В пещерите на сърцето,
издълбани от кръвта,
спи съкровище, което
не е сън или мечта,

то е истинско и само
който храбро се реши
да се гмурне там, той няма
да скърби, ще утеши

самотата си, страха си,
ще е силен и богат,
и дори да бъдат къси
дните му на този свят,

ще изпрати всеки залез
тих и удовлетворен,
от една любов погален,
очарован и спасен.

Без всичко мога на света,
без теб не мога само.
Без прилива на радостта
да ме наричаш „Мамо”.

Без този безпричинен смях,
на който ме научи.
Без чувството, че друга бях,
а после ти се случи.

Каквото ще да сполети,
аз само ще празнувам.
Щом вече съществуваш ти –
защо да се страхувам?
 

Морето се страхува,
че няма да се справи,
че пролетта отплува,
а лятото се бави,

че всички си отиват,
а кой ли ще се върне,
че слънцето изстива
и гръб ще му обърне.

Сълзите му са сиви.
Медузите му парят.
Минутите красиви
откара ги лодкарят.

Изтрива смугла скула.
Развява флаг разнищен.
Морето е на нула,
под  морското равнище.

Мълчи и се поклаща
във дупка, във депресия.
Усмивката искряща
един пират отнесе я.

Сега какво да прави?
Напред – безчет години.
Обмисля да се дави,
обаче… Ще му мине.

Гълъб по перваза трополи
и те гледа дълго, без да мига.
Да не бях се раждала, или
да си бях останала при книгите,

да не бях бърборещ, жив човек,
да не бях засмяна и открита,
да се пръкнех в някой следващ век,
да не бях ти схващала шегите,

да не беше всичко, както е,
да намериш начин да отплуваш,
да си хладен и отдалечен –
нямаше за мене да тъгуваш,

да повтаряш и насън: Ела!
Нямаше с неловкост да ти пиша.
Любовта се случи доста зла,
без помилване, дарено свише,

като гълъба, застанал там
собственически и без да пита:
без да мигне, гледа, че си сам,
а към мен не иска да отлита.

Жабите не спряха да говорят
заради това, че ти отмина.
Те си имат спорове за водене,
почнати предишната година,

цяла зима те не са забравили
за какво си бъбреха тогава.
Днес отново моабет си правят,
чаша от лютиче си подават,

с крякане издигат в тишината
паметник на своята победа,
без да се ослушват за слушатели,
без да се оглеждат кой ги гледа.

Има ли те тук или те няма?
Беше им свидетел и пазител, но
ролята ти, според теб голяма,
всъщност е пределно незначителна.

Като рисунки тебеширени
зачеркваме се в ядни крайности.
По дребни поводи умираме,
възраждаме се от случайности.

Делим си не по равно болката
и нежните усмивки сваляме.
Сега какво? Какво пък толкова –
за първи път ли се проваляме…

Надеждата със зъби трака
и ласките й са подсъдни.
Угасва въздухът от чакане,
което няма да се сбъдне.
 

Когато остарее любовта
и я заместят с друга,  по-искряща,
по глупав нов закон я отменят,
или пък със досада я отпращат,

когато все не идва неин ред,
а после се окаже старомодна,
когато няма никакъв късмет
и нужното сърце не е свободно,

тя се оттегля, спира да тупти,
за нея вече въздухът не стига,
тя няма „аз“, остане ли без „ти“.
И си избира страница от книга,

завива се със бял и дъхав лист,
открива мир, утеха и спасение,
потапя се във сън, смирен и чист,
и се превръща във стихотворение.

 
Как бих могла да спя, когато знам,
че рапицата свети на полето?
Усмивката ми втурва се натам
и радостта ми с нея е заета.

Какво отдръпване, какъв покой,
когато тя не се пести, а вика?
По-свежа от лимон, с искри безброй,
красива и когато няма никой,

изящна и когато е сама,
най-жълто жълта, хубава без мярка.
През много километри, у дома,
в ума ми звънва, във съня се мярка,

събужда ме, високо ме държи,
показва как се свети, и изисква
ако ще се тъжи – да се тъжи,
ако си близко – да си много близко,

щастливо до изчерпване, до край.
Да стана истинска и цяла вече.
Ако е май – да бъде вечен май.
А после юни – вечен. Юли – вечен…

Харесва ли ти да си влюбен?
Например – да си влюбен в мен?
Сърцето ти кънти, събудено,
оглежда се, печели време.

Красиво ли ти е? Красиво
тъгите времето полира,
и чувството, живяло диво,
в желан уютен дом се спира.

Ти искаш да издигнеш къща.
Звънти болезнено-изящно
дъхът ти. В любовта се връщаш,
и нищо, че е малко страшно.

Боли ме ухото, лицето, гърбът ме боли.
Кълбят се в главата ми някакви бавни мъгли,
болят ме ръцете и лактите, сянката, всичко,
боли ме дъхът и последната ситна костичка,
защото те няма наблизо, за да ме погалиш,
да ме излекуваш с усмихната бегла целувка,
защото не знаеш, че има защо да ме жалиш,
и трябваше да е преструвка, но не е преструвка.

От дъждовното време се обаждали
старите болки.
Затова тия дни все си мисля, че
може да ми се обадиш.

Боже, живея в рая!
Толкова е зелено!
Всички пчели омаяни
с погледи търсят мене.

Кимам им одобрително:
Виждам ви. Продължавайте.
И наедряват дните,
в празници разцъфтяват.

Ако е трудно – значи
нещо расте и зрее.
Работата е начин
райски да се живее.

Идва първо в гората,
в диви, пусти места,
тънко слънце намята
и измисля листа,

идва тук без да звънне,
без да предупреди,
край пътеките сънни
минзухари реди

и кокичета бели
във бръшляна зелен,
и се смее, и смело
диша въздух студен,

кукуряци бродира
с тънка златна игла.
А градът зад баира
още тъне в мъгла.

Несъвършено щастие расте в сърцето ми, докато го изпълни.
И продължава.
Прелива и попива. Всичко, до което се докосне, става също
несъвършено, крехко и щастливо.
Или пък то такива ги избира –
объркани, самотни (като мен),
скроени не по мярка (като мен),
внезапни, малко смешни, малко страшни –
отчаяни хотели,
стаи, пълни
със счупени предмети,
портрети на обичани жени, заминали си рано,
нощи,
в които се събуждаш и не знаеш къде си, нито кой те е прегърнал,
море през зимата,
пера от нищо, планини от нищо,
несъвършено (като мен),
и остро (като мен),
но щастие.
 

Лекота в ума ми. Непознато
и чаровно чувство. От къде
долетя и кацна на косата ми?
Малките ти нокти се заплитат,
аз сега съм цялата – усмивка,
цялата – безгрижие и радост.
Лекота в ума ми, без причина,
въздухът е светъл, освежен,
дишам с всичко, мисля със ръце,
и смехът ми стига преди мен
там, където искам да отида.
Нещо хубаво ли съм направила,
или е пред мен и предстои,
че така съм се запролетила?