Я го гледай как мяука
и си търси правата,
жива топчица малка
със уши над тревата.
Цяло пух и тревога,
като сиво глухарче.
Да те взема не мога,
мило малко другарче.
Дребен кресльо със лапи,
разпищян възмутено
и готов да ухапе.
Няма място при мене.
Аз съм толкова важна.
Аз по цял ден работя.
Тъй че ще ти откажа,
смешно пухкаво коте.
Храбро сбръчило чело,
някак си ще изтикаш.
Порасни. Бъди смело!
И не спирай да викаш!
Мария Донева 
плюс много, много хубав отговор от доктор Толев:
Котараче пършиво
със невчесани лапки,
в цвят опушено сиво
и на белички капки.
Изтъкан от достойнство,
същи мъничък тигър,
уж е сам, а е войнство
и ядосано мига.
И с опашката нервно,
отривисто потрепва.
Само нещо да мерне
и във скок се отлепва.
И минава край мене
с бавна, горда походка.
Славно котешко време
на храна и разходка!
Уж не търси милувки,
уж не чака на грижи,
а приема целувки
и блажено примижва.
Топло мърка, не бяга
щом до него си ти,
и на лапките ляга,
и започва да спи.
О, започва поетичният джемсешън на тема коте. Сядам с чаша кафе и чета. Имаш стихове, които постоянно изпращам на приятели, които още не са те открили, Мария. искам да ти кажа, че миналата година на 15 август беше написала един текст за обичта на майката : „Някой да те обича бизрезервно, без съмнение, без остатък, без ресто…“ Разтърсващо, дълбоко емоционално, почти го зная наизуст. Имах такава майка, която ми липсва от 12 години – казваше се Мария. Благодаря ти!
Наближава 15 август. Моята баба се казваше майка Мими. Много ми липсва. Опитах се да напиша всичко, което си спомням за нея, но нищо не ми се получи. Искам някога да напиша роман и баба ми ще бъде в него, малко встрани, но с цялата си топлота и плътност, с която и сега си я усещам. Все едно никога не е излизала от стаята.
❤
Бабите са велика работа. Моята баба се казваше Елена и беше светла като името си. Непрекъснато си спомням за толкова много неща, свързани с нея, дори стихове прописах, но съвсем лаишки и лични. Нося в себе си спомена за нейната стая – с джамала, с леглото с пиринчени топки и вишневи табли с изрисувани табли – езера с плуващи лебеди, с мушамен ковьор върху стената – Павел и Виргиния малко преди раздялата. Когато ме слагаха да спя на обяд, се обръщах към ковьора и го разглеждах внимателно. Имаше много интересни подробности, но най-смущаващата от тях беше, че Виргиния имаше шест пръста на лявата си ръка. Броях, броях и все шест излизаха. Боже, как искам да прекарам поне един летен следобед в това легло и да заспя под шепота на Павел и Виргиния.
най-старият ми спомен е как много дълго съм ревала за майка ми, и вече съм изтощена. майка Мими е седнала на едно малко червено столче, гушва ме в скута си, аз се побирам цялата, лежа на коленете й, тя ме загръща в жилетката си и аз продължавам да плача, но вече съвсем неубедително, усещам как заспивам, заспивам.
Аз съм на около сто години, но непрекъснато се връщам в дните на детството, и то предимно в бабината къща. Спомени от Коледа до Великден, спомени по-скоро езически, отколкото смирено християнски за онези ритуали – колене на прасе, семейни събирания, цяла къща, пълна с деца и възрастни. Само баба беше сред всички дълбоко набожна, спазваше всички канони. четеше библията, следейки с пръст редовете и мърдайки устни, полугласно. Тя отсрамваше всички пред Бога.. И сега я виждам облечена с онази черната на бели цветчета кадифена рокля, забрадена с копринена забрадка с чепка /така казваше тя/ босилек, от дребния, в ръка отива на черква. Чувам камбаната на църквата „Успение на Света Богородица“ и вдишвам мириса на босилек, от онзи дребния, който отглеждам в двора. А какви приказки ни разказваше, не се забравят. Чувам леко дрезгавия й глас: „И вървели те, вървели, а отзад лошите идат. Тогава сестричето хвърлило гребена си и поникнала честа гора.“ Представяш ли си – не гъста, не тъмна, на страшна, а честа гора. И виждаш израслите едно до друго големи дървета и… влизаш в честата гора.
Тя отсрамваше всички пред Бога.
Чаровно