Снощи в изложбената зала на улица „Байер” в Стара Загора се откри изложба с колажи на Ренета Кирилова.
Тя ме покани да кажа няколко думи на тържеството, и на мен поканата много ми хареса, защото винаги е освежаващо на едно място, пълно с тесни специалисти, в случая – художници, да се изправи някой лаик в тяхната област и да говори. Ако лаикът се довери на собствената си преценка и каже какво мисли наистина, може да бъде чудно и обогатяващо преживяване.
Аз за Рени мога да кажа едно нещо категорично. Рени е красива. Показвам:

Тя създава красиви образи, има красиво дете, реди думите красиво и стените на изложбената зала сега имат един особен, по-красив живот (до края на месец април ще са така).
Аз съм силно впечатлена от елегантността и чувството за мярка, които усещам, когато наблюдавам нейните колажи. Не зная по какво се разбира кога един колаж е готов и повече нищо не бива да му се добавя, но тези са достатъчно и точно.
Това усещане ми е познато от стиховете й:

нежност
толкова много нежност
бих могла да я нарисувам
но предпочитам
да я дишам
иначе как ще разбера
че е истинска

Без да разбирам от тънкостите на изобразителното изкуство, мисля, че колажът е подходяща техника за Рени. Чета стиховете й и в много от тях няма препинателни знаци и главни букви на обичайните места, но това звучи естествено и непреднамерено. В усещанията и наблюденията й няма начало и край, те естествено преливат от листа и продължават своя нежен живот извън него, вместват се и се сглобяват със средата, точно както отделните елементи на колажа, както ежедневието и фантазията, конкретиката и съня, радостта и страховете, които няма нужда да бъдат назовавани с думи, защото просто са си там. Показвам:

Нека да ви разкажа как се запознахме с Рени. Това стана преди няколко години в Нова Загора, където бяхме много важни лауреати на някакъв конкурс. Тогава стихосбирката й „Сезонът на илюзиите” току що беше излязла, и тя спомена, че много й се иска книгата й да се продава в книжарниците в Стара Загора, а я няма там и тя не знае какво трябва да направи.
Аз веднага започнах да си фантазирам как ще отида в Хеликон, или в Пингвините, и ще помоля книжарите да я поръчат, и когато пристигне, ще ги помоля да я сложат на витрината, а аз ще се уговоря с Рени да се видим уж случайно точно там, и как тя ще види книгата си и ще се зарадва, и ще се усмихне…
Не зная дали стана точно така, но помня радостта, с която кроях този план, и моят приятел дори ми каза – абе стига с тази Рени, какво си се влюбила в нея…
Разказвам го, защото точно това е чувството, което изпитвам, когато общувам с нея и с картините й – вълнение и радост от приближаването до красотата.