Двадесет и първи век се роди кървав и с изнервен рев. Проходи в момента на раждането си и бързо се отдалечи от своето начало, защото явно не го намери за много успешно. Научи се да чете от надписите по стените и да пише като чука по клавишите, преди да разбере как се хваща молив.

Двадесет и първи век така и не успя да си намери приятели. Другите векове вече бяха приключили делата си и ги нямаше наоколо. Бяха му оставили само наставления в книгите, архивни видео-записи и планини от боклук.

Като дете, отгледано от вълци, Двадесет и първи век свикна да се държи дистанцирано, сам да си върши работите и да не разчита много на хората. Не си ги беше избирал, получи ги по наследство и без упътване как се ползват – заварено положение.

Повлече ги със себе си без грижа и без нежност. Когато някое човече изпаднеше от джобовете му, той дори не се обръщаше да погледне какво ще стане с него.

Човечетата не бяха подготвени за такова отношение. Не знаеха накъде се носят и панически се хващаха за отломките от досегашния си живот. Държаха се за бравите на вратите, за сламките на коктейлите си, за дръжките на платнените торби, в които слагаха топлия хляб, за копчетата на панталоните, за пистолетите. Най-щастливите се държаха за ръце, но само понякога и само за малко.

Векът вървеше много бързо и гледките по пътя му се сменяха. Понякога се въртеше в кръг и гледките се повтаряха, състарени и в различна светлина.

На човечетата им се завиваше свят. Някои полудяваха. Започнаха да се хапят – сами себе си и помежду си.

Опитваха се да саботират века, да го взривят, да го спрат, да го накарат да се върне назад или поне да им се извини.

Пиеха сами вкъщи и гледаха телевизора с изключен звук.

Имаха телефони и ги забравяха по масите в заведения.

Някои отиваха на война, други се бореха за мир, а Христо Карастоянов написа „Паякът”.

Обръгнал на всичко и като му пукаше за всичко, Христо Карастоянов каза, че това ще бъде последният му роман.

Вътре бяха първите седем години на века, на когото все пак ужасно му липсваха първите седем. Ама много, много му липсваха. Болестите му не бяха детски болести и никога нямаше да ги израсте. Беше лош, отмъстителен век още от началото, и, бързо като старец, забравяше кого е изял на закуска.

Затова в „Паякът” Христо Карастоянов му записа: „Ти беше на война. Беше много болен. Забрави какво е уважение и обич. Сега трябва да се излекуваш. Да си повярваш. Имаш много работа за вършене, а времето ти намалява.”

После добави: „Това не е последното ми съобщение. Знам, че няма да разбереш какво ти казвам, а ако разбереш – няма да го запомниш.”

Затова „Паякът” остана без развръзка и без поука.

Последен роман?

Карастоянов, тия ги разправяй на старата ми шапка.