Копнея за живота ти. В мъгла е всеки ден,
във който се събуждаш в леглото си без мен.

Тогава се превръщаш в далечен непознат
във непозната къща. И ме измъчва глад

за буквите в писмата, за твоето кафе.
Прахът, покрил нещата с прозрачно кадифе,

и как ли ги подреждаш… Загадка е голяма
различно ли изглеждаш, когато мен ме няма.

Спокойно ли ме чакаш. Щастливо ли живееш.
Досеща ли се някой сърцето ти къде е.

Това бе едно от първите неща, които сложих в блога, така започва и книжката „Меко слънце“. 
Малко го поднових – 7 от 12. Може би има и други нови, не се сещам в момента.
Може някога да си направим календар, а? Красив? 🙂 

ЯНУАРИ

Януари е подъл. Той изхвърли елхата.
Той изяде дори на врабчето трохата.

И макар че празнува – просто празник до празник –
януари целува със целувки заразни.

Вае снежни пейзажи, а ме блъсва в леглото –
не любов да покаже, а съм болна защото.

И снежинките гледам как бинтоват квартала,
и съм жална и бледа, и съм лоша и бяла.

Други ходят на гости, аз сънувам кошмари.
Сечивата си остри върху мен януари.

Вее в празния джоб, проветрен до стотинка.
Стене белият дроб, изтерзан от настинка.

Охка черният – зъл махмурлук пак го стяга.
Всяка птица с акъл се спаси и избяга.

А пък аз – на студено. И съм права, когато
десет зими разменям за един месец лято!

ФЕВРУАРИ

Постоянно си казвам –
февруари е къс.
Под снега се показва
мокра, рохкава пръст.

От студения въздух
освежен, изтрезнял,
понеделник се хлъзва
в мека весела кал.

Посивял и измачкан
заскрежен акварел.
Даже аз да съм мрачна –
февруари е смел.

Ето, дните порастват –
с по една капка чай.
И тъгите зарастват.
И студът има край.

МАРТ

Без звук, без глас
щом влезеш у вас
за миг, във покой,
светът става твой –

като капка вода,
като шал във студа
като час, като ден,
като остров зелен.

Два реда от стих
в тетрадка с поле,
тананикане тихо
и листо от лале.

Малко вятър от юг,
малко страх, малко смях,
пролетта идва тук
със единствен замах

и водите текат,
и светът се върти,
и владееш света
точно ти, точно ти…

Има още →

.
От този вид тъмнозелено,
което намеква „все още”.
Замръкне ли, става студено.
Притварям прозорците нощем.

Заключвам вратата. Със дрехи
от хладния свят се отделям.
Започвам да търся утехи.
Да правя сладкиши в неделя.

Припомням си колко отдавна
не сме се целували с чая.
Приготвям се меко и плавно
за студ. И защото не зная

дали ще намеря прегръдки,
в които насън да се скрия,
отпивам луната на глътки
и се упражнявам да вия.

.

Щом си тръгваш – вземи ме със себе си.
Много пъти от тук те изпращах
и сама си отгледах последици,
за които ще трябва да плащам.

Ето, имам една независимост,
във която съм вкопчена здраво.
И съм станала толкова хрисима,
че избухна ли – цирк ще направя.

Имам също легло, мое цялото.
Имам питомна мека пижама,
да ми милва душата и тялото
вековете, в които те няма.

Имам време, но то е загубено.
Свобода, но напълно излишна.
Имам навик във теб да съм влюбена
и порок – че не искам да дишам.

Стана време след тръгване, връщане,
да ти кажа – в очите, на глас –
напусни ми живота и къщата.
Но да знаеш, че идвам и аз.

.

Край стадо къщи – стадо крави.
Нощта е близо, но се бави.
Под хлътналите керемиди
какво прозорчето ще види –
немито, старо, запердено?
Полето диша уморено.
Преживят къщите тъгата.
Стените ги боли снагата.
Пристъпват. Скланят се. Приклякат.
Щурците сънено тиктакат.
Минават цигански каруци.
Кривят се снимките на внуци
до пукнатото огледало.
Отдавна времето е спряло.
Звездите необрани капят
и страхове ръмжат и хапят.
Растат дърветата. Тревата.
Във паметта расте мъглата.
Смъртта е близо, но се бави.
Край стадо къщи – стадо крави.

 
Баба ми вари сладко от спомени.
Огнището е между две тухли на двора.
Лошите спомени хвърля в огъня.
Кадят! Лютят!
Сладките спомени –
в голямата бяла тава,
калайдисана,
бяла като монета от царско време,
лъскава като луната.
Баба ми вари сладко от спомени.
По бялата й коса полепват сажди,
полата й мирише на пушек.
Аз съм й любимата внучка.
Аз й нося името,
тя ми носи чинийка с розова пяна.
Бръмча край баба си като
кафява пчела.
Сладкото се избистря.
Капва една сълза
върху розовия ми нокът,
мигът е гъст течен кристал.
Баба ми си отиде,
аз мириша на циганка,
сладко.

Топлинката сутрин се успива,
все по-трудно, все по-късно става.
Роклята й, жълта и ръждива,
е започнала да отеснява.

Лятото за път ли се приготвя?
Светофарът на луната свети.
Лястовиците са нервни котви,
напосоки хвърлени в небето.

Топлинката зрее, натежава.
Ляга си, преди да падне мракът.
Лятото защо си заминава?
Сигурно ли е, че ще го чакат?

Тук имаме връзка, но слаба.
На стъпка от извора – суша.
Разказвах за тебе на жабите –
преглъщат, мълчат и ме слушат.

А ти си далеч от обхвата ми
и как да те чуя, когато
в коритото ляга реката,
блести, изтънява я лятото.

Малините капват отронени.
Водата ми близва езика.
Аз толкова ясно те помня,
а няма как да ти извикам.

Какво има още за смятане?
Което го няма, го няма.
Изпрани, изгладени камъни
и глад в изморените длани.

На младост само – красота.
Тя после става безполезна.
С кафяви сгърчени листа
и слънчогледът днес залезе.

На семките им причерня.
Стъблото грозно се разголи.
Сега кого да обвиня,
че няма дъжд и не е пролет?

Изправен като слънчоглед,
минава август снизходително.
Повдигат остри рамене
и сменят темата щурците.

Гневът прекипява и става тъга.
Човек преживява. Защо, за кога,
и да е заможен, и да е добричък,
какво всъщност може, ако е самичък.
И ходи безсилен, помага на дребно,
със жестове мили, със думи безследни,
с каквото е правил, с каквото е писал.
А то е безславно, а то е без смисъл.
Човек се отчайва, озъбен и малък,
търпи и изтрайва без риза, без залък,
затваря очи и изписва си вежди,
ръмжи и мълчи и засажда надежди.
Надеждите раждат нетрайни утехи.
Тъгата е сажда на новите дрехи.
Гневът му е въглен от тиха цигара.
Намира си ъгъл във църква, на гара,
във град, на поле, дупка, пропаст – да вика.
Гневът е солен, между някой и никой,
гневът има край, самотата – безкрайна,
тъгата е остра, и срамна, и тайна,
И е смачкан, и мек, и се кръсти за здраве,
и гасне човекът. Какво да направи?

.

Летата бяха глупави преди
и мислеха, че ще живеят вечно.
А пък това за малко се роди
и закипя, избистрено и течно.

Нощта му има сребърни рога,
денят му е перо от птиче чудно.
Най-герестото лято до сега
преди разсъмване е вече будно.

Сърцето му е гребен на петел.
Сърцето му е ягода и диня,
и който го опита, става смел
както преди, преди, преди години.

Пристига тук, възседнало коза,
и сянката на ореха го гушка.
Горещо, под езика – със сълза,
на пръстена – с едно зърно градушка.

Златисто, с драскотини и следи,
с адрес, записан в скъсана тетрадка.
Летата бяха нежни и преди,
но днешното е сто пъти по-кратко.

.

Трудно е да си принцеса!
Драконите днес къде са?
Ти! Да, ти! Не ми се смей!
Нийде няма читав змей –

само някакви беззъби –
люпят семки, търсят гъби,
със елеци посред лято
и дори без люспа злато.

Нямат подли намерения,
нямат страшни прегрешения,
нямат крива кула даже.
Принцът как да се докаже?

Без далечни разстояния
и без тежки изпитания
как да си го разпозная –
да се вземем най-накрая

Време ми е да се женя!
Дракона не го е еня.
Бързо времето тече.
Кой ли ще ме отвлече?

В сърцето ти витаят божества
и навестяват старите олтари.
Във чашите отекват тържества,
каквито никога не се повтарят.

През входове и сводове, отвъд
извивките на падналата памет,
замръкналите божества вървят
и сенките ги плашат и ги мамят.

И като санитар кръвта снове
и носи слухове за чувства нови
на плахите сиротни богове
на миналите-свършени любови.

Хайде да излезем на открито.
Лятото на тишина е щедро.
Изветрява чаят от липите.
Виж светулките какви са едри.

Всяка сянка има двойно дъно,
с по една звезда, наум прибрана.
В тази тишина ако потънем,
само два щуреца ще останат.

Нещо хубаво градът сънува
и изглежда мирен и вълшебен.
Помогни ми да си дотъгувам.
И прощавай, че не е за тебе.

Мария

Смокинята прибра във портмонето си
безброй зрънца от захар на кристали.
Дали ти е добре, сега където си?
Дали си имаш кой да те погали?

Кристали розов лед искрят във динята,
а семките са диаманти черни.
Дали успявате да си починете?
Дали си вярвате, че ще сте верни?

Най-после хлад. Звездите капят в тъмното.
Луната свети в клоните зелени.
Когато тя заспи, а ти осъмнеш,
дали си мислиш малко и за мене?

Тошко 

А тиквичката скрива се във тор.
Тя мястото си знае – край стобора.
Присъствува почти във всеки двор
със мисия да храни доста хора.

За тиквичката няма празен ден.
Заета е с растеж, да дебелее.
Защото знае – чака я леген,
във който ще я режат щом узрее.

За тиквичката няма капка шанс
да чуе думи, пълнени със нежност.
Един банален, делничен каданс,
със скромен епилог, по принадлежност.
🙂

13.07.2013