Ние се обичахме. Сега
даже сме загубили представа
колко бе дълбоко и кога
то изчезна – без да се смалява.

Ние се обичахме. И пак
можем да усетим, щом си спомним
ласките, дълбоки като мрак,
вдишването дълго и огромно –

ние се обичахме. Това
си остана в нас, не е отнето.
Но тъгата е като трева
и скръбта си сменя силуета,

и едно откъснато листо
трепка и от вятъра се плаши.
Ние се обичахме. И то
няма как да спре да бъде наше.
 

Всички чорапи са тихи и скромни.
Кой за тях мисли и кой ли ги помни?
И въпреки че са необходими,
рядко ще срещнеш чорапи любими.

А пък когато останат самички,
те си припомнят и мислят за всички
дълги разходки във разни обувки,
чехли, терлици, пантофки със джувки,
колко са тичали, колко са скитали,
стълби изкачвали, камъни ритали,
топлили малките детски крачета,
бродили през планини и морета,
голове вкарвали, танци танцували,
и се обували, и се събували…

А пък когато си скъсат петичките
или съвсем се протрият, горкичките,
зейнат ли дупчици за проветрение,
даже без сбогом и без съжаление
хващат ги и ги изхвърлят във коша,
става съдбата им тежка и лоша,
и изоставени вече от хората,
те се предават съвсем на умората.
Трудили са се напразно, залудо.
Те се отчайват. Но в този миг… Чудо!
Както окаяни страдат, тъгуват,
глас от небето чорапите чуват:
– Вярно ли служихте?
– Вярно!
Тогава
грабва ги вихър, звезди заваляват
и по небето политат, нечути,
ангели, в стари чорапи обути.

По-румен въздух между клоните.
А в пъпките – като писма
между съседните сезони –
мълчат нагънати листа.

*

Кафява сойка светва със синички перца.
За първи ден пръстта излиза на открито.
Сред пясък, сол и кал самотна обица
на дъното на локва блещука упорито.

Градът се мие сам, разтапя си леда
и става все по-мръсен. Обаче как се смее!
Прилича на болник, по чудо оцелял,
внезапно осъзнал, че май ще оздравее.

Земята се върти и те отнася,
а аз във капка от любов се давя.
Дори и липсата ти е прекрасна.
И повече какво да се направи?

Как мога да ти кажа: обикни ме,
кажи ми от кого да те измоля…
Повтарям си любимото ти име
и името ти има вкус на пролет.

Много съм се захабила.
Кожата ми ме издава.
На кого ще стане мила
старичка жена такава?

Мислите ми – умни средно –
взех наум да ги спестявам.
Кой с възхита ще погледне
никаква жена такава?

Прекалено ли избирах,
шанс съдбата ли не дава?
Как се случи – не разбирам.
Боже, аз не бях такава.

Стара сврака, куцо пиле,
кукувица с лоша слава.
Няма кой да ме окриля,
нито да ме защитава.

Зиме, лете – тежко време.
Ум умува, пулс пулсира.
Или дявол да ме вземе,
или Бог да ме прибира.

Коледа не е сърцето на зимата.
Тя е в началото. Тя е началото.
А след началото знаеш, че има
пропаст – във всички нюанси на бялото.

Нощи изцъклени. Облаци виснали.
Преспи от страх, ледове от търпение.
Богоявления недообмислени.
Щъркели – през океани от време.

Труд без надежда. Безсмислено знание.
Път, който в чужди земи те отвежда.
Коледа ражда едно обещание
и го оставя на теб – за отглеждане.

И светлината прохожда, и свиква
в своите слаби ръце да я носиш.
Спастриш надеждица. Вяра пониква.
Дойде ли зимата, ти ще си Йосиф.

Ако си дойдеш поне за два дена,
Коледа няма да бъде студена,
зимата няма да бъде огромна
и самотата ще стане по-скромна.

Няма значение, и да се скараме.
В приказки до сутринта ще откараме.
Нещо ще сготвим. За хляб ще изтичаме.
Малко на себе си ще заприличаме.

Като го мисля – изглежда реално.
Весело плача и смея се жално.
Милвам елхата. Подреждам украси.
И като мантра повтарям: Ела си…

Улички малки, нагъсто преплетени,
срещат надеждите и страховете ни.
Котка протегне се. Куче подуши.
Светят над двора съседските круши.
Знаем се. Пазим се. Всички сме свои,
средно нещастни и чат-пат герои.
Тясно е, чудим се как да избягаме.
Много естествено, че си помагаме.
По некролозите – наши приятели.
Как сме живяли и колко сме патили –
то на дланта на града е написано.
Многото мина и малко артиса, но
вече е глупаво да се предаваме –
тук сме родени и тук си оставаме.

Краят е един за всички –
като мускетар.
Избеляват ти боичките
и осъмваш стар.

Млъкваш. Правиш си убежище
в думите „Не знам.“
Гледаш да не забележиш, че
ще замръкнеш сам.

В огледалото посреща те
тъжен господин,
пие и ти ползва вещите –
всички за един.

Невярната любов е още по-красива.
Прегръща своя празник, стои, не си отива,
на никакви надежди тя вече не робува,
болезнено и нежно със всичко се сбогува,
сънят й е тревожен, присъдата – известна,
напълно невъзможна, напразна и нечестна,
щастлива, наранена, проклета, незавидна,
виновна и смутена, трогателна и свидна,
с прикрито, неспокойно сърце – като пред зима,
не я желае никой. И всеки си я има.

Всички мои думи вече спят,
както са със вчерашните дрехи.
Прекосихме заедно деня,
пяха ми, със себе си ме взеха,

водиха ме в своите земи,
крихме се от тъмни преследвачи,
бягах, те оставаха сами,
връщах се, те друго вече значеха,

бяха ми и майка, и деца,
в мои отпечатъци са целите,
имахме копита и крила,
бяхме удивителни и смели…

И ако не се събудят пак,
ако изберат съня и мрака,
аз ще се превърна в сън и в мрак,
думите си докато дочакам.

Мегапанорамна публикация със стихчета за Коледа в помощ на госпожите в училище. Пък те да не забравят да ме споменат с добра дума на чаша червено вино.

Декември

01/12/2014

Не е добър за раждане
такъв един сезон.
Настръхналите граждани,
с усмивки от лимон.

Сезон за оцеляване,
замръкнал насред път.
И във легла оправени –
деца, които спят.

Врабци, които хълцат.
Съсирена вода,
на ситен сняг накълцана,
и пепел по леда.

Дърветата разголени.
Пейзажът настървен.
Декември чака Коледа
от първия си ден.

Има още →

Соня! От Соня по-Соня! Сонисима!
Другите нека те мислят за хрисима
като те гледат, че вечно четеш,
до кафенето разхождаш се пеш,
нещо си пишеш, изтръскваш цигарка,
думичка сменяш със друга, по-ярка,
като калинка, като буболечка
по запетайките лазиш полечка…

Другите… Другите нищо не знаят!
Твоите думи на лято ухаят,
ти си фурия и златна светкавица.
Както мъхът по листата на здравеца
диша невидимо, но си е там,
всеки писател е славен и сам,
но твоят поглед между редовете
ги е направил да дишат и светят.

Соня, безмилостно строга до края.
Теб за редактор навек ще желая.
Вечно заета си. Винаги. Знам.
Мене ми стига, че има те там,
някъде, скрита сред пушек на масата,
вдигаш на другите автори класата,
но с оптимизъм аз гледам напред,
вярвам, все нявга ще дойде мой ред…

Соня, честит рожден ден и наздраве!
Нещо намислиш ли – да го направиш!
Нещо поискаш ли – да го получиш,
нещо не знаеш ли – да го научиш,
търсиш ли нещо – само да те срещне,
да си останеш все тъй безпогрешна,
мила и хубава и независима,
Соня, от Соня по-Соня, Сонисима!