Умора

 

Аз гледам със обичащи очи
и няма начин да не забележа –
с нехайно боядисани лъчи
излиза сутрин слънцето. Небрежно,

загърнато със сивкава мъгла,
набързо гледа работа да свърши.
Примижало зад тежки очила,
студено му е и гърбът го кърши.

А цял свят на ръцете му лежи
и цялата земя на него чака.
И не че да се грижи му тежи,
но отдалеч се вижда, че е плакало.

Притопля и подрежда. Стисва зъби.
Отива двора си да поошета.
Ръждиви, уморени, с крехки ръбове,
листата му подлагат плитки шепи.

 

Затова и вие не тъжете

 

 

Проявете малко деликатност!
Лятото и без това разбира.
Сигурно не му е най-приятно
да повтаряте, че ще умира.

Със уши зелени, с остър слух
тъжните ви думи то дочува.
И настръхва мекият му пух.
И тревожни сънища сънува.

То си е приготвило за край
дрехите най-бели и искрящи.
И се чувства толкова замаяно,
че не иска никакво изпращане.

Иска до последния си ден
да е силно, младо и красиво.
И в сърцето си е убедено,
че по своя воля си отива.

Затова не говорете с жал,
че било за малко и за кратко.
То си има всичко – тънък шал,
чаша, неизписана тетрадка,

книга с пясък, прежалим багаж,
разлюлян хамак във чуждо село.
То се е целувало на плажа.
То не помни – затова е смело.

То минава само. Не тежи
раницата му на раменете.
Лятото за нищо не тъжи.
Затова и вие не тъжете.

 

 

Море

 

 

Влез в прегръдката. Изцяло.
От света се изключи.
Събери душа със тяло.
Само затвори очи.

Само се пусни от всичко.
Остави се. Остави
имената за наричане,
името си забрави.

Дишай. Напусни си дрехите,
съблечи си мисълта,
сподели си неуспехите
със водата и солта,

раздели се с всичко скъпо
и излез освободен
на брега, като изкъпан
и като сега роден.

 

 

Утеши се сам

 

От шепа пух, от педя плат
в напълно нелогичен цвят,
зашит накриво с бод небрежен,
със поглед кривогледо-нежен,
подарък, или пък наследство
от люляковото ти детство –
мече. И как е оцеляло,
омърляно, но чисто цяло!
Такова смешно и любимо,
излишно, но необходимо:
когато страдаш безутешно
и трябва ти прегръдка спешно,
и слънцето накриво свети,
и всички хора са заети,
и никой с теб не пие бира,
и никой друг не те разбира…

 

Чай

 

Спокойна, бледа и красива
е чашата с овално рамо.
На пръстите ти им отива
едва да я докосват само.

Зад ръбчето й като в залив
угасва и изстива чаят.
Дланта ти, жадна да погали,
се вдига леко и замаяно.

Загребваш мед и медна жичка
изтегляш бавно и внимателно
от смешно малката лъжичка,
и се усмихваш несъзнателно.

А чашата въздъхва крехко
и в шепите ти се смалява,
и като уморено ехо
тъгата се отдалечава.

 

Възел

 

В юмручето си възелът е скрил конец от риза,
походката забързана, с която вън излизаш,
следобед, в сън прахосан, и страх, че заминаваш,
вина, че си ядосан, възторг, че ме познаваш,

забравената кърпа, която ми открадна,
завивката придърпана, и как поръчвам гладна,
и песъчинка ревност, одраскала клепача,
и „ах, какъв си черен”, и „малко ще поплача”…

И как ли се е вързал? И вечно ли ще стиска
каквото ни е свързало, за да останем близки,
за да не се загубим сред страсти, път и мятане,
този грижовен възел на края на душата ми…

 

Преображение

 

Слънцето обръща гръб на лятото
в най-горещия от всички дни.
Щъркелът си посъбра бохчата
и със двоен възел я завърза.
Да си тръгнеш във мига, когато
всичко е узряло, и сладни
въздухът дори, искри водата…
Със една минута да прибързаш,
както лъхва вятърът и спира,
а не спира да шуми тополата,
както капва прасковата, в сок
миг преди земята да докосне…
Всичко твое в глътка се побира.
Няма как отсрочка да измолиш –
замахни, тръгни, скочи в дълбокото.
Нежността ти щом е високосна,

като сладост и като ухание
още ден след тебе ще остане.

 

Общо

 

Няма надежда един ден да сме
като другите.
Аз не умея, каквото умеят
съпругите.
Нищо не взимам и нищо не давам
премерено.
Свещ да запаля, и тя се топи
неуверено.
Имаме свои си пътища и
гравитации.
Думи отделни сме, с точки, тирета
и шпации.
Всеки за себе си. И ако все пак
се сливаме,
то е когато съвсем изтощени
заспиваме.
Ти си копнеж по море и разходка
през мрака.
Аз и без теб съм добре. Ако знам,
че ме чакаш.
Странно ли, трудно ли, лесно ли –
има ни, ето ни.
Никога заедно. Общо е само
сърцето ни.

 

 

Пладне

 

Динята с трясък се чупи на едри кристали.
Сянката ляга под ореха. Слънцето пали
дълга цигара и пуши със поглед премрежен.
Съска тревата с гръб остър и натаралежен.
Не е съсед – лично жегата блъска със чука.
Въздухът грее и от електричество пука.
Котката тупва в прахта с кост от нещо откраднато.
Плътно и тежко, пресяда на гърлото пладнето.

 

Любовта щом остане без нас…

 

Любовта щом остане без нас,
след редиците й оредели
ще се влачим без път и без глас
в празни дни и безплодни недели…

Ще кънти твоят вчерашен смях
във последната стая в хотела.
Ще си спомням щастлива ли бях,
ще се правя на умна и смела,

до последно, до кръв ще държа,
че така било нужно да бъде.
Насаме и насън ще тъжа.
Ще гладува сърцето пропъдено.

Ще треперя – добре ли си, как
ти понася без мен светлината.
Ще помоля най-мекия мрак
да ти бъде жена и приятел…

Някой ден, някой път, не сега.
Но страхът като пропаст привлича.
Аз не спя и препивам с тъга,
и през трепетен страх те обичам.

 

То е нещо равнинно

То е нещо равнинно и изглежда безкрайно.
През деня е пустинно, преминава се тайно,

през нощта избуява във дълбоки боази,
синева от тинтява в тъмнините си пази,

засушава се, тегне и тъгите си рони,
ако някой посегне, се люти и го гони,

ако някой го търси, то мълчи и се крие,
осъзнава се късно, от копнеж после вие,

то е чувство и начин, то е плод и причина,
то е рядко, обаче няма как да отмине,

а когато отмине, никой друг не го помни,
то е Нова година, то е щъркел огромен,

то е топла завивка, то е пръст, то е скула,
то е труд без почивка, то е нула на нула,

то е смайващо кратко, то е зверски голямо.
То е гушване сладко, след което те няма.

 

Лековито стихотворение

 

Плод ще пасне в моята ръка,
стихче с влажен нос ще ме побутне.
Облаците ще се притекат,
ще закапят топло и уютно.

Само да посегна, ще склонят
розите чела – да ги погаля,
а липите дълго ще цъфтят,
да разсеят страсти и печали.

Щастието си от длан ще храня,
сънищата ми ще ме обичат
и нощта приятел ще ми стане,
а денят на ден ще заприлича.

И тъгата ще се приглуши,
краят ще отмине с крачки груби.
И земята ще ме утеши
за небето, дето го изгубих.

 

Пак видях…

 

Пак видях една светулка, мило.
Беше много малка и туптеше.
Тя си мислеше, че се е скрила,
и че се вълнува си личеше.

Беше ярка нощ със мрак и блясък
в черно, ясно синьо и зелено.
Нежно се преструваха, че гаснат
няколко звезди опитомени.

И луната, пълна чак догоре,
правеше света да е вълшебен.
Ти разбираш за какво говоря.
Затова споделям само с тебе.

 

Мъчително влюбване…

Мария:

Мъчително влюбване. Чак те боли.
Мъглата оставя по всички игли

на тъмните борове капчици влага.
Сърцето те стяга. Сърцето те стяга.

Потапя те прилив от чувството остро,
и всеки предмет се превръща във остров.

Не си се надявал от страсти да страдаш.
Държиш се за всичко, и падаш, и падаш.

Мъглата ли хващаш в ръцете си груби?
Откъснеш ли щастие – ще го погубиш.

Не го ли откъснеш – с какво ще живееш?
Сърцето ти пее. Сърцето ти пее.

След няколко мига, красиво ужасни,
мъглата се вдига. Какво не е ясно?

 

Доктор Толев:

Мъчително влюбване. Ала защо ли
двамата с тебе – безлисти тополи

тръпнем от вятъра, който ни свежда,
слушаме лошото – то ни нарежда

вече да спираме още да искаме,
да се научим плача да потискаме,

да се страхуваме в дългите нощи,
да премълчаваме – трябва ли още

да се задават горчиви въпроси,
взор да отваряме, който да проси

топло да дойде – а кой е отсреща?
И затова ли внезапно ни среща

мъчително влюбване – за да изпита
как сме със чашата… вече изпита…