В една и съща стаичка отсядали
тракийски богове, Аллах и Господ.
Тогава те били все още млади,
все бързали – разминали се просто.

Легенди и войни така се раждат –
приличали си като родни братя.
И правели мастилото от сажди –
отпадъчен продукт от светлината.

И някой на стената се подписал,
а друг резбовал слънце на тавана –
със неуверената тайна мисъл,
че пак ще дойдат тук и ще останат.

Няма убежище за радостта ни.
Няма за нея „Зелени Балкани”.
Щом е ранена – от всеки страни,
но не си търси по-топли страни.
Хората казват си: „Тая изкука!
Бури, виелици – тя все е тука!”
Плашат я, пъдят я – тя не отлита.
Гледай я – мъничка, пък упорита.

Но напоследък тук каца за кратко.
Куца, проскубана, среща се рядко.
В някои случаи – явно нетрезва.
Има съмнения чак, че изчезва.
Тия съмнения мътят ума ти.
Щом не се вижда – тя някъде мъти.
Или се крие – в уютно гнезденце,
в топлата шепа на спящо детенце.
Сили събира. По-шарена става
и от тъгата сама се спасява.

Не е изчезнала. Как ще замине?!?
И да умре дори – пак ще й мине.

Напоследък умът ми,
претоварен, издиша.
Имам мисли, но мътни.
Тях защо да ги пиша?

И мълча, и очаквам,
и трептя, и копнея
за една съвсем кратка,
но кристална идея.

Не ми е точно днес до плач.
Сега съм весела, защото
току-що прелетя кълвач
и кацна близо – на дървото.

Посегнах – фотоапаратът
под пръстите ми не попадна.
Попивах – човката, перата,
очите лъскави и хладни.

Забравих всичко. И потънах
в мига. И взе да ми се струва,
че болката ми има дъно
и че кълвачът ме лекува.

Тревогата ми се разлисти
и пожълтя, и взе да капе.
Олекна ми. Въздъхнах чисто.
Тъгата ми си вдигна лапите.

Не спях, но нещо ме събуди.
Без снимка и без отпечатък,
и без да знае, че е чудо,
кълвачът отлетя нататък.

Дъждът опипва леко почвата,
без капка лошо намерение.
Така невинно са започвали
най-пагубните наводнения.

Помръдва начервени устни,
обмисля словото си крушата.
А плодовете й изпуснати
изгниват, без да я изслушат.

Дъгата след дъжда наднича,
пришита с борова игличка.
Така наивно се обичаме,
че може да се случи всичко.

Пастелна земя с цветове умълчани.
Полета разтребени. Кротки поляни.
Кафяво, прошарено. Шипки и сламки.
И пътища като напукани рамки.
Това е спокойствие. Не е умора.
Картина, приятно лишена от хора.
Току под небето – резка в акварела –
баири от синьозелена дантела.
И точно до пътя – подробност последна –
един топъл камък, на който да седна.
С прозрачни копита, със мека муцуна,
дойде тишината, за да я целуна.
Оса ли ме жилна, тъга ли ме жегна –
какъв хубав камък, под който да легна…

Соня си е Соня всеки ден,
и със моя поздрав, и без мен,
но нали е някак по-така,
ако нещо мило й река
и ако й кажа, както мога,
колко я обичам
(МНОГОМНОГО),
колко ми е тя добра и бяла.
Затова ще спазя ритуала,
имения ден ще отбележа
със надеждата да я разнежа,
с вярата, че тя ще е щастлива –
щастието много й отива.
Да живее сто лета поне,
зло да я забрави, ние – не!
 

разнежена от багри
на ружи и на кестени,
усещаш че си важна,
и колко е тържествено,

усещаш топлината,
наоколо е празнично,
красиви са нещата,
и поздравите казани,

и вятърът утихва
над веселите покриви,
безгрижно се усмихваш,
усмихват ти се в отговор,

и слънчице наднича
със дружелюбни зеници,
и всички те обичат,
и днеска си рожденница!

Тодор Толев

Морето прелива, над август прелива.
Остава си тук, а пък август отива
прилежно и тихо да чака реда си
през нощи пространни и дни все по-къси.

Морето искри, към септември посяга,
сънливата пяна в краката му ляга,
чорапа му мокри и той се събува,
на много зает и сърдит се преструва,

а после се смее и цял се съблича,
като за последно по пясъка тича,
а то е „като”, и не е за последно,
и лятото не, не изчезва безследно,

макар че си тръгваме, с гръб към морето,
със пясък в обувката, сухи, но ето:
и куфарът празен върху гардероба,
и банският, все по-пристягащ при проба,

и всякакви картички, гривнички, миди,
които да хвърлим така ни се свиди,
са явни свидетелства и доказателство,
че лятото, негово светло сиятелство,

след не много месеци пак ще снизходи
и дини ще реже, на плаж ще ни води,
и ще ни улавя на слънцето в мрежите,
и ще ни изпълни със смисъл копнежите.

Защото дори ние там, сухопътните,
тревожно следим ще ни вземат ли мътните,
ще има ли работа, как ще изкараме,
с кого ще преспим и с кого ще се скараме,

но знаем – през цялото скапано време! –
че август в прегръдките си ще ни вземе,
да, август отишъл е да си почива,
но ясно се чува – морето прелива…

Днес, докато съм все още цяла
и туптя, и трепкам, и се движа,
докато добре ми служи тялото
и ме носи, и за мен се грижи,

докато е гладно за прегръщане,
докато си вее с радост дрехите,
тръгва и не мисли за завръщане
и се наслаждава на успехите,

докато не гледам час и дата,
докато си имам даром здраве,
нека си използвам свободата,
нека нещо свястно да направя.
 

Раздялата зарасна зле,
в безсилие и задух.
От всичко – себе си ми взе.
Аз себе си ти дадох.

И, не на себе си, сега
опитвам се да пиша.
Мълча. Отглеждам си тъга.
Представям си, че дишам.

Чувството ти си го носиш.
Градът е невинен.
Щом се страхуваш,
пристига страхът безпричинен.

Щом си щастлив,
всяка улица маха с опашка.
От завистта
радостта ти е сиромашка.

Всички са мрачни?
Недей помрачнява поне ти.
Я просветлей!
Може целият град да засвети…