Ариергардът

Я вървеше през горещия пясък и краката й потъваха до глезените. Насрещният вятър се засилваше все повече. Въздухът я блъскаше, грапав и остър, и тя си пробиваше път през него като през шкурка.
Стискаше очи и вървеше на инат, с последни сили. Вече нямаше представа от колко време крачи, нито къде са останалите. Нямаше никакви следи.
Я заслони носа и устата си с шепа и продължи да върви така, силно наведена. Песъчинките се провираха между пръстите й, влизаха в носа и в устата, хрускаха. Дробовете й хриптяха.
Всяка следваща крачка беше все по-тежка и трудна.
– Няма да ме изоставят. Няма да ме изоставят… Няма… да… ме…
Подхлъзна се, падна на коляно, но не можа да се задържи и се търкули по склона. Пясъкът влизаше под яката, през крачолите и ръкавите, под колана.
Я се изплаши. Страхът надделя над умората и разочарованието.
– Как ще ме намерят!
Остана още миг свита на кълбо в подножието на кафявата дюна, а пясъкът бързо я засипваше.
Надигна се на лакти. Не виждаше.
– Провалих се. Ще остана тук завинаги.
Започна да копае. В ниското вятърът беше тих, по-мек, някак колеблив. Я си направи заслон. Устата й беше съвсем суха. Не можеше да изплюе пясъка. Опита се да избърше езика си с ръка, но само налапа още пясък.
– Вече ще бъдат 29. Сбогом, първо лице единствено число. Сбогом, ябълки и ягоди, яхнии и ятагани, ярки явления и японски ястреби…
Я се напъна да заплаче, но никакви сълзи не потекоха.
Изведнъж чу шум, който се приближаваше.
– Ало?
– Ехоо!
– Има ли някой?
– Ю-хуу! Къде си?
– Ъ… Таковата… Ъ… Криеш ли се, ъ?
– Оооо! Не бой се, ще те намерим!
Това бяха те!
Я усети прилив на сила. Изпълзя от прикритието, размота шала от врата си и го размаха.
– Урааа! Ето я Я!
Тичаха! Когато стигнаха до нея, я запрегръщаха. Изтупаха я от пясъка (тромавото Ъ успя да й вкара 2-3 тупаника от престараване). Ю подаде манерка.
Я отпи.
Щастие и благодарност я заляха отвътре и очите й се насълзиха сега. Изплю няколко килограма пясък и понечи да каже нещо, но се закашля.
А я потупа по гърба:
– Недей да говориш. Всички са горе на дюната и ни чакат. Има още час до оазиса. Да вървим. Можеш ли да ходиш?
Я кимна.
А поведе колоната. Всички се държаха за ръце. Последна отново беше Я. Ю така стискаше ръката й, че чак я болеше, но колко приятно беше това този път…

 

 

One thought on “Ариергардът

  1. Буквата е знак.
    Човек я превръща в символ.
    И казва – яяяя!… какъв символ!
    А другият човек отвръща – ъъхъъ…
    Ала това са човеци, що вървят отзад.
    Пък тези отпред виждат нещата по-иначе.
    Например, онзи който води редичката казва: ааа!
    Защото е видял каквото е имало за виждане чак подире.
    Веднага един от първите, но малко по-назад, го укорява: еее!
    Ще рече, не се занимавай с глупости, ами гледай пътя напред!
    Обаче все някой от масата, от многото, ще извика възторжено: иии!
    Пък друг, що е доста по-назад, огорчено ще въздъхне: ооо…
    Тук следва възклицанието, пълно с отегчение: уу!

    Поука: оценката на символа се определя
    от социалната йерархия
    на оценяващите.
    Но това е приложимо само за гласните,
    съгласните с всичко са съгласни.

    Така стоят нещата с фонетиката според мен, Мария.

    🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s