Снощи беше.
Гледах „Българи от старо време”.
Това представление се играе от три години, може и повече, и салонът на Държавна опера Стара Загора пак беше пълен. Публиката се забавляваше, хората се смяха много и повтаряха на глас смешките, които Стефан Рядков и Руслан Мъйнов подхвърляха.
За мен обаче това беше време, убито по особено мъчителен начин.
Музиката на това произведение е написана от Асен Карастоянов, български композитор.
То е оперета. Хората говорят, а после пеят. По принцип, нищо лошо. Ама… музиката е полу-оперна, полу-обработена народна, полу-революционна.
Едни хора в народни носии говорят като професори (майката на Лила – направо като академик).
А на сцената – много хора. Всичките облечени добре. Сценографията масивна. Никой не се е стискал за пари. Само дето…
Чувството, че постоянно ме лашкат ту в една, ту в друга посока, се засилваше до почивката, след което във втората част (още час и половина) вече никой не знаеше какво става, нямаше какво повече да се случва, и се наложи Руслан Мъйнов и Стефан Рядков да забавляват публиката с шегички, елементарни препратки към телевизионни предавания и клоунада, която на мен ми беше унизително да гледам.
Любен Каравелов, български национален герой, писател, е жертва на това цялото нещо. От езика, сюжета и прекрасните му герои не е оставено нищо.
Хора, като не го харесвате, а го мразите, защо сте сложили името на човека на афиша си? Той е беззащитен, понеже не може да вземе пищов и да дойде да ви пита какво сте направили с книгата му.
Не бива така!!!
Второстепенните герои, Ерчо и Герчо, и Янка и Иван, бяха като миг прохладна почивка за отчаяните ми очи. Явно хората си знаят, че представлението е за гостите от София, и си играха честно, за своя душа. Плюс това песните на Янка и Иван бяха все пак издържани по-близо до духа на народната песен, играха ръченица, а не показваха как танцуват тюлените и зайците.
Вижте, на публиката й беше смешно.
Имаше аплодисменти.
А пък аз се чувствам като жертва на насилие.
Сигурна съм, че не заслужавам това.
Нито пък Любен Каравелов го заслужава.

Бодливата роза дъждът я вали
дори по най-ситните меки бодли,
и тя се отпуска в ръцете му мокри,
показва му своите алени рокли,
а той я докосва, където обича,
и между листата й тънки потича,
и нежно и весело я гъделичка,
а тя си повдига полите самичка,
цъфти, изчервява се, тихо се смее,
и даже не се и замисля къде е,
а те са на пътя, съвсем под небето,
и хора минават, и кестени светят,
и слънцето светва. Дъждът си отива,
а мократа роза спокойно заспива.
🙂

Имало е малко дъжд,
но като със гума
минал вятърът веднъж,
меко и безшумно,
сух е този тротоар,
леко влажен онзи,
и изпробват своя чар
плъзналите рози,
въздухът блести сребрист,
ароматна влага
вдишва всеки трепкащ лист,
светлината бяга
в лъснали от весел лак локви,
и на чисто
пролетта записва с крак
резедави мисли.

🙂

Тишината нахлува в стаята
като природно бедствие,
празна като пространството
под обувките на обесен.

Щом се целунем, тракват зъбите –
лед в чаша.
Мълчим облечени, разлюбени
и има страшно.

„Двете стрели” от Александър Володин

Младежка театрална студия Сцена 99
Постановка и режисура: Христофор Недков
Музикална среда и пластика: Валерий Кондратцев
Сценография и костюми: Недялко Йорданов, Звездина Иванова, Христофор Недков 

1.
Много ли е важно, че в някаква Стара Загора някакви ученици правят театър?
Ще разширя въпроса в две посоки:
Много ли е важно, че в детските градини децата учат песнички;
и много ли е важно, че в градовете из България се играят театрални пиеси?

2.
Преди дни беше премиерата на пиесата „Двете стрели”от Александър Володин на Младежка театрална студия Сцена 99.
В пиесата се разказва за хората от едно племе, които се бият със съседните племена и се прехранват, като ловуват диви животни; имат старейшина и разрешават проблемите си на племенен съвет.
Без текстът да е видимо променен, Христофор Недков е преметнал събитията през времето и по украшенията, фона и предметите по сцената се разбира, че действието се развива след Новата ера. От западната цивилизация са останали платки от потрошени компютри, мазни черни реки и тотемите се зверят с лъскави очи от CD-та.
Всичко друго е същото (като преди и като сега) – хора, някои по-глупави, други по-коварни. Битки за влияние и чест. Любов и нелюбов.

Има още →

Този град е толкова неверен!
Той забрави старата любов
два пъти по-бързо и от мен.
И невъзмутимо ме прегръща
по онези улици, които…
А онези улици, които
рязко се задъхваха от радост,
ми поднасят цъфнали дървета,
дъжд и разноцветни светофари.
Нежни… Пролетта ли ги научи?
И макар че още ме разплакват,
вече ме разсмиват…

Нещо толкова интимно, животинско, човешко, духовно, върховно.
Да си майка. Или пък да не си.
Дълбоко и тайно, и се вижда от всеки. И те определя.
Книгата „Възможните майки” е за това. Написана е от жени, които разказват свои преживявания и усещания, свързани с темата.
Когато Емилия Миразчийска ми писа и ме покани да се включа, аз не разбрах много за какво става дума. Тя самата беше въодушевена и делова едновременно, а това е привлекателно за мен, защото усещам, че имам насреща си човек, който има идеи и знае как да ги постигне, и да увлече другите със себе си. Затова приех.
Написах един почти срамно откровен текст, а после за сол и захар – две смешки, които излязоха първо тук, а после влязоха и в книгата.
И зачаках да излезе.
И ето я.

Има списък с имената на авторките, но не се знае кой текст от кого е писан. Това е обяснимо – при толкова лични, понякога тъжни, споделяния, но и много дразнещоооооооооооо! Искам да разбера какво са казали някои от моите познати, които открих в списъка. Искам да разбера кой е написал това или онова, което ми е толкова близко, че все едно е казано от мен, но по-добре.

Любими са ми тези разкази, в които има усмивка.
🙂

Август, разтопен и ласкав,
объл, сочен като праскова,

изнемогващ за докосване,
ферментиращ, захаросан,

очарован и разнежен,
хрускав, ментов и крайбрежен,

гали те и те разсмива
август, който си отива.

Месене, украсяване, печене
и хапване на топъл хляб с Надежда Савова
и вкусни стихове от Мария Донева

На 28 април от 19 ч. в Matchpoint club, София, кв. Изток,
ул. „Райко Алексиев“ №3
Вход свободен

„Скъпи приятели, които познавам и които не още!
Сигурно сте чували за Slow Food и за шепа ентусиасти, които се надпреварват с времето, за да съхранят българския вкус. Това е кауза трудна, понякога невъзможна, в която инвестирахме много енергия и постигнахме немалко неща. Сега имам удоволствието да ви поканя заедно да си припомним, че храната е и откровено споделяне с близки и любими хора.
Поканих Мария Донева да сподели усмивката си и свои хранително-вкусови стихове.
Поканих Надежда Савова, да ни омеси хляб, който всеки наш гост ще може да украси по уникален за самия него начин. 
Каня и вас да донесете нещо за хапване – приготвено от вас любимо ястие, което хапвате, когато сте щастливи или когато искате да се усмихнете на мрачния ден. 
Не забравяйте Великденските яйца. Вярно, че празникът е отминал, но ако има някой оцелял „борец“ го донесете, за да се похвалите. Пък да видим дали ще оцелее…
Очакваме ви!“

Десислава Димитрова
Координатор на Slow Food, но също и ценител на истинския вкус и откровените стихове

С поглед в грядущето впит,
рошав, сънен, неумит,
Тошко рязко се надига.
До възглавето му – книга.
Тя – на корабна тематика.
Чрез мисловна акробатика
Тошко прави физзарядка.
Дава си почивка кратка
да попуши на терасата.
Със лула (това е класата).
После пише презентация.
Бачка като роб в плантация.
После ме наглежда в чата.
Още работа отмята.
Пуши. Хапва. Пуши. Пише.
Вдиш-издиш. Но нещо свише
му потупва леко челото –
Ало! Вчера бе неделята.
Преполвихме понеделника.
Тодоре, на тебе делника –
168 часов!
Спри се! Ти не си пластмасов!
Моля те, съобразявай се
и със мярка престаравай се!
Спри с таз работа проклета!
Отиди с Мария в Кмета!
Там една пасхална бира
в този миг от студ умира.
Вече пържат се картофките!
Спри за малко подготовките!
Месец цял до фестивала.
Има време до финала.
Има време до финала.