е, значи,
с опуси батални да се бавя.

За да мога още да се трудя,
римички ще вадя от вързопа –
за тревички, мравки, пеперуди,
та спокойно да си хвърля топа.
Ами да! 🙂

Мария:

Даже и размазани обаче,
някои гадинки хапят лошо.
Други, без да си ги пипнал, плачат.
Трети мигат с погледи кокоши.

И сърцето обезоръжено,
всеки миг заето да съчувства,
изведнъж се вижда обкръжено
от безвредни някакви изкуства.

И сърцето ходи все на пръсти,
и не иска никой да засегне.
И държи надеждите си скръстени.
И тупти, готово да побегне.

И само от всичко се откъсва,
по-прозрачно и от сянка става.
Някой ден съвсем само се пръсва,
и от деликатност се предава.

08.09.2011

Копнея за живота ти. В мъгла е всеки ден,
във който се събуждаш в леглото си без мен.

Тогава се превръщаш в далечен непознат
във непозната къща. И ме измъчва глад

за буквите в писмата, за твоето кафе.
Прахът, покрил нещата с прозрачно кадифе,

и как ли ги подреждаш… Загадка е голяма
различно ли изглеждаш, когато мен ме няма.

Спокойно ли ме чакаш. Щастливо ли живееш.
Досеща ли се някой сърцето ти къде е.

Това бе едно от първите неща, които сложих в блога, така започва и книжката „Меко слънце“. 
Малко го поднових – 7 от 12. Може би има и други нови, не се сещам в момента.
Може някога да си направим календар, а? Красив? 🙂 

ЯНУАРИ

Януари е подъл. Той изхвърли елхата.
Той изяде дори на врабчето трохата.

И макар че празнува – просто празник до празник –
януари целува със целувки заразни.

Вае снежни пейзажи, а ме блъсва в леглото –
не любов да покаже, а съм болна защото.

И снежинките гледам как бинтоват квартала,
и съм жална и бледа, и съм лоша и бяла.

Други ходят на гости, аз сънувам кошмари.
Сечивата си остри върху мен януари.

Вее в празния джоб, проветрен до стотинка.
Стене белият дроб, изтерзан от настинка.

Охка черният – зъл махмурлук пак го стяга.
Всяка птица с акъл се спаси и избяга.

А пък аз – на студено. И съм права, когато
десет зими разменям за един месец лято!

ФЕВРУАРИ

Постоянно си казвам –
февруари е къс.
Под снега се показва
мокра, рохкава пръст.

От студения въздух
освежен, изтрезнял,
понеделник се хлъзва
в мека весела кал.

Посивял и измачкан
заскрежен акварел.
Даже аз да съм мрачна –
февруари е смел.

Ето, дните порастват –
с по една капка чай.
И тъгите зарастват.
И студът има край.

МАРТ

Без звук, без глас
щом влезеш у вас
за миг, във покой,
светът става твой –

като капка вода,
като шал във студа
като час, като ден,
като остров зелен.

Два реда от стих
в тетрадка с поле,
тананикане тихо
и листо от лале.

Малко вятър от юг,
малко страх, малко смях,
пролетта идва тук
със единствен замах

и водите текат,
и светът се върти,
и владееш света
точно ти, точно ти…

Има още →

.
От този вид тъмнозелено,
което намеква „все още”.
Замръкне ли, става студено.
Притварям прозорците нощем.

Заключвам вратата. Със дрехи
от хладния свят се отделям.
Започвам да търся утехи.
Да правя сладкиши в неделя.

Припомням си колко отдавна
не сме се целували с чая.
Приготвям се меко и плавно
за студ. И защото не зная

дали ще намеря прегръдки,
в които насън да се скрия,
отпивам луната на глътки
и се упражнявам да вия.

.

Щом си тръгваш – вземи ме със себе си.
Много пъти от тук те изпращах
и сама си отгледах последици,
за които ще трябва да плащам.

Ето, имам една независимост,
във която съм вкопчена здраво.
И съм станала толкова хрисима,
че избухна ли – цирк ще направя.

Имам също легло, мое цялото.
Имам питомна мека пижама,
да ми милва душата и тялото
вековете, в които те няма.

Имам време, но то е загубено.
Свобода, но напълно излишна.
Имам навик във теб да съм влюбена
и порок – че не искам да дишам.

Стана време след тръгване, връщане,
да ти кажа – в очите, на глас –
напусни ми живота и къщата.
Но да знаеш, че идвам и аз.

.

Край стадо къщи – стадо крави.
Нощта е близо, но се бави.
Под хлътналите керемиди
какво прозорчето ще види –
немито, старо, запердено?
Полето диша уморено.
Преживят къщите тъгата.
Стените ги боли снагата.
Пристъпват. Скланят се. Приклякат.
Щурците сънено тиктакат.
Минават цигански каруци.
Кривят се снимките на внуци
до пукнатото огледало.
Отдавна времето е спряло.
Звездите необрани капят
и страхове ръмжат и хапят.
Растат дърветата. Тревата.
Във паметта расте мъглата.
Смъртта е близо, но се бави.
Край стадо къщи – стадо крави.

 
Баба ми вари сладко от спомени.
Огнището е между две тухли на двора.
Лошите спомени хвърля в огъня.
Кадят! Лютят!
Сладките спомени –
в голямата бяла тава,
калайдисана,
бяла като монета от царско време,
лъскава като луната.
Баба ми вари сладко от спомени.
По бялата й коса полепват сажди,
полата й мирише на пушек.
Аз съм й любимата внучка.
Аз й нося името,
тя ми носи чинийка с розова пяна.
Бръмча край баба си като
кафява пчела.
Сладкото се избистря.
Капва една сълза
върху розовия ми нокът,
мигът е гъст течен кристал.
Баба ми си отиде,
аз мириша на циганка,
сладко.

Топлинката сутрин се успива,
все по-трудно, все по-късно става.
Роклята й, жълта и ръждива,
е започнала да отеснява.

Лятото за път ли се приготвя?
Светофарът на луната свети.
Лястовиците са нервни котви,
напосоки хвърлени в небето.

Топлинката зрее, натежава.
Ляга си, преди да падне мракът.
Лятото защо си заминава?
Сигурно ли е, че ще го чакат?

Тук имаме връзка, но слаба.
На стъпка от извора – суша.
Разказвах за тебе на жабите –
преглъщат, мълчат и ме слушат.

А ти си далеч от обхвата ми
и как да те чуя, когато
в коритото ляга реката,
блести, изтънява я лятото.

Малините капват отронени.
Водата ми близва езика.
Аз толкова ясно те помня,
а няма как да ти извикам.

Какво има още за смятане?
Което го няма, го няма.
Изпрани, изгладени камъни
и глад в изморените длани.

На младост само – красота.
Тя после става безполезна.
С кафяви сгърчени листа
и слънчогледът днес залезе.

На семките им причерня.
Стъблото грозно се разголи.
Сега кого да обвиня,
че няма дъжд и не е пролет?

Изправен като слънчоглед,
минава август снизходително.
Повдигат остри рамене
и сменят темата щурците.

Гневът прекипява и става тъга.
Човек преживява. Защо, за кога,
и да е заможен, и да е добричък,
какво всъщност може, ако е самичък.
И ходи безсилен, помага на дребно,
със жестове мили, със думи безследни,
с каквото е правил, с каквото е писал.
А то е безславно, а то е без смисъл.
Човек се отчайва, озъбен и малък,
търпи и изтрайва без риза, без залък,
затваря очи и изписва си вежди,
ръмжи и мълчи и засажда надежди.
Надеждите раждат нетрайни утехи.
Тъгата е сажда на новите дрехи.
Гневът му е въглен от тиха цигара.
Намира си ъгъл във църква, на гара,
във град, на поле, дупка, пропаст – да вика.
Гневът е солен, между някой и никой,
гневът има край, самотата – безкрайна,
тъгата е остра, и срамна, и тайна,
И е смачкан, и мек, и се кръсти за здраве,
и гасне човекът. Какво да направи?