Във вторник, когато човек е карък,
е кисел и крив, много смотан, а пък
така му се ще да се чувства безгрижен,
от хубави светли подбуди е движен,
но всичко се скапва – събужда се късно,
жена му го гледа накриво и мръсно,
не знае къде си е хвърлил чорапите,
пръдливото куче го спъва със лапите,
във рейса естествено е без билет,
а пътниците го избутват напред
пред хищния поглед на мазна контрола.
Едно грозно бебе си дъвче сопола,
а майка му вика: Какво си ми сладко!
Пък бебето виква на нашия – Татко,
и той се замисля! На спирката слиза,
с кафе си полива най-новата риза,
на работа мъчи се няколко часа,
каръшка е трудовата му нагласа,
в издънка го хваща не знам кой началник,
нахалства и после му вика „Нахалник!”,
човекът, сговнясан, предъвкан, изплют,
след дълъг безсмислен безрадостен труд
отново се връща – и пак при жена си,
целува я вяло, вечерят пластмаси,
пръдливото куче в краката му дреме
и газове пуска от време на време,
човекът задрямва пред български филм,
със чувството грозно, че грешка е бил,
че даже не е трябвало да се ражда…
По някое време се буди от жажда,
но – странно – без явна причина усеща,
че нещо прекрасно му иде насреща,
човекът усеща неясна надежда,
почесва ухо и помръдва със вежда,
уж той си е, същият си е, а пък
е сигурен, че вече не е карък,
12 е минало, и за награда
отминал е вторникът, вече е сряда!
Мария Донева 