Христос възкресе за добрите,
за влюбените във жените си,
за работливите, за кротките,
и за самотниците с котките.
Но и за тъпите, за злите,
за подлеците и крадците,
и за живеещите в грях.
И, всъщност, най-вече за тях.
Не пиша „завършеци“, защото става дума за хубави работи и не искам те да са свършили и да отидат в миналото. Напротив, напротив!
Продължение №1
Миналия юли четохме стихотворения заедно с едни хубави поети и приятели в „Куфара“. Беше интересен ден, важен. Явно не само за мен. Получих преди три дни прекрасно хартиено писмо от Анна, в което тя пише „Едно от хубавите неща в живота ми се случи, когато беше дошла за четенето в „Куфара“ преди година. И този спомен винаги ще бъде по някакъв изкривен мой начин свързан и с теб.“ Има и картичка с рози.
Обичам Анна.
Продължение №2
Четирилистните ми детелини работят! Първо Ан ми писа, че е така, а сега и при мен се появи детелинче. Второ поколение местен жител в моя дом.
С моя рефлекс да осиновявам всички домашни животни, плюшени играчки, растения и каквото още ми попадне пред очите, на тоя стрък май му се падам родна баба.
Продължение №3
Във вторник в Галерия 8 в Стара Загора се събрахме на стихове с портокалов сок. Като стана време неохотно да си ходя, една страшно мила госпожа извади като фокусник от ръкава си букет лалета и ми каза, че те са за мен, от онзи зъболекар и съпругата му, на които дръпнах една празнична рецитация по случай Седми април, ай така, насред улицата.
Благодаря ви за вниманието, а сега отивам да изям един лимон.
„Наситено червено…” – трагикомичен фарс от Луиджи Лунари.
спектакъл на Ивалин Димитров
и Кремена Костова – балет
Драматичен театър „Гео Милев”
Човекът, който излиза на сцената, е подсъдим. Обвинението – самоубийство.
Не „опит за…”, а „самоубийство”.
Той е мъртъв.
Изправя се пред съда. Кой го съди? Историята? Близките му? Съвестта му? Публиката?
Или е дошъл Страшният съд?
За обвиняемия светът, все едно, е свършил.
Той няма нищо за губене.
Времето на неговия живот, на неговите борби и възторзи, вече изглежда далечно, инфантилно, като прекъсната детска игра с глупави, нетрайни цели, без последствия и смисъл. „ …този наш живот на дребни мухи, който се простира между един изгрев и един залез…”
Ивалин Димитров представя трагедията на своя герой овладяно и ярко, през усмивка, през сълза. Минава от образ в образ, влиза в остри, контрастни състояния. Бунтовете на младостта, жилавите надежди на стареца. Жаждата за живот, жаждата за смърт, жаждата за истина.
Снощи в изложбената зала на улица „Байер” в Стара Загора се откри изложба с колажи на Ренета Кирилова.
Тя ме покани да кажа няколко думи на тържеството, и на мен поканата много ми хареса, защото винаги е освежаващо на едно място, пълно с тесни специалисти, в случая – художници, да се изправи някой лаик в тяхната област и да говори. Ако лаикът се довери на собствената си преценка и каже какво мисли наистина, може да бъде чудно и обогатяващо преживяване.
Аз за Рени мога да кажа едно нещо категорично. Рени е красива. Показвам:
Тя създава красиви образи, има красиво дете, реди думите красиво и стените на изложбената зала сега имат един особен, по-красив живот (до края на месец април ще са така).
Аз съм силно впечатлена от елегантността и чувството за мярка, които усещам, когато наблюдавам нейните колажи. Не зная по какво се разбира кога един колаж е готов и повече нищо не бива да му се добавя, но тези са достатъчно и точно.
Това усещане ми е познато от стиховете й:
нежност
толкова много нежност
бих могла да я нарисувам
но предпочитам
да я дишам
иначе как ще разбера
че е истинска
И дрян, и люляк прецъфтяха,
а още не е точно пролет.
Най-смелите едва посмяха
до лактите да се разголят.
Салатите са още тънки,
а ягодите са безвкусни.
В яйцата пилетата мрънкат,
а как навънка да ги пуснеш?
Преди известно време заснехме едно предаване с нашите песни с Марина, Антони Дончев и Венци Благоев. Самото предаване изглеждаше и звучеше… не така, както очаквах.
Но ето че някой добър човек е извадил едно хубаво парченце от него и в ютуб може да се види.
Преди няколко дни в интернет се появи електронният вариант на сборника с разкази на Ина Иванова „Право на избор и други проклетии”, издадена от „АРС”.
Това, и представянето на книгата в музея на Яворов в Чирпан, бяха поводите да си помисля повече за тези разкази и да кажа някои неща за тях тук.
Те са кратки – качество, което ценя изключително високо. Освен това са нежни и тъжни по един трогателен, разтапящ начин; при това без грам лиготия.
Героите им често са хора, които не блестят с изключителни качества и са показани не в най-добрите мигове от живота си – някои от тях са разочаровани, изоставени, измамени в надеждите си. Въпреки това на мен ми се иска да бъда герой от разказ на Ина Иванова, защото тя ги гледа с толкова мил и внимателен поглед, с толкова грижливо уважение и съчувствие, че аз си казвам – не искам да бъда тъжна, но когато съм тъжна, искам да има някой, който да мисли за мен точно с такава топлота.
Вчера забелязах, че в тази малка по обем книга има разкази, които съм прочела по два-три-пет пъти, а също и такива, които още не бях започвала. Мисля, че се случва така, защото те ми въздействат много силно, и след всеки текст имам нужда от време, за да го премисля и да оставя емоцията да отшуми. Не мога да чета няколко един след друг, твърде силни са ми, а тези, които вече познавам, толкова много ми харесват, че не мога да ги прескоча.
По това тази проза прилича на поезия, и вместо сега да цитирам прозаични откъси, аз реших да споделя част от стиховете, които Ина пише, и така да споделя част от топлотата на нейните думи.
Златни ангели,
накацали по клоните,
светлината прозира през тях,
въздухът – бистър,
а няма кого да прегърна.
Отивам някъде, ама не казвам къде. То си е моя работа.
За всеки случай съм с изкуствен нос.
То кое ли ми е естествено…
Ох, папараци навсякъде… Аз съвсем непринудено и случайно си минавах…
Ти как мислиш, какво може да се скрие в магданоз?
И в джоджен.
Има и едни овчици за Дрийми.
И мисля да спра за сега с лепенето, че вече всичко ми лепне за всичко.
🙂
Аз си бях решила да изляза и да чистя около блока, даже си бях набелязала какво точно ще направя и от къде ще започна.
Ама кой предишната нощ да стои буден до три и половина и да копнее за непостижимото?
Успах се, станах в 10,30, облякох едни джинси и един стар пуловер на Иво, грабнах найлонови ръкавици и един черен чувал и храбро, скок-поскок, се запътих към боклучището.
Което би могло да бъде градинка, в един идеален свят.
Тя, пролетта, си знае работата, поникнала трева, косата й лъскава, на вълни. Цъфнал тъжък, кадънки, мисир-минешка. В храстите – боклук – тежък, дъхав, органичен, неорганичен, всякакъв! При толкова изхвърлени презервативи, да се чудиш от къде се раждат нови и нови хора, мятащи боклуци през терасите…
Чистя си аз, пълня чувала с торби, чашки, стиропор и други люспи на цивилизацията, изсипвам го във варела, и пак, и пак. И чакам да усетя смирение.
Вървим си снощи с майка ми към къщи, и минаваме край няколко човека, които видимо също като нас излизат от театъра. Разпознавам в компанията една учителка по български от града. И тя ме познава. Казва ми:
– Мария? Ти нали имаш една поема за зъба? Ето това е мъжът ми, той е зъболекар, ако я знаеш, ще му я кажеш ли? Седми април е, той има празник днес…
Кой би могъл да откаже на такава молба?! Изрецитирах им всичко веднага, на място, изразително и с чувство.
Празник е все пак!
Впрочем, хубаво, че човекът се случи зъболекар, а не гинеколог.
🙂
Снимка преди да заминат към пощата.
🙂
Мария Донева 