Понякога хващам лицето си, че обмисля самоубийство.
Когато мисли, че никой не го гледа, лицето ми се опитва да обърне гръб на света.
Отстъпва, оттегля се.

Виждам го за част от секундата върху лака на някой гардероб, на стъклото на таксито, което се поколебава дали да спре на пешеходната пътека и накрая компромисно минава преди мен, но бавно.

Лицето ми не е щастливо. То кой ли е щастлив в наши дни, но то има вид, сякаш се гнуси от утехите.

Веднъж видях устата ми да се усмихва, но бързо осъзнах, че ъгълчетата й са повдигнати нагоре, защото отражението е във вдлъбнатината на чаената лъжичка. Образът е обърнат, но действителен, това съм го учила и го помня.

Лицето ми се изменя, цялото е на бразди и вдлъбнатини.
В някои дни се опитва да се свлече от лицевите кости. В други дни виждам, че му е писнало да се прикрива и е готово да скочи.

Лицето ми обмисля да скочи от лицето ми.
Не е бунт, просто е изтощено, не вижда смисъла.

Очите ми угасват. Все по-малко неща ги привличат. Чувствам се като пазач на фар. Понякога забравям да запаля фара.

Лицето ми сутрин е восъчно. Прозрачно и жълтеникаво. Не знам, ако се усмихна, няма ли да се напука. Размазвам лицето си и за миг то остава така, после неохотно се връща на място.

Лицето ми планира бягство. Променя се малко по малко всеки ден. Друго лице ще го замени и никой няма да забележи.

Непрекъснато го дебна. Затварям го в кутийки с огледала от вътрешната страна на капака. В плоския нож, широк като длан. Лопатка за торта. Стъкла, вази, огледала.

Сетих се. Лицето ми ме тласка към чупливи и режещи предмети. Лицето ми е хладно като оръжие. Подготвя ми капани, докато си мисля, че го издебвам.

Без огледалните повърхности никога не мога да бъда сигурна какво прави.
Дали не гримасничи от глупавите фрази на началството. Дали не се е изчервило заради погледа на онова глупаво момче. Дали не се е размазало от блаженство от вкусна хапка храна.

Лицето ми се напива първо.
Лицето ми изтрезнява бавно и после развява махмурлука като бяло знаме, с което някой снощи е избърсал масата.

Лицето ми не е, каквото беше. Дезертира безсрамно, говори прекалено много, хвали се.
Изнизва се от снимките и безчинства.

Не е това моето лице.
Не сме се разбирали така.

Лицето си има таен говор с езика ми. Умилква се на дланите ми. Но това е, което мога да видя.

Не ми е по силите да проследя цялата кореспонденция, сигнали с почуквания от сърцето, скърцането на дървоядите в костите, потрепвания на мускулни влакна, настръхване, докосване, импулс.

Тялото си крои планове за спасение, наивна завера, изтънчени малки предателства.

Лицето ми е лице на революция, потушена преди да избухне.