Искам да напиша любовно стихотворение.
Без повод. То да е поводът.
То да сложи повод на думите и да ги отведе там,
където надеждата си струва отчаянието,
където душата е гола, а тялото се възнася,
където е непоносимо красиво, а грозното е човечно и те милва, и ти имаш сили да му дадеш помилване,
да бъде стихотворение, от което никой не си тръгва и никой не е оставен сам,
но все пак – кратко стихотворение –
по-дълго от живота и задължително по-кратко от любовта.

Безупречен е, който не упреква.
И неочакван – който не очаква.
Безкрайно дълго жестът ти отеква
и нежността ти расне и заяква.

След всички грешки, тежки и огромни,
след всичките победи и провали,
детето ти един ден ще си спомни
усмивката ти – тя ще го погали.

Светът е нескопосан и сърдечен –
подаръче за празника на мама.
Една усмивка – и не си далече,
дори и от години да те няма.

Здравейте, любезни, чудесни, добри!
Желая ви днес много да ви върви!
Каквото започнете – да ви потръгне.
Тъгата сърцата ви да не изтръгне.

По пътя да ходите с весела крачка
и никой достойнството ви да не смачка.
Когото обичате – да ви обича.
Зад ъгъла само смъртта да наднича;

насам да не идва. И днес да успеете
деня, и нощта после, да преживеете.
И тихи, в леглата най-после полегнали,
да не подозирате, че сте избегнали

по чудо, на косъм и по съвпадение
да станете жертва на тежко прозрение,
че може късметът ни да е нетраен,
че може животът да не е безкраен.

Никого не можеш да спасиш.
Себе си? Не можеш. И не бива.
Спри. За почест. Вслушай се и виж:
любовта бе тук. И си отива.

Силните ти някога ръце
вече са смутени и безсилни.
Можеш да убиеш с тях. Но ето,
никого не можеш да помилваш.

Няма от кого да защитиш
изоставената си държава.
Слаб си любовта да задържиш,
а след нея нищо не остава.

Нищо. Празно място. Вятър. Ти.
Чувството разбира, че умира.
Само нещо вътре в теб тупти,
тъй като не знае как се спира.

Днес без причина ми просветна
и пак дъгата стана цветна,
и спря да бъде черно-бяла.
Изглежда, пак съм оцеляла.

И този път бе мракът кратък
и съм преминала нататък,
и небесата са огромни.
Кой иска болката да помни?

Добрият дух на моя дом чете дебела книга.
До втори ред на първи том – нататък все не стига.
Унася се, потъва в сън на книгата до прага.
Не могат да излязат вън, не могат да избягат
героите и мисълта, и умната поука.
Ако посегна да чета, ще ги намеря тука.
Добрият дух похърква в такт, сънува си полека.
Прелиства и заспива пак насред библиотеката.
Невидим, бавен и ленив, разсеян и разглезен,
и мълчалив, и неучтив, сънлив и безполезен.

А друг път, щом се увлече, изобщо не заспива.
Чете, а разказът тече, духът сумти щастливо,
подвиква, смее се на глас, ту стреснат, ту сърдечен.
Добрият дух, живущ у нас, е дух библиотечен.
Той е пропаднал книгоман и иска да си има
и този новия роман от авторка любима,
и стихосбирките онез, обвеяни от слава,
пет броя на „Жената днес”, и „Как се гледа крава”,
и четенето му върви, днес проза, утре драми,
и ми подвиква – Добави, каквото още хванеш!

– А аз кога ще ги чета? А сметката за тока?
Той гледа с потрес подчертан, въздъхва предълбоко,
примигва с кръглите очи и сякаш не разбира,
и не, почти не си личи, че ме манипулира.
Аз викам – прави се на глух. И отказ не приема.
И настоява моят дух сто книги да му взема.
Духът ми се е пристрастил. Книжарят му е дилър.
– Дай нещо в по-изискан стил. И също – онзи трилър,
от първи до последен том.

Не, аз не съм такава –
добрият дух на моят дом така ме принуждава.

В парка – старите дървета.
Няма млади. Няма млади.
Катеричка се разшета,
с длан кората поизглади.

Хукна. Върна се. Намери
нещо, после го загуби.
Кихна. Чинарът разпери
нежно клоните си груби.

После кленът. После борът.
Път направиха, да мине
катеричката отгоре,
гладка като шал копринен.

Нека, тя им е детето.
Умълчани и огромни,
в парка старите дървета
нещо хубаво си спомнят.

Всеки си гледа болката,
с нея си другарува.
Всеки си знае колко
му струва да се преструва.

Колко напразно чака.
Колко излишно тича.
Всеки си има някой,
който не го обича.

Наивна радост, пак ела
в деня ми като у дома си.
Една объркана пчела
пълзи в квадратите по масата.

И лятото се инати,
като във капка мед залепнало.
Последен слънчев лъч блести
на пръстена ми, без да трепва.

А пък на мене ми горчи.
Умът ми със лъжи ме храни,
опитва се да заличи
утехите, със труд събрани,

и настоява – гледай, виж,
на календара пише ЕСЕН,
и дворът е противно риж,
и ябълки висят обесени.

Ум, опитен и заядлив,
и от тревогите обсебен,
преуморен и зъл, бодлив,
не искам да говоря с тебе.

Да си щастлив, но без да си предател.
Да си спокоен, без да си нелеп.
Да си пробиеш път към тишината,
да й направиш място вътре в теб.

Да си намериш пътя. Да си нужен
и радостта ти да не е тревожна.
Да понесеш, каквото си заслужил.
Възможно ли е да не е възможно?

Приготви си ината: има още скали за дълбаене,
има тежки врати, има тайни, достъпни за знаене,
има истини остри, отдавна готови за казване,
има дълги обети и дългове, важни за спазване,
има дарове, твърде големи да бъдат приети,
има време и ние да станем поети,
има още – и нищо, че многото мина,
има дума горчива и сладка – родина,
има място, което е толкова наше,
че го гушвам за смелост, когато го видя уплашено,
и се скривам във него – и в себе си значи се скривам,
и се търпим, и сме хубави, и си отиваме,
и ни е зле, и изчакваме, и си оставаме,
и се обичаме и си прощаваме, че се предаваме,
и се гневим, но вървим под ръка със съдбата,
и затова, най-добре, приготви си ината.

Колко много те обичам
затова, че ти се спи!
С удивление надничам
в стоплените ти черти.

Колко беззащитно, меко
е лицето ти. Такава
съм те виждал отдалеко,
но преди да те познавам.

А сега си много близка
и безгрижна във съня.
Страх ме е, че без да искам,
може да те нараня.

Затова възспирам жеста,
и съм смешен и богат,
развълнуван и тържествен,
с обич, сън, живот и свят.

Започна
великото преселение на илюзиите,
а аз съм старата им родина.