Родината ми
умира от носталгия
по себе си.
Децата й са далече,
родителите – дълбоко,
героите и светците – високо.
Родината ми
зъзне от самота,
забива пети в пръстта,
сама се прегръща,
а не може да се достигне.
Мария Донева
Родината ми
умира от носталгия
по себе си.
Децата й са далече,
родителите – дълбоко,
героите и светците – високо.
Родината ми
зъзне от самота,
забива пети в пръстта,
сама се прегръща,
а не може да се достигне.
Уникална сте Мария!
Боже, колко е тъжно… И си мисля – и ти ли, Мария… Щом и ти я оплакваш…
При мен, в блога и на страницата, е нещо като резерват, много внимавам да не говоря за актуални събития, за нищо грозно.
Но в своя защита ще кажа, че то така си беше.
Ех, Мария!… и все пак
.
Родината е точно онова,
което нося нейде най-дълбоко,
и има там полянка и трева,
и слънчице, и птичките са много,
изобщо е един отделен свят,
за жалост – непрепълнен е със гости,
но стига ми – за мен и мойте кости…
да бъде дом – убежищен и свят!…