Взимаш букви. Правиш думи.
Нека място помежду им
има – после там се слага
топла светлина и влага.
Между буквите поникват
живи стръкчета. Надникват.
Всяка дума е саксия.
После се пресаждат тия
думи в редове – направо
вътре в почвата корава
на учудената мисъл.
И ако добре си писал,
думите се вкореняват.
Храбро се раззеленяват.
От филизите наболи
във ума настъпва пролет.
Тръгват сокове потайни.
Пламват цветове незнайни.
И на краските в пожара,
и на ласките в нектара,
като нарове се пукват
думи със зърна от букви.

Когато се подписваш.
Дори нечетливо. Дори само с една буква.
Тя ляга на листа, отделя се от връхчето на химикалката, откъсва се с последна недоловима въздишка от конеца на мастилото и се превръща в теб. Тя е твоята воля.
Буквата е твоята дума и гарантира, че ти държиш на нея.
Буквата е силна, колкото твоята честност.
Вярна колкото твоята вярност.
Обвързва те толкова здраво, колкото здрав си ти.
На документите долу тя обещава, че ти ще бъдеш добър съпруг, почтен партньор, че коректно ще изпълниш всяко задължение, което си поел.
Буквата е знак, че знаеш за двойките и за шестиците на детето си. Че си бил на това място. Че ти си написал тази книга, която подписваш.
Докато държиш на думите си, буквата е равна на теб.
Когато излъжеш, ти вече не си равен на себе си.
Колко би било хубаво, ако имахме силата да сме равни на своите букви и да сме достойни за тях.

Шипката е разпростряла
розова, зелена, бяла
циганска пола с волани.
Ще посегне да те хване,
ще разтърси ситни клони
и цветът й ще се рони,
ще е дива и небрежна,
а на теб ще ти е нежно,
ще настръхнеш, щом те галне
с нокти ситни и нахални,
ти – до кръв докоснат лично,
тя – засмяна безразлично.

Кога се роди, кога порасна, училище завърши, че и рожден ден на всичкото отгоре!
Миналата година стана на 18, но не почувствах някаква рязка промяна.
А сега… 19. В сряда ги изпратиха от училище, един вид завършиха семестриално. Сега остават матурите, балът, държавните изпити по специалността… и пътят.
Това е едната мантра: Да стане, каквото той иска.
Имам още една: Светлината ми расте и се издига.
Да стане, каквото той иска.

Грейнала край пътя
весела мозайка –
във роса се къпят
макове и лайка.

От божур изгряла,
мека от съня ми,
светлина – узряла,
сладка, на салкъми.

Остри и лъчисти
розови бодили.
Всичко свети чисто.
Всичко ми е мило.

Тази любов във ума ти
трепти и се срива.

Почва от нищо,
за всичко се хваща.

Расте.

Като дете,
което не иска да спи,
но накрая заспива.

Като желано,
внезапно,
объркващо всичко дете.

Такъв копнеж по красота,
че ми се иска да се влюбя.
Да имам време да чета.
Да се намирам, да се губя.

С език и с кожа и с очи
във красота ми се надниква.
И доземи ми се мълчи.
И като цвят ми се пониква.
 

Стана ли голяма,
ще съм поетеса.
Хубавите думи
ще ги знам къде са.

И като потрябват,
мога да ги викна.
В кръгчето на О-то
мога да надникна.

В шатрата на А-то
мога да се мушна.
Плаче ли Ер малък,
мога да го гушна.

С чисти бели думи
дом ще си направя.
Ще се излекувам
с думичката Здраве.

Ще говоря вкусно
с думи благи, обли.
И каквото чувствам,
ще го кръстя Обич.

вътре рисувам маймунки.

🙂

Къде изчезна лекотата
на обичайните неща?
Стопи се нежната позлата.
Лъжа. Горчивина. Ръжда.

И стана трудно. Неуместно
е да те хвана за ръка.
О, искам пак да ни е лесно!
Да те обичам пак така,

както преди, както отдавна,
както в наивното начало,
което се топеше бавно,
докато се стопи изцяло.

Хората те гледат.
Трябва да внимаваш
при кого отиваш,
от къде минаваш.

Зърнат ли загадка,
свършено е с тебе –
ще те хапнат сладко.
После ще разтребят.

Трябва да изглеждаш
плосък и прозрачен.
Думи ако казваш –
нищо да не значат.

Трябва да запазиш
радостта си скрита –
да не я полазят,
за да я опитат.

Да не я размътят,
да не я омачкат.
Да не я настъпят
със безгрижна крачка.

Но ако трепериш,
как ще съумееш
радост да намериш,
с радост да живееш…

Доктор Толев:

Потръпна лекичко полето,
ветрецът ли повя?
Помръкна, аз пък стихнах, ето –
дъждецът заваля.

И рапицата тъжна стана,
и влагата пълзи.
И от усмивката остана
пътечка за сълзи.

А облаците как се трупат
в невесели петна!
Дори цветята ми се цупят.
И болчица една…

Обаче знам – посред тревата
ще има цъфнал мак!
Подсмихвам се на самотата
и теб ще чакам пак!

То е отговор на това.

.

Заслужена умора
по клепките те гали.
Сънят ще дойде скоро.
Мечтаеш ли? Заспа ли?

Звездите караулят
с наметки от мастило.
Луна със цвят на дюля.
Тъга с прибрано жило.

Гнезда уютно скрити
сред сенките грамадни.
Прозорците – отвити.
Завесите прохладни

безшумно се полюшват.
И както си мечтаеш,
сънят до теб се гушва,
за да го приласкаеш.