Полето дишаше свободно
и правеше цветя.
И нещо, на любов подобно,
през мене прелетя.
Видях как рапицата светна,
засмя се и изгря.
Една усмивка мимолетна
лицето ми допря.
Дъждът дойде и леко ръсна.
И спря да ме боли.
И радостта ми се разпръсна
на мравки и пчели.
И самотата ми избяга.
И ме разсъни хлад.
Великолепие от влага,
разкош от аромат…
****
Имам този блог от четири години. 🙂
Направих го заради Ан, по нейно настояване и с нейна помощ.
Аз не го исках, защото не мислех, че имам какво толкова да кажа и не вярвах, че ако кажа нещо, ще има кой да го чуе.
През изминалите 4 години блогът се превърна в уютно и топло място, на което суетата ми пусна корени, израсна, разлисти се и разцъфтя.
Интересувам се от посещенията в блога. Радвам се на вниманието. Вълнувам се от имената на държавите, от където някой е надниквал тук. Представям си – какви ли хора намират нещо за себе си… Сигурно предимно жени… Какви жени ме четат? Какви мъже?
Да бе, какви ли? Познавам лично някои от тях – достойни и възхитителни личности.
За мен е чест, че се отбивате тук.
А дамите? Предполагам, че между вас има майки и баби. Поетеси, с цялата красота на думата, с нейния изправен гръб, вирнат нос, смях и дълбочина. Има библиотекарки, не много учителки. Има дами със строги професии. Може би някоя студентка? Вълчици от една и съща глутница, които никога не са се срещали, но това съвсем не означава, че глутницата няма да се отзове.
Благодаря ви.
Знам, че съм поканена да пия кафе с много от вас всяка сутрин. Нали?
Аз от Нова година насам сутрин не пия кафе, а чаша гореща вода с мед. Ритуалът обаче остава.
Усмивка.
Мисля да си наложа пост, две седмици да не пиша нищо тук. Да не слагам и картинки.
Чувствам се уморена и изприказвана. Прекалено насочена навън, прекалено вслушана в чуждите гласове, отдалечена от своя собствен глас.
Ако имам хубави мисли, ще ги пиша в тетрадка.
Давам си сметка, че много от написаното през последните 4 години е извикано от блога – мястото му го е чакало, затова то е дошло. Стара истина – работата се учи с работа, писането се учи с писане. А когато успея да кажа нещо вярно и точно, веднага получавам награда – вашето внимание.
Не замълчах по-рано, защото исках да отбележа рождения ден на блога. Може да не сдържа думата си за мълчанието – ако не успея, ако изникне нещо спешно за казване или пък ако променя намеренията си. Умният човек е гъвкав, нали така? Ще видим.
Прегръщам ви за чао, ще дойда пак след няколко си там дни, към 18 април.
Честит рожден ден, блогче!
Нева е неуловима,
но я има, но я има!
Кой я има? Не е ясно.
Нева не стои на тясно.
Тя е жилка. Тя е шило
Тя е нещо крайно мило.
Тя пътува и превежда.
Или бомби обезврежда?
Или пише? Или снима?
Значи – явно, че я има.
Тя е залез. Тя е роза.
Тя превежда кратка проза.
Тя превежда и обширна.
Рядко се поспира мирна.
Как без нея ще намерят
повод да ни срещнат с Керет?
Има тя идеи смели.
Монтеросо, Манганели,
Вилялобос, Албахари
вече са й дружки стари.
Вдъхна каталонски вятър
и във нашия театър
с драмите на Галсеран.
Тя е стройна като кран!
Кран строителен, със рамо…
(тази рима имам само.)
Пак чрез нея са познати
разказите на Будзати.
А и други, още доста.
С нея два пъти във Коста
аз кафе съм пила даже.
Твърдо може да се каже –
Нева е неповторима.
И я има! И я има!
Луната през деня е бяла
като отлитнал сливов цвят.
Замаяна и премаляла,
мълчи и се топи от глад
и, в меки облаци завита,
се сгушва тихо и лежи.
За слънцето, което скита,
луната мисли и тъжи.
Зарича се, че няма вече
да се измъчва и ревнува,
да наблюдава отдалече
как то със всички се целува.
Откъсва се и заминава…
Решава пак да се завърне.
Срамува се, но продължава.
Не може гръб да му обърне.
Луната слънцето обича.
Луната други не поглежда.
Тя е отчаяно момиче
с прозрачна рокля от надежда.
Днес е щастливият ден на тези играчки, защото ще заминат при едни деца.
Дано са щастливи и здрави и да им предстоят много радости.
На играчките също.
🙂
Толкова дълго пътувах към теб,
че пътят е моята същност.
Моля те, чуй ме! Ръце за ръце
връщат се птиците в къщи.
Моля те, виж ме! Блясва светът,
щом разбереш, че ме има.
Жалко е да биеш толкова път
и да не бъдеш любима.
1987
Този старец е бавен
като слънчев следобед.
Той разходка си прави.
Между къщите броди.
От кръга във квартала
той не се отклонява.
Щом пристегне си шала,
и светът се стеснява.
След това се отпуска
на една крива пейка.
Всяка кост в него хруска.
Като мъркаща грейка
свойски в скута му ляга
древна питомна котка.
Паметта му се сляга –
гладка, с хлътнали нотки,
мека, рехава, сива
като дъжд върху книга.
След това си отива.
И за сбогом намига.
В изоставените къщи
със напуснати дворове
пролетта насън се връща
и със голи пръсти рови.
В пръстените й се трупа
черна пръст. Избива влага.
Остри камъчета хрупат.
Ситни буболечки бягат.
Пролетта трепти. Сънува:
луковиците потъват.
Маршът на дъжда се чува,
вятър в клоните тактува,
крак набиват дъждовете
и земята завладяват.
Пролетта си търси цвете,
бърза, дъх не й остава.
В изоставените къщи
нещо хлопа, някой гледа.
Пролетта пръстта разгръща,
развълнувана и бледа.
Плъзват корени прохладни,
галят я и я обгръщат.
Със стъкла строшени, гладни
тракат и се зъбят къщите.
Като вълци котки вият,
а петлите не помагат…
Пролетта в пръстта се крие
и при корените ляга,
и земята я люлее,
гушната и приютена.
Утре там ще се засмее
цвете със уста червена.
Жена да пише стихове е като да е гола
и да минава тихо пред гостите във хола,
и погледи да лягат под стъпките й боси,
към нея да посягат обиди и въпроси,
и всичко да се знае, и да се вижда всичко –
каква е и коя е, и пак ли е самичка.
Жена да пише стихове е като да е луда –
на въздуха да вика и своята заблуда
да уплътнява с думи и с рими да окичи,
възторжено безумни и плашещо логични.
Жена да пише стихове е като да е сляпа
и пак да се усмихва, и без да се изцапа
по кал, по керемиди, по облаци да стъпва.
На който му е свидна – за нея да изтръпва,
а никой да не може за дълго да я пази –
ще си напусне кожата, живота ще намрази,
завинаги ще млъкне, ще спре да съществува –
докато се измъкне, докато отпътува.
Жена да пише стихове е като да лекува
със мигове душата си. И всичко да си струва.
Небето синьо – за момче.
И розов облак – за момиче.
Прохладна светлина тече
и по прозорците се стича.
Започва свеж и дълъг ден.
По-дълъг от нощта – отскоро.
Усмихнат, разцъфтял, зелен,
без повод подарен на хората.
На 22 март от 20 часа
в Чайната на „Бенковски” 11
Антони Дончев, Венцислав Благоев, Марина Господинова и Мария Донева
ви канят на концерт:
световната джаз-класика – с оригинални текстове на български език.
Прочее славяните и преди имаха джаз, но бидейки българи, го изпълняваха на чужди езици.
Но как може всеки да те разбере, ако кажеш на португалски „Бог”, на френски „Очакване”, на английски „Широта”, или „Любов”, или „Младост”, или „Отрова”? И така беше много години.
След това човеколюбецът бог, който урежда всичко и който не оставя човешкия род без разум, ни изпрати идея.
Мария Донева, жена умерено праведна и сравнително истинолюбива, устрои български текстове на много песни. Изпърво написа думи за песента на Жобим „Desafinado” (ще рече „Фалшиво тананикане”, понеже тя сама така си пее). Научи за благата вест Венци Благоев, прочете текста и видя, че беше добро. И поиска Мария да напише още думи, и тя написа. И събраха се с Антони Дончев и Марина Господинова, и ги изпълниха заедно.
Някои казват: „За какво са ни песни на български език? Музиката казва всичко, а думите не са много важни.” Така казват, но те не знаят, че когато думите на една песен се разбират, тя стига и до сърцето, и до ума на човека, и го вълнува повече, и му носи повече радост.
Други пък казват: „Защо са българските песни? Тях нито бог ги е създал, нито ангелите, нито пък са изначално написани от авторите на стандартите.” И не знаят, окаяните, че джазът е интерпретация и лично преживяване, и пресътворяване както на музиката, така и на думите, които я съпътстват.
Ако ли пък някой рече, че не сме ги нагласили добре, понеже и сега още се нагласяват, ще дадем този отговор: Джазът е нещо живо, което се променя при всяко изпълнение, и пламъчето на свещта, полъхнато от дъха на някой от публиката, става част от изпълнението, затова то е различно всеки път.
Ако ли запиташ любителите на джаз-музиката: „Какво ще правите на 22 март от 20 часа и какво ще слушате?”, те всички знаят и ще отговорят: „На 22 март от 20 часа ще отидем в Чайната, за да слушаме Джаз и Поезия, и любимите си песни на български език!”
Вход? 10 лева 🙂
This gallery contains 11 photos.
=
Ама още ли е март?
Ама още ли е пролет?
Аз се чувствам като стар
календар със дати голи.
Постоянно предстои,
нещо има да се случва.
А от толкова бои наведнъж
ми става скучно.
Всичко бърза и тече,
смесват се едно през друго
бебе, старец и момче,
вещица, жена, съпруга.
Миналото – с две напред,
и една назад – за утре.
А се точи като мед
някоя протяжна сутрин.
И се слепят, и гъмжат,
и безпомощно се блъскат
като пътници без път
черно, матово и лъскаво.
И объркано, без цел
нещо правя, нещо чакам.
Трябва да си много смел,
да се довериш на мрака.
Светлина, увита в лист,
истината ще ти каже –
ала трябва да си чист.
Трябва да си мъртъв даже.
=
Обичам Джоан Харис.
Не съм влюбена, не е нито толкова трепетно, нито толкова неспокойно и възторжено. Обичам я бавно и сигурно, както се обича някой, който няма да те предаде.
Имам четири нейни книги, едната прочетох току-що, другите три стоят непрочетени.
Всички други съм й чела – от библиотеката или от приятели.
Когато съм болна, или стара, или бедна, ще имам нови книги, които ще ме радват.
Исках да кажа – ще ме топлят – но ми се стори зловещо.
Но те ще го направят, защото Джоан Харис пише много топло.
Първият неин роман, с който се срещнах, беше „Къпиново вино”, и вероятно затова я свързвам със сгряващо, замайващо, потъващо в небето преживяване, представям си парник с растения, светлина, която прониква през прашно стъкло, влага и сладост – неотделими.
Обичам Джоан Харис още от кориците. Например тези:
Обичам плътта на романите й. Обичам крехкото им детство, израстването, младостта, ароматът им на подправки, далечен дим и изсъхнала морска вода, горещата уста, прехапаните устни, вкуса на кръв, трепета като пред припадък.
Обичам задълбочените познания за световете, които Джоан Харис описва-създава-описва-създава. Романите й са различни като тематика, а всяко място и време са описани така, все едно авторката е изживяла живота си там и тогава… Франция по време на Втората световна война или през Средновековието, Англия и нейните консервативни училища или малките градчета, в които дори сериен убиец не е в състояние да смути изражението на невъзмутимо благоприличие, или пък някой завой на огромна, озъбена, блестяща и препускаща африканска река, която тече през едно неопределимо днес… Всяко място и време е изплетено и уплътнено от безброй детайли, цветове, аромати, случки, герои, митове и чудеса, и аз изпитвам распект, граничещ със страхопочитание – колко живота трябва да си изживял, за да знаеш толкова много, и да използваш знанията си, за да създаваш светове…
И общото между всички тях – неподражаемата, сгъстена атмосфера, осезаема, лесна за вдишване, която ме заобикаля и я нося около себе си през дните, в които чета някоя от книгите на Джоан Харис.
Поводът да кажа всичко това е сборникът с разкази „Шапка, котка и въже” (превод – Магдалена Куцарова – Леви). Подарък ми е и съм толкова радостна, че си я имам!
Четох я бавно, с дълги почивки след всеки разказ. Четох я навън – в различни кафенета, на пейка като онази на корицата, макар и още не сред такава буйна зеленина. Четях и спирах почти след всеки абзац, за да погледам безцелно минувачите или просто слънчевата светлина, да обмисля прочетенето, да вкуся някой израз, който ми е допаднал, да го опитам как звучи (смъртни богове, смъртни богове, смъртни богове… ) На моменти изквичавах от смях: „Представата й за литература се изчерпва с онзи тип романи, в които жени на средна възраст преоткриват себе си чрез пластична операция или весели афро-карибски семейства побеждават лондонски банди от закоравели престъпници само с помощта на пържени пилешки бутчета и положителен мироглед.”
Оставях се да потъна в красотата на случайно избрана фраза:
„– Отвори го – каза той. – Направих го за теб.
Беше дървена чиния, широка около половин метър. Приблизително с формата на сърце, изработена от съвършен напречен разрез на ствол, с открояващи се в дървесината концентрични кръгове.”
Приблизително с формата на сърце, изработена от съвършен напречен разрез на ствол, с открояващи се в дървесината концентрични кръгове.
Приблизително с формата на сърце, изработена от съвършен напречен разрез на ствол, с открояващи се в дървесината концентрични кръгове.
(Така си повтарям. Представям си чинията. Представям си парчето дърво, разреза като дебела твърда филия от дървесина. Дълбаенето (инструменти?). Пръсти с лепенки. Шкурка. Фин, бял дървесен прах.)
Обичам начина, по който се чувствам, докато чета тази книга.
Разбира се, абсолютният ми фаворит са разказите за Фейт и Хоуп.
Първият разказ за тези две прекрасни възрастни дами от старческия дом „Медоубанк” е част от друг сборник, мисля, че от „Истории от тук и там”, но може и да греша. Толкова много го обичам – „Вяра и Надежда отиват на пазар”, че го снимах на ксерокс, подвързах го някак и го подарих на доктор Толев – представете си колко чудесен разказ е това. В „Котка, шапка и въже” има още два разказа за Фейт и Хоуп, и… да, те ме изпълниха с вяра и надежда.
Книгите на Джоан Харис са такива – бавни и сладки, и показват, че човек никога не е безпомощен.
Истории са силата на човека и насладата от живота.
Ех, жалко за хубавото изречение, което написах току-що – то не е съвсем вярно. Предишната книга на Дж.Х., която прочетох, беше „sineoko momche”, и тя определено е зловеща. Това е криминален роман за събития, които се случват предимно в интернет и във фантазията на героите, а после рязко – в действителността, за деца – синестети (чудно, прочетох малко преди това „Творците на памет”, явно ми беше период за четене за синестезия, забрава, нещастни любови и в крайна сметка смърт).
Обаче аз обичам Джоан Харис. Щастливо и уверено.
„Е, това беше. Отворих очи. Хрумна ми, че или съм получил по-силно сътресение, отколкото съм предполагал, или има нещо, което нашият Тор не ми беше казал. Той стоеше надвесен над сем със срамежлив и смутен вид. Съни беше коленичила до мен, без да обръща внимание на уличната кал, и синята й рокля сияеше като лятно небе, босите й крака бяха като бели птички, сладникаво русата й коса падаше на лицето ми и аз се зарадвах, че не е мой тип, защото тази дама можеше да създаде на човек само грижи.”
Е, това беше.
