Как ще оцелее този свят,
ако слабите не си помагат?
Грозни гръмотевици гърмят,
облаци се струпват, после бягат.

То си е навреме и наред,
лятна буря, жега и градушка.
Спомняш ли си как да сме добре?
С вятъра се носим и се люшкаме.

Тръгнем ли си, няма да тежим.
Който си отиде, ще го помним.
Ако за ръка ме подържиш,
любовта ни пак ще е огромна.

Толкова отдавна ни боли,
значи доста дълго сме живели.
Даже ми харесва да вали.
То се свиква. Също и с разделите.

Толкова сме слаби и сами,
струва ли си още да се плашим?
Бурята премина и ръми.
Искаш ли дъга? Ще бъде наша.

Ако ще дъгата да избяга,
аз си зная, пак ще се засмеем.
Стига слабите да си помагат,
сто на сто светът ще оцелее.

..,..

Някъде, някъде, толкова някъде,
в стария кожен тефтер,
с радостни писъци прави си списъци
онзи проклет лицемер.
Строго, взискателно и наказателно
води регистър: дали
правя движения и упражнения,
бОли го, че ме болИ.
Строг за диетата, мери кюфтетата,
смята телесната мас,
че обещание по невнимание
храбро съм давала аз.
Колко стеснения, колко лишения…
Пак съм си обла на вид.
А след гладуване и след спортуване –
с дваж по-голям апетит.
Не е изискано, ако неискано
пишеш се диетолог.
Глей си джуджетата, пий си кафетата,
пука ми колко си строг.
Има теории колко калории
трябва човек да гори.
Ето, ти лично си тлъст неприлично.
И си измислен дори!
Граждани, нации, цивилизации
тачат по-сочни жени.
Правя си крачките. Дай ми играчките,
хайде, не се цигани.

Въздъхна отчаяната гилотина:
– Скучая тук двеста и трийста година!
От скука тъпея. Виж колко съм тъпа!
Ръждива е вече стоманата скъпа.
Къде е тълпата? Палачът къде е?
Два века сънувам кръвта как се лее.
Избликва на тласъци, артериална.
Ех, вярно – червена. Ех, вярно – банална.
И все пак е нещо. А бяха години,
когато се къпех във кървища сини.
Работех с барони, с дукеси, с принцеси.
Ех, ти, революцийо френска, къде си…
Да, жалба за младост. Сега си почивам.
Стърча и мълча. И в музея изгнивам.
Уж не е затвор… И съм тук без присъда.
Аз – в пенсия! Аз!? Уж за пример да бъда,
да бъда поука и предупреждение…
Нима съм убивала по убеждение?!
По своя идея? По хрумване лично?
Аз честно работех. Работех отлично.
Без болка, изискано и на момента.
Работех със врат и глава на клиента.
Но славното време дойде и отмина.
И като прерязана със гилотина
съдбата ми коренно се промени.
Ни празник, ни работа делнична, ни…
Ни смисъл в живота. Характерът твърд,
умът ми – бръснач, а скучая до смърт.
В музея оставам да крея и тлея.
Защо ми е мир? За смъртта аз живея.
А тук съм изложена да се излагам
и няма надеждица, че ще избягам,
пазачи противни ми правят проверка… –
скърби гилотината-пенсионерка.

Ти си другият ми живот,
който още не се е случил.
Чувам стъпките ти наоколо,
Ти пращаш уличните кучета,
за да ме пазят от страшни хора.
Палиш светулките. На божурите
казваш нарочно да се разтворят,
за да ги видя. Дъждът се втурва
и вместо тебе… Без тебе. Вместо.
Чувам, когато не ми говориш.
Виж, явявай ми се по-често.
И, ако може, ела по-скоро.

Всички липси са се съюзили.
Обръчът им бавно се затяга.
Раснат съюзените им сили
и не виждам как ще им избягам.

Времето, направено от ластик,
се разпъва и не се отмества.
Път, целувка, щастие, нещастие –
чужди като новина от вестника.

Задушена, гасне съпротивата.
Заглуши звука си телефонът.
Близките ми хора си отиват
и не виждам как ще ги догоня.

Липсите мълчат. Втвърдяват мрака.
Бутат ми ръката, като пиша.
Свиквам със усилието някак
въздуха несподелен да дишам.

Хроничната любов със всички усложнения,
панически отказвани лечения-спасения,
след време за отдъхване – пак остро състояние,
мълчание, страдание, солено разстояние,
завръщане, прегръщане, без нищо за прощаване,
допълване, запълване, щастливо свечеряване,
заспиване, сънуване, признателно приемане,
нормално съществуване и болка за отнемане,
случайно, непринудено и весело избавяща,
до кокал, иронично, хвърчаща, отрезвяваща,
във себе си, за себе си, с взаимност до ограбване,
копнеене и искане и търсене и трябване,
безкрайната любов боли и тържествува,
с целувка се предава, с целувка се лекува.

Ох, да ви кажа, прецака ми се огледалото
и ми оглежда невярно лицето и тялото.
Вече започвам да мисля, че май е изкукало –
външно е здраво, но вътрешно се е напукало.
Бръчки показва. А аз от самото рождение
бръчки съм нямала! (вж. снимка за потвърждение)
Също показва това скапано огледало,
че е лицето ми не точно гладко и бяло.
Толкоз кусури преди то не ми е намирало.
Явно е криво и нещо се е деформирало
с тези промени в глобалната температура.
Като застана пред него така, по натура,
най-безогледно ме лъже и ме заблуждава,
тук ме смалява, а там пък ме уголемява.
Днес чак се стреснах – въх, циците, боже, къде са ми!
После видях… Е, добре, че все пак още две са ми.
Дупето тежко и не много дълги краката,
тъжни очите, с увиснали ъгли устата.
Все едно съм претърпяла обратното на еволюция.
Или пък е огледалото с грешната резолюция?
Четри на три ли, шестнайсет на девет ли, знам ли…
Да го изхвърля ли, чудя се, да го продам ли?
Не е в гаранция. Късно е за рекламация.
Като се сетя, че бяхме техническа нация…
Преди години по-качествено произвеждаха.
Същите хора три пъти по-млади изглеждаха!
Разочаровано мятам си някаква дреха
и към хладилника тръгвам да търся утеха.

Благо, галено, сладко
и от мило по-мило,
досега къде беше
и къде си се крило?

Как преди да те има
никак не съществуваш?
И гласът ти любим е,
а не съм го и чувала.

Търпеливо, безшумно,
в оня край на Вселената,
неизречена дума
в мрака дневен на сцената,

докога ще те няма?
За кого си? Какво си?
Знам единствено само,
че секунда те носи

като весело конче
с мека грива, което
си избира нарочно
дълъг път през полето.

То е още далечно,
неизвестно, невидимо,
но съм сигурна вече:
нещо хубаво иде.

Тя като придружител стига само до там.
– Искам нещо да питам! – Не, нататък е сам.

И затварят вратата от стъкло и от лед.
Не поглежда назад той. Тя ще чака отпред.

Коридорът завива и го скрива съвсем.
Той на лошо отива. Той отива на зле.

Пред вратата залостена тя така се е свила,
все едно няма кости, няма никаква сила.

Най-накрая си дава воля, без да се крие,
и в сълзи се задавя, ужаса да отмие.

Нека цял свят да гледа, само той да не види.
Такъв болен и бледен, от дете е по-свиден.

Тя скимти, но не бяга, като куче бездомно.
Плътен облак пристяга в бинт небето огромно.

Щом сега го приемат, те ще го излекуват.
Само да е навреме. Само да презимуват.

Тя си шепне беззвучно с устни тънки и сини.
Дано чудо се случи и да им се размине.

Повдигам си духа. А той,
макар и безтелесен,
измъква се, разплут в покой,
изобщо не е лесен,

променя се, не се държи –
ту лек, но неудобен,
ту, рязко, повече тежи
от паметник надгробен,

забива нокти изведнъж
във чаша, в къща, в книга,
– Млъкни и дръж се като мъж! –
му казвам. „Мъж съм. Лигав.”

– Бъди какъвто щеш, ама
не се съпротивлявай.
Не виждаш ли, че съм сама,
а и по-зле ще става.

Да знаеш другите какви
серт-духове си имат.
Не ти ли се лети – върви,
а ти лежиш за трима.

Е, кой кого ще окрили?
Тръгни и вдъхновявай!
Стани бе! Дух ли си, или…
Обаче той не шава.

Изисквам. Моля го. Крещя!
Ядосвам му се много.
Но щом ми е един, не ща
да го предавам Богу.