***

 

Родината ми
умира от носталгия
по себе си.
Децата й са далече,
родителите – дълбоко,
героите и светците – високо.
Родината ми
зъзне от самота,
забива пети в пръстта,
сама се прегръща,
а не може да се достигне.

 

4 thoughts on “***

  1. Боже, колко е тъжно… И си мисля – и ти ли, Мария… Щом и ти я оплакваш…

    • При мен, в блога и на страницата, е нещо като резерват, много внимавам да не говоря за актуални събития, за нищо грозно.
      Но в своя защита ще кажа, че то така си беше.

  2. Ех, Мария!… и все пак
    .
    Родината е точно онова,
    което нося нейде най-дълбоко,
    и има там полянка и трева,
    и слънчице, и птичките са много,
    изобщо е един отделен свят,
    за жалост – непрепълнен е със гости,
    но стига ми – за мен и мойте кости…
    да бъде дом – убежищен и свят!…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s