Може аз да съм будна,
но сърцето ми спи,
и дори ми е чудно
как тупти и тупти,
тихо и уморено,
тайно във тъмнината,
и едва защитено
в клетката на ребрата,
като пиле сънливо
то трепти и кротува,
то заспива, заспива,
то сънува, сънува,
то забавя, забавя,
то притихва, притихва,
и забравя, забравя,
и насън се усмихва.
Когато решим да се върнем вкъщи при нашите, преминаваме не само географското разстояние от един град до друг, а пътуваме и през годините към детството си, и през спомените и натрупаните компромиси – към старото си аз.
Преоткриваме мама и татко, които неусетно са се превърнали в баба и дядо – заради децата ни, заради нас самите, но най-вече заради отминалото време. Поглеждаме ги, и ги виждаме и такива, каквито са сега, но и такива, каквито бяха. И ни става мъчно за себе си.
Една от най-строго пазените тайни е свързана с химичния състав и строежа на Луната. През вековете много пъти са били формулирани хипотези по този въпрос, но окончателно той е изяснен на 20 юли 1969 година, когато за пръв път човешки крак стъпва на лунната повърхност.
Всеки е виждал снимки от събитието.
За съжаление тези снимки са фалшифицирани.
НАСА, ФБР, КГБ, ДАНС и Любка Кумчева знаят истината за Луната, но са обещали на майките си да не я издават. Майките им също я знаят.
Съвсем случайно аз попаднах на фактите за Луната.
Цяла зима писах български думички за велики джаз-стандарти, и през пролетта имаше концерт, на който Марина Господинова изпя девет от тях.
Имаше и други, които още не съм чувала, освен когато си ги тананикам сама. Дали някога ще имат и друг живот?
Това е една приказно хубава песен, която в моя ум се превърна в приспивна песничка на български. Моля, опитай и ще видиш колко е хубаво човек да си я пее заедно с Чет Бейкъррррр!
Време е за сън. Свела е луната
миглите си и мълчи.
Под прозореца полека
шумолят и се галят листа,
и небето свети меко,
и звездите сънливо блестят.
Време е да спим. Диша тишината
и усмихва се насън.
Тук ела, да те усетя, твоя нежен познат аромат.
Хайде, всички вече спят.
За доказателство – снимки, направени от Надя Груева, на срещата с Христо Карастоянов в сряда.
Тялото ми е така самотно.
Като изоставено лежи,
и под тебе иска да се кротне,
а дори чаршафът му тежи.
И не се усмихва в огледалото.
И не носи роклите красиви.
Тялото ми, тежкото ми тяло
спи самичко и не си почива.
Двадесет и първи век се роди кървав и с изнервен рев. Проходи в момента на раждането си и бързо се отдалечи от своето начало, защото явно не го намери за много успешно. Научи се да чете от надписите по стените и да пише като чука по клавишите, преди да разбере как се хваща молив.
Двадесет и първи век така и не успя да си намери приятели. Другите векове вече бяха приключили делата си и ги нямаше наоколо. Бяха му оставили само наставления в книгите, архивни видео-записи и планини от боклук.
Обуто със сандали от трева,
върви си слънцето и лайка ръси.
Такъв неделен, весел юнски свят
съм виждала, но само във съня си.
Такъв зелен, и жълт, и син, и бял,
на капки, на цветчета и на точки.
И слънцето с пилотския си шал,
което скача дама върху плочките.
Една несериозна синева,
която всичките ми грижи грабва.
Ще си запазя малко от това,
защото сигурно ще ми потрябва.
Като морска звезда върху светлото дъно
на това необятно хотелско легло,
аз протягам ръце и крака, и потъвам,
и внезапно изчезва, каквото до тук е било.
Всичко вече е ново, сменено, честито,
само слънце и въздух, и вятър, и весели риби,
и така съм безгрижна, свободна, измита,
като лъскава, мокра, на пясъка паднала фиба.
🙂
Мария
Я го гледай как мяука
и си търси правата,
жива топчица малка
със уши над тревата.
Цяло пух и тревога,
като сиво глухарче.
Да те взема не мога,
мило малко другарче.
Дребен кресльо със лапи,
разпищян възмутено
и готов да ухапе.
Няма място при мене.
Аз съм толкова важна.
Аз по цял ден работя.
Тъй че ще ти откажа,
смешно пухкаво коте.
Храбро сбръчило чело,
някак си ще изтикаш.
Порасни. Бъди смело!
И не спирай да викаш!
ТТ
Котараче пършиво
със невчесани лапки,
в цвят опушено сиво
и на белички капки.
Изтъкан от достойнство,
същи мъничък тигър,
уж е сам, а е войнство
и ядосано мига.
И с опашката нервно,
отривисто потрепва.
Само нещо да мерне
и във скок се отлепва.
И минава край мене
с бавна, горда походка.
Славно котешко време
на храна и разходка!
Уж не търси милувки,
уж не чака на грижи,
а приема целувки
и блажено примижва.
Топло мърка, не бяга
щом до него си ти,
и на лапките ляга,
и започва да спи.
Я го гледай как мяука
и си търси правата,
жива топчица малка
със уши над тревата.
Каква съм станала нервозна!
През стаи три – в четвърта чак
стои часовникът, а нощем
ту чувам тик, ту чувам так
като изписано със думи,
с червено на оранжев фон,
И вместо сън – добър и румен,
вибрирам като телефон,
тревожа се, не ми е кротко,
сънят – далечен и мъглив,
не спя, дори да пия водка,
и не часовникът е крив.
🙂
Запасявам стихотворенията си
с всякакви саксии и сервизи,
месо, вино, хляб,
чаршафи и простори.
Само там живеем
двамата заедно
и това е моят начин
да се грижа за теб.
