Не ми е точно днес до плач.
Сега съм весела, защото
току-що прелетя кълвач
и кацна близо – на дървото.

Посегнах – фотоапаратът
под пръстите ми не попадна.
Попивах – човката, перата,
очите лъскави и хладни.

Забравих всичко. И потънах
в мига. И взе да ми се струва,
че болката ми има дъно
и че кълвачът ме лекува.

Тревогата ми се разлисти
и пожълтя, и взе да капе.
Олекна ми. Въздъхнах чисто.
Тъгата ми си вдигна лапите.

Не спях, но нещо ме събуди.
Без снимка и без отпечатък,
и без да знае, че е чудо,
кълвачът отлетя нататък.