Монолог на победения

„Наситено червено…”  – трагикомичен фарс от Луиджи Лунари.

спектакъл на Ивалин Димитров

и Кремена Костова – балет
Драматичен театър „Гео Милев”

Човекът, който излиза на сцената, е подсъдим. Обвинението – самоубийство.
Не „опит за…”, а „самоубийство”.
Той е мъртъв.
Изправя се пред съда. Кой го съди? Историята? Близките му? Съвестта му? Публиката?
Или е дошъл Страшният съд?
За обвиняемия светът, все едно, е свършил.
Той няма нищо за губене.
Времето на неговия живот, на неговите борби и възторзи, вече изглежда далечно, инфантилно, като прекъсната детска игра с глупави, нетрайни цели, без последствия и смисъл. „ …този наш живот на дребни мухи, който се простира между един изгрев и един залез…”

Ивалин Димитров представя трагедията на своя герой овладяно и ярко, през усмивка, през сълза. Минава от образ в образ, влиза в остри, контрастни състояния. Бунтовете на младостта, жилавите надежди на стареца. Жаждата за живот, жаждата за смърт, жаждата за истина.


Героят му, Министър-председателят, осъзнава, че е предаден, победен, съсипан. Предават го тялото му, медицината, приятелите, съратниците от партията. Той сам предава себе си, когато осъзнава, че също е един от тях, един от лунапарка, от зверилника, способен да лъже и да мами, за да продължи да живее в политиката.
„Колко е ужасно всичко това! Едва когато всичко е загубено, умеем да бъдем справедливи и последователни. Изправени пред вечността и нищото, съумяваме да бъдем герои, а сме подли и долни, ако трябва да се измерваме с другите в малките неща на тази грешна земя. И единствено освобождавайки се от нас самите, от това тяло и от тези дрипи, сме наистина свободни… ”

В аления мрак на отчаянието, в горчивината от пълния житейски провал, героят запазва своята човечност, защото има една светлинка, едно блещукащо пламъче, което го озарява – дори когато всичко е загубено, когато времето свършва. Тази светлинка е въплътена в изящния танц на балерината Кремена Костова. Тя танцува на сцената като образ на надеждата, трепка, трепка, и не угасва. Тя има  нежно, интересно лице – красива усмивка и очи, които сякаш постоянно се извиняват. Неуловима и прозрачна, недостижима, любима, тя внася красота и в празника, и в отчаянието на героя. Тя е най-голямата му загуба. Тя е неговата присъда и неговото спасение.

2 thoughts on “Монолог на победения

    • сигурно хората, които се смеят в такъв момент, просто не искат да покажат, че също са уязвими

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s