Тъй се случи в моя живот, че станах на 40 +, а нищо не разбирам от опера.
Спомням си топлите следобеди, аз съм малка, в кухнята сме самички с баба ми, майка Мими, така й виках, кой на работа, кой на училище, само двете сме си, по радиото съобщават нивото на река Дунав в сантиметри, а после започва предаване с класическа музика и майка Мими неизменно казва „Ох, смени ги тия, че ме хваща диария.”
От тази изходна позиция, и до наши дни, така и не се случи да опозная операта, за да я обикна. Почти не бях ходила на оперни представления. Слушала съм арии и увертюри (това е най-сладкото и пивкото, нали?) по радиото, по телевизията или онлайн, но като цяло – съвсем бегло и повърхностно. Знам, че има хора, които страстно обичат това изкуство. Знам, че България се слави с най-велики световни изпълнители. И това е.

Преди няколко години реших с ума си, че ще е хубаво за мен поне да опитам, да видя какво е и тогава да реша дали обичам опера. Направих няколко опита с променлив успех.

И ето ме: снощи, с покана за „Кармен” – значи безплатно, заедно с приятелка, да гледам нещо, за което знам, че е много известно и всички са го гледали, или поне твърдят, че са. Не ми липсва елементарна грамотност, за да възприема това, което ще ми поднесат. Малко ми е любопитно. Малко ми е тегаво, че ще стоя там минимум три часа, през които не трябва да говоря и да ям (но пък ще има почивка по средата). Облечена съм прилично, знам, че би могло и още по-прилично, но не съм си дала зор.

Като изключим напредналата за годините ми възраст, аз съм точно в положението на ученик, преди да започне учебната му година в гимназията.

И знаете ли какво?

На мен „Кармен” много ми хареса!

Уляна ми даде покана за опера, която е толкова мелодична, че аз я възприех като песен след песен. Те пееха! Добре, не пееха, както днес се пее на улицата, а по-различно, на места смешно чак – Седни при нас да го почаааакаааааш! Нееее! Той след малко ще дооооййййдееее! О, неееее!
Дрехите им бяха различни от днешните. Известно време отделих да си мисля коя рокля искам да пробвам и къде бих могла да я нося.
Не преливах от почтителност, да ви кажа честно. Ми… Микаела пя като ангел, обаче с тази бутафорна перука, дето й я бяха нахлупили, ми се видя точно като Каубоя С Бялата Шапка – нали, да се сетя, че тя е антипод на Кармен С Естествената Тъмна Коса. Ма моля ве! Рапунцел!
И тъй, в шеги и закачки…
Нямате си представа колко хубаво беше. През цялото време ми беше интересно. Понеже отидох в последния момент, не смогнах да си прочета програмата, а не бях си припомнила либретото и преди това, хем си мислех, че трябва, затова в междучасието, да де, в антракта, веднага прочетох – либретото накратко и мъничко за историята на самата опера.

Бизе е бил с разбито сърце – на премиерата никой не го харесал. Даже приятелката ми Миленка каза, че човекът не могъл да спи след този крах, провал, фиаско и позор, разболял се и скоро след това се споминал от мъка, и не доживял триумфа на „Кармен” само няколко месеца след нещастната премиера. Миличкият Бизе!

И още, там пишеше, че операта е написана през 1875 година. По това време тук сме се готвели за Априлското въстание и най-будните българчета поставяли „Многострадална Геновева”. Не че е състезание, ама ние тук гледаме „Кармен”, а във Франция не съм чула да играят „Геновева”.

И се връщам пак, остават трето и четвърто действие, стори ми се, че минаха за пет минути. Кармен беше много красива и танцувална и артистична (освен в онази сцена, дето тракаше с кастанетите и уж съблазняваше дон Хосе (или Хозе, или Жозе – решете най-накрая, едно ми пеете, друго ми пишете, ми дразня се!!!). Там това съблазняване хич не мина добре, и аз да бях, и аз щях да се прибера в казармата.

И първо Кармен каза, тя си го предупреди, че любовта е дете на бохеми, ако я преследваш – бяга, ако я хванеш – губиш я, и то си е така. Но после ми беше мъчно, че толкова бързо изстина към него. И първо си викам – ето, тя е като мен. А после – ааа, не, аз не съм като нея.

И аз не й повярвах, че тя наистина обича тореадора. Божичко, каква красива музика. Тореадорът беше прекрасен, толкова вълнуващо, и музиката толкова красива. Красиво.

Красиво.

Много ми беше чудно как те говорят за смъртта, и все едно е напълно в реда на нещата дон Хосе да убие Кармен, и не само защото картите така казаха, ами просто явно е нещо естествено, любовсмърт като една дума.

Но когато той я уби и в този миг звучеше победната песен на тореадора…

И сега пак ревнах. Мъчно ми е.

И знаете ли какво стана?

Искам пак да гледам „Кармен”. Със същите изпълнители, с други изпълнители, друга постановка, също трябва да прочета и да намеря какви други опери има от Бизе, искам червена рокля, искам на опера пак.

Но повече от всичко искам децата като влязат в час по литература, да се смеят и да плачат, и да си фантазират, и да бързат да се приберат, за да си дочетат, и не за друго, а само за да имат повече красота в живота си.

Елате, елате насам да ви кажа каква хубава книга със стихотворения чета тези дни!
Откакто я получих, не спирам да говоря за нея, но поединично е бавно, губи се време, а книгата е такава хубавица, ще я разземат и може да не стигне до вас.
Е, бива ли да допускаме такива работи да се случват, и то точно с вас? Не бива.
Говоря ви за „Крава и бреза” на Хели Лаксонен (Heli Laaksonen)
Ето я авторката на тази хубава книга:

Това са преводачите Росица Цветанова и Марин Бодаков:

Тук кравата надзърта насам:

Ето тук още картинки.
От предговора, който е доста дългичък, научих някои неща за Финландия, за езиците, които се говорят там, и за специалния език, на който пише Хели.
Не, не беше така.
Първо прочетох едно, две, три стихотворения. После прочетох предговора. И от тогава не оставям книгата, разнасям я както котка разнася котенцето си и си почитам по малко.
Защото тези стихотворения ме изпълват с радост и вдъхновение.
В „Крава и бреза” са включени по няколко стихотворения от няколко от книгите на Хели Лаксонен (о, колко ми е приятно да казвам Хели, и после пак Хели, все едно сме приятелки). Това име много ми харесва, имам приятелка във фейсбук, която се казва Хели.
Тези стихотворения имат някои от особеностите, които най не обичам в модерната поезия: фрагментарни са, връзките в тях да асоциативни и понякога малко далечни, точките и запетайките са където си щат… аз обичам ред, харесва ми, хармонично ми е да е подредено. Хаосът кара сърцето ми да се свива от тревога, много хаос има навсякъде, в книгите търся убежище от него. Но в „Крава и бреза” всичко си е на мястото. В „Крава и бреза” ми е добре.
Не си мислете, че е само смях и веселба, не, плаче се, но пак е светло, общото усещане е за светлинка отвътре. Може би защото в стихотворенията има прохлада, природа, птици, къщи, влакове, които пътуват между борове и смърчове. Има и смърт, има и любов, която вече я няма, и двойки, които се разпадат… но всичко това е вписано в природата и звучи здраво, естествено, пълно с надежда.
Вече закъснявам за една среща, дайте да препиша едно-две стихотворения и после дано срещнете и цялата книга, много живот има в нея, аз поне имам нужда да ми се прелива живот и затова поръчах още пет книги, това ще подарявам тази Коледа.

Произволно избрани стихотворения, и по-кратки, че закъснявам!

Когато времето е спряло

С кравата гледаме телевизия.
Тя тъгува за майка си, аз – за баща си
и двете
ще хвърлим дърва в разпалената камина
ще изтръскаме снега от покрива
ще натрошим леда по стъпалата

Първо опитваме да поставим световен рекорд по скука
но става наистина тягостно
и товаря кравата в колата
и отиваме
на паркинга на Биллата на дрифтираме с ръчната спирачка

И ах! Как обичам кравата да се кикоти.

––––––––––-

Непразна

Аз съм напразно бъхтещата се в живота.
Това е Сийри,
лека и суха като кленово семенце,
сама в здрачината, на пейката в съблекалнята на сауната.
Едно дете не съм родила на тоя свят.
Разтегля мълком увисналата кожа на корема си.

Как да ти дам сили, злато мое,
та аз самата съм объркана като нощта.

Бива ли така,
може ли да е все едно
колко години си изравнявала щорите с връвчицата
как си оправяла настроението на работника с песен
застъпвала си се за слабите?

И, Сийри,
светът няма ли внезапно да се препълни,
ако някой понякога не оставя място в него?

–––––––––

Земята шава

Напролет
изпод пръстта
почват да се разнасят тъй чудни звуци
на бабите им се прищява да излязат.

Към луковиците
под дръстта
се катерят
а жълтите лалета ги издигат
едновременно към утринната светлина.

Всяка баба собствено цвете
всяко цвете собствена баба.
Когато пъпката се разтвори
идват гладички и бодри
за каквото и да се примолят
бабата ще го набави.

Още малко ще трябва да почакат бабите.
Торбите им за сауна изникват едва с нарцисите.
С хавлийка,
и гъба за баня
калъп зелен сапун
кърпа за сядане
един пилзнер и отварачка за шишета.

А сега защо така се моткат?
Нарцисите се бавят само колкото
да ги сплашат, че няма да дойдат,
та после да тържествуват,
щом се появят.

❤

*

Стихотворението е нещо лично за автора, негова си работа.
Книгата не.

Тя е предмет с форма, тегло, цвят и други физически характеристики, също както камъка, печката, чука и струга.
Ако книгата има душа,
ако тя наистина е Книга, това се разбира лесно. 

Само трябва да се види дали тази книга е нещо лично за читателите.

В сряда, на 25 ноември от 18,30 часа в галерия Кредо бонум, ще бъде софийската премиера на „Тя се наслаждава на дъжда“. Вътре има стихотворения. В стихотворенията може би има поезия.
Каня ви да празнувате с мен и да видим има ли душа това книжно тяло.

❤

Има любов!

Тази книга е дори по-смешна, отколкото жълта, а тя е много жълта.
Нароиха се напоследък, по-жълти и от дюля, и от лимон, и от гинкото в градската градина. Ето ги например „Тъжните животни” (хареса ми), „Дребната старица, която наруши всички правила” (не съм я чела, искам я), а също и „Чудото в Поскокова Драга” на Анте Томич, за която ще ви кажа сега.

Първо на първо, да знаете, че не става дума нито за подскачане, нито за някоя си Драга. Преводачката Русанка Ляпова любезно обяснява още в самото начало: „poskok” на хърватски означава „пепелянка” и това е фамилията на Йозо, а от там и името на селото, в което той живее („draga” – „долина, усое”, Поскокова Драга – Пепелянково усое)
Йозо Поскок е толкова проклет, че фамилията му е обида за пепелянките. Лош, тъп и проклет човек, еййй. Още на втората страница вече толкова абсурдно зле се държи, че на тебе ти писва и с детска радост проследяваш как го е напердашил синът му. Случаят започва така: „Крешимир, тогава едва ли е бил на повече от седемнайсет, счупи дръжката на секирата и без да се замисли, Йозо го шамароса, а малкият, Бог да го убие, го сграбчи за ревера на дрехата и прас, прас, прас, прас, бекхенд, форхенд, бекхенд, форхенд, бекхенд, форхенд… Крешо вероятно нямаше да е спрял и до ден днешен, ако баща му не го бе изритал неспортсменски в слабините…“

И после става все по-смешно!
Страница след страница отлитат, докато Йозо и четиримата му синове взимат инкасатори в плен, търсят любовта, отвличат невеста от църквата, взривяват амуниции, готвят качамак, бягат от затвора, правят ремонти, надвиват злото в лицето на шефа на родната полиция, бият се със скинари, бранят честта на хърватските ветерани от войната… и всичко това на фона на хубавия Сплит, по пътищата, ресторантите и сред живописната хърватска природа.
Има още →

Да ви кажа за „Баба праща поздрави и се извинява” – изд. Сиела, превод от шведски Любомир Гиздов, Дамян Дамянов – художник на корицата.
Това е новата книга от Фредрик Бакман, авторът на „Човек на име Уве”. Купих я и няколко дни просто си я имах. Поглеждах я, изправена ей там, върху планина от книги за четене (за повечето пари съм давала, други отдавна вече трябваше да съм върнала, но от шиене доста време не четох хич. Все пак и правенето на хора не е работа без значение!)

И я прочетох.

Първите две глави ги прочетох в маршрутката, с която за последен път отидох до Раднево и обратно. Доста се смях и малко поплаках (на стр. 31 за първи път). Мисля, че това беше подходящ завършек на един важен и много хубав период от живота ми.

Няма защо да отлагам, веднага ще ви кажа – „Баба праща поздрави и се извинява” не ме разочарова.
Като знаете колко много, ама многомного обичам книгата за Уве, това си е отличен резултат.
Книгата за баба ми хареса. Най-много заради смешните неща в нея. Заради приказно хубавата бойна баба и заради Елса. Заради майката и нейния овладян начин да прави нещата. Овладяно.

Има още →

Прочетох много хубава книга, тъжна, красива.
Книга, написана с благост.
„Старият крал и неговото изгнание” на Арно Гайгер. Издадена е през 2013 година от „Колибри” в поредицата „Съвременна европейска проза”. Спомена ми я Жанина Драгостинова – тя я е превела от немски.
Очарована съм.

Книга за деменцията.
Един син разказва за своя баща, болен от алцхаймер.

Темата ме вълнува, защото имам познати, засегнати от тази болест. Също и защото бях много впечатлена от „Творците на памет”, и най-вече от дневника на майката там, от чувството за объркване и загуба… За мен лично, макар че е написана много по-сдържано и скромно, много по-непретенциозно, „Старият крал…” е по-дълбоко и по-силно въздействаща. Радвам се, че я купих и че ще я имам в библиотеката си.

Когато някой възрастен човек започне да забравя, да недочува, да стеснява хоризонта си все повече, да повтаря едно и също безброй пъти, това най-често буди пренебрежение и присмех у околните – кога с добродушие, кога злобно. Веднага се сещам за Чудомир, „Розо, розо овехтяла…”

Арно Гайгер разказва за болестта на баща си и за това, как тя се развива, с всичките нюанси, обрати и лъкатушения на хода й, и с цялата тъга, защото макар и бавно, макар и с проблясъци, има само едно сигурно нещо, и то е, че дните на баща му са преброени и няма още много време да бъдат заедно.
Корицата е великолепна (оформлението е на Стефан Касъров). Точно така си представям Аугуст – изправен, хубав, как върви с неловко препъване към объркващата и все по-плътна неизвестност.

Има една книга, „Малкият крал Декември”. Двете книги си приличат по красотата на разказването и по тъгата, в която въвличат своя читател. Чудно, че и този крал има име на месец, Аугуст … И в двете се говори за крале, които се смаляват и изчезват, и никой не може да ги задържи тук, в сегашното, в това, което сме свикнали да наричаме реалност.

„Старият крал…” е написана от добър човек. Не само заради търпението и обичта, с която се отнася към все по-безпомощния си баща. Аз мисля, че той се отнася с доброта и милост и към читателите. Благодарна съм, че историята приключва, докато бащата е още жив. Че той му подарява този отворен финал. Че, за разлика от болестта и от съдбата, ни спестява гледката на човешкото същество, което накрая се превръща само в същество, без съзнание и може би буквално без личност.

Има още →

Влюбих се в книга. „Пощальонът на Неруда” от Антонио Скармета, преведена от Боряна Дукова. (Боряна, точно тази Исла Негра не е „остров Негра”, как може бе…)
Не, знаете ли, влюбих се в живот.
В живот, в който МЕТАФОРАТА минава по пътя на хората внезапно като камион с ангелски криле, и те, хората, делово и пламенно действат според обективната ситуация.

– Осезателен – каза вдовицата. – Сега й забраних да излиза от къщи, докато сеньор Хименес не си обере крушите. Вие навярно ще намерите за жестоко, че съм я уединила по този начин, но забележете, че хванах това свинско стихотворение напъхано в сутиена й.
– Напъхано в сутиена?
Жената извади от собствените си поли къс хартия (…) и зачете написаното все едно бе съдебно решение, натъртвайки на думата „гола” с детективска проницателност:

Така естествена си, гола, като своята ръка,
заоблена и гладка, земна и прозрачна,
във лунни линии и ябълкови пътища,
така си тънка, гола, като голо житно стръкче.
Така си синя, гола, като нощ кубинска,
бръшляни и звезди косите ти оплитат,
така си златно гола, и така огромна,
като огромен летен ден във златен храм.

Смачка текста с погнуса, зарови го отново в престилката и заключи:
– С други думи, сеньор Неруда, пощальонът е виждал дъщеря ми, както я е майка раждала!
В този момент поетът съжали, че споделя материалистическата доктрина за тълкувание на света, тъй като почувства спешна нужда  да поиска милост от Господа. Смутен, той рискува да даде разяснение  без изискаността на онези адвокати, които, подобно на Чалрз Лафтън,  умеят да убедят дори мъртвеца, че още не е труп.
– Аз, госпожа Роса, бих казал, че от стихотворението не може да се заключи точно това.
Вдовицата изгледа изпитателно поета и изрече с безгранично презрение:
– От седемнайсет години я познавам, плюс деветте месеца, в които съм я носила в утробата си. Стихотворението не лъже, дон Пабло – когато е голо, моето момиче е точно такова, каквото казва поемата.
„Боже мили”, помоли се поетът, без думите да излязат от устата му.

Любими мои, четох и се смях на глас, и виках, и звъних по телефона, за да чета пасажи от тази великолепна книга за този великолепен живот. Тя е тъничка
защото този живот е

Книгата е 121 страници.
Тя разби сърцето ми, защото любовта прави точно това.
Купих я с намаление от онези там, как се казват, щайги с презрени намалени книги пред вратите на Хеликон, купих я заради името на Неруда, прочетох  я и душата ми се насели в нея.
Снощи, докато още плачех, след 108 страници смях и любов и щастие и още 13 страници лед в сърцето, поръчах от сайта на Колибри още пет екземпляра.

Така поезията няма да е пяла стиховете си напразно.

❤

В последно време излязоха няколко книги, в които се говори за книжарници.  Без замисляне се сещам за „Книжарничката на острова” (не съм я чела), „Любов, огромна като катедрала” (абсолютно читателско разочарование за мен, видя ми се постна и схематична, може да бъде една от множеството сюжетни линии в „Жълтите очи на крокодилите” например, но не и пълноценен самостоятелен роман), а ето днес дочетох „Моята прекрасна книжарничка” на Петра Хартлиб, преведена на български език от Алеко Дянков.
Не е чак неземно прекрасна, но си е доста хубава, защото:

1. Харесах я, защото аз много обичам да чета за мечти и за хора, които поемат рискове и влагат силите и времето си в това, което е тяхна страст. Това ме вдъхновява, дава ми сили, хубаво ми е да чета такива книги.

2. Харесах я също и защото останах с впечатлението, че всичко разказано е вярно. Това не е роман,а автобиографична книга и в нея се споделя опит. В това отношение тя ми напомня за „Уличният котарак Боб“. О, и по първата причина пак напомня за Боб!

3. Книгата можеше да бъде „Моята прекрасна хлебарничка / ферма / училище / замести-го-с-каквото-си-щеш” и пак би ми харесала, ако в нея човешки, спокойно и когато трябва – вълнуващо, се говори за живота на симпатични хора, които правят точно това, което обичат. Разбира се, пристрастна съм към книжарниците, защото в тях има много книги, а аз обичам книгите.
3-А. Лично отклонение. Истината е, че в момента ги обичам улегнало и бавно. Не можах да намеря „Бразилия” на Ъпдайк, исках да извадя от там един цитат, който описва много точно сегашното ми отношение към книгите. Беше нещо такова – след безброй приключения и дългогодишен брак Тристао и Изабел продължават да се обичат и сексът, който правят, е все така прекрасен, макар че те спят заедно доста рядко – както собствениците на безценни бижута не ги носят постоянно, но от време на време раздрънкват кутията, за да се насладят на звука им и да се убедят, че бижутата все още са си там. И аз така с четенето напоследък.
Обаче силно симпатизирам на хора, които обичат книгите.

Има още →

Едно време, когато бях малка, гледахме копринени буби. Те се хранят с черничеви листа, обичат топлина и влага. Ядат безспир, а после заспиват, всичките безброй буби като по часовник – лежат по корем, с вдигнати нагоре глави. А когато се събудят, събуват кожата си, както се събува чорап, и отново ядат. За месец и нещо от яйца колкото точка стават дебели бледи червеи, големи колкото показалеца ми, с черни, разположени близо едно до друго очи, с тъжно и смутено изражение. След последното хранене спират да ядат, лежат, мълчат и се чистят, накрая стават напълно прозрачни. Тогава си намират подходящо място и започват да изпускат тънка копринена нишка, от която си правят пашкули. Когато съм плакала много дълго, клепачите ми се подуват и стават прозрачни като буби. Никога няма да забравя особената миризма, горещината и влагата, като под дъжд от гореща вода, и дружното хрупане на бубите бубите бубите.
Мисля, че и аз съм буба. Живея, лежа, ям – храна, чувства, мисли, преживявания, а после силите ми свършват и заспивам с лице към небето, като молитва, като сън, като молба за помощ някой да бди над мен, докато спя. А после излизам от кожата си и ставам съвсем друга.

При бубите е съвсем видимо. При хората не съвсем.

Точно сега съм като буба, която мъчително се събужда.
Това си пасва и с теорията ми за десетилетията (всяко от досегашните – съвсем различно, плюс безпокойството какво ще е следващото, помощ!) И с чувството, че всичко ме докосва прекалено силно, болезнено, много ярко.
Няма ли да свърши тоя пубертет бе, хора! Може ли периодично всичко да ти става ново. Как може да остарее човек, когато светът му се обновява постоянно. Кога да остарееш…

„Писма до мъртвите с любов” (преведена от Александър Маринов) е книга за юноши. Значи книга за винаги и за постоянно.
Моментално ме подсети за „Предимствата да бъдеш аутсайдер”, и ми стана малко смешно, като видях, че Стивън Чбоски е първият от всички, на които авторката Ана Дилийра благодари, бил е неин наставник – личи си. А, той и на корицата е цитиран. Глупаво ми е той да я препоръчва, защото тя е много по-добра.
Книгата е написана много увлекателно и това ме спаси да не си кажа още на втората страница – аха, поредната книга за живота на американските ученици – и да я оставя. Примами ме да я прочета и слава богу, защото съм много доволна от това. Това е роман, здраво в традицията на „Спасителят в ръжта”, и е добър роман.
С навлизането навътре в книгата, и особено силно от средата нататък, вече не мислех за това, че героите са Американски Ученици, вече бяха просто хора като мен, с травми за лекуване, с горчивина за преглъщане, с любов за целуване. Знаете, хора. Виждали сте такива.
Буквално, това е епистоларен роман, защото се състои от писма. Но повече е дневник, защото писмата си остават в тетрадката и никога не стигат до адресатите си – то няма и как, писмата са до мъртви хора. (Аз една цяла година писах в тетрадка писма до едно момче и никога не му ги изпратих. То си е живо и здраво де, сега е зъболекар.)
Писмата са до мъртви поети, актьори и музиканти.
Аз много харесвам момичето от книгата, макар че малко ми досади с безкрайното си чудене коя съм аз. Ами ти си. Ти си си. Виж си личната карта. Питай майка си и татко си. Намери си името в дневника в училище и го прочети на глас. Питай приятелите си. Изпей някоя песен, в която се говори за момиче като теб.
Тя точно това прави.

Има още →

На 13 май ще бъде Нощта на литературата – за пръв път и в Стара Загора.
Идеята е такава – на 7 места в града през половин час ще се четат откъси от книги на съвременни европейски автори. Това означава, че всеки, който пожелае, може от 18 до 21,30 часа да отиде и на седемте места, да чуе и седемте откъса, да събере седем печата върху специална карта, която ще получи на първото място, което посети, и в 22 часа да дойде пак в библиотеката, където да си спечели някоя хубава книга.

Същото ще се случи и в много други градове в България и в други европейски страни. Едновременно на различни места ще мислим за едно и също. Намирам го за вълнуващо.

Седемте места (поправка! седемте гнезда) в Стара Загора са изброени са ето ТУК. Аз ще гнездя в РБ „Захарий Княжески“ и ще чета откъс от книгата на Клара Санчес „Небето се завърна“.

Днес отидох в библиотеката, защото Надя Груева ми каза, че са набавили книгата и ако искам, мога да я взема, за да я прочета цялата предварително. Така ще знам откъс от какво ще чета на глас и може да въведа публиката или да разнообразя мъничко с нещо представянето.

Взех книгата. Какво чудно съвпадение – авторката Клара Санчес след няколко дни ще гостува в България, ще има среща с нея в София на 15 май.

И като радетел и ентусиаст на четенето и книгите, стана така, че живея тихичко в Стара Загора, а съм в течение на това събитие, и „Небето се завърна“ е в ръцете ми. Книгата е издадена от Колибри и е част от поредицата „Съвременна европейска проза“. В рамките на тази поредица ще излезе и романът на Лидия Димковска „Резервен живот“ – това е една македонска писателка, която аз много ценя и се гордея да кажа, че сме приятелки. Лидия ще бъде в София на Панаира на книгата, колко изобилен и наситен със срещи е животът!

„Небето се завърна“ е преведена от Венцеслав Николов и той е избрал красивите изрази, които опитвам на вкус и си повтарям, докато чета.
„Отвън още беше светло и ние се реехме в тази светлина.“
„- Горката жена – каза Вивиана. – Трябва й да се освободи от напрежението, отдавна носи в съзнанието си прекалено тежко бреме и властно обсебилата я мисъл, че ще се разбием, й дава възможност да прогони навън печалните демони, които държи в себе си.“
„- Чуй ме добре – каза тя, като стегна още по-здраво ръцете ми в своите. – Има човек – и стисна силно очи, сякаш за да види нещо вътре в тях, – който иска да умреш. Усещам го много силно, сякаш съм вътре в сърцето на този човек, но не и в ума му, защото не знам кой е, нито защо желае твоето нещастие.“

Има една мисъл, която не е нова за мен, но всеки път, когато се замисля, я осъзнавам и й се радвам като за първи път. Каква незаслужена привилегия е човек да може да влезе в библиотеката и да вземе която книга поиска. Да я занесе в дома си. Да я прочете цялата. Само трябва да пожелае.

Чудеса. Чудеса. Богатства и чудеса.

По едно време усетих, че се оглеждам за нещо, с което да напиша: „Ако изчезна, търсете ме в книгата!!!”
Би било подходящо да го напиша с разкривен почерк и с кръв върху стената, но бях  на гости и никак нямаше да е мило.
Както не беше мило и това, че четох книгата по време на ядене, вместо да свърша някаква полезна работа, вместо да говоря с племенниците си, горе-долу вместо всичко останало.
Такова преживяване е хуманно всъщност. Помага да се поставиш на мястото на другия и да се опиташ да го разбереш. Значи така се чувстват онези зомбита с айфоните! Значи така съм била и аз, докато все още четях постоянно, интензивно и с огромен кеф!
Ееехх, младост, върни сеее! Ти, старост, поспри сеее! Недей навява в сърцето ми тъга…
Спирам пеенето.

„Румо и чудесата в тъмното” е втората книга на Валтер Мьорс, която излиза на български език. Издава я издателство Оргон, преведена е от Светослав К. Коев. Благодаря ви!

Като имаме предвид, че Светослав К. Коев е и коректор на книгата, а тя самата е над 700 страници, съвсем разбираемо е, че чат-пат има леки грешчици, които ме подразниха – освен защото съм педантична дева, също и по причина, че авторът е бил толкова търпелив и внимателен към всяко нещо, изрисувал е собственоръчно и последната мигла на дясното око на Ушан Де Лука, нарисувал е дори гънките по четирите мозъка на ейдета, всичко е описал така добре, че читателят се топи от удоволствие… и изведнъж се оказва, че Урс е приготвил вечерята: „агнешки котлетчета с коричка от мащерков хляб и гарнитура салата от череши с домати”. Салата от „череши с домати”???… Самият Урс не би го понесъл леко.
От друга страна, книгата ми харесва ТОЛКОВА МНОГО, че и наистина малкото грешки ми се виждат милички.

„Румо“ ми харесва колкото „Градът на сънуващите книги”, само че много повече, защото е по-дълга, широка и дълбока. Също така в един момент ми беше поомръзнало да чета само за книги, книги и книги. В Румовата книга действието е много по-разнообразно и динамично.

Може да се каже, че това е книга за фантастични приключения, чудовища, чудеса, битки и победи. Но аз не искам да го кажа, защото много от четящите ми приятели не обичат фантастика, фентъзи и юношески книги, ще вземат да се откажат от четенето и много ще загубят.

Такова въображение… Как е възможно само един човек да има ТАКОВА ВЪОБРАЖЕНИЕ?! Безкрайно и безбрежно!
Даже по едно време ми беше отвратително, като стигнах до частта с генерал Тиктак и Медната дева. Както в предишната книга се говореше в невероятни подробности за устройството, физиологията, навиците, живота, обществото и историята на книгосъзданията, така тук се говори за чудовища, битки и смърт.

Миналата седмица в литературния клуб говорих за вълшебната приказка и функциите на Проп. Да, и тук ги има, естествено, даже на места са съвсем четливи… Но никога преди не съм била толкова благодарна, че поне донякъде мога да предвидя какво ще се случи накрая. То си беше ясно, че след като от Мъгловището са били отвлечени и Колибрил, и Смайк, в Хел те ще се срещнат с Румо и… ще видите какво 🙂

Безброй пъти ми се е случвало да се смея на глас, докато съм сама в стаята и чета книга. И много пъти съм плакала. Мисля, че за пръв път се усетих да скимтя от напрежение и страх, даже по едно време лекичко квичах нененене… Страшно. Страхотно.

Може би е време да спра да говоря за себе си и да кажа нещо по-конкретно за книгата?
Аз много се забавлявах, носех я навсякъде със себе си и последните двеста страници ги прочетох в чужбина, гладна, жадна и без да дишам.
Това е долна лъжа, през повечето време бях преяла, препила и си дишах де.

Ох, много е смешна книгата. Румо е любимият ми герой, въпреки че е такъв смотльо в любовните дела, те и грозовещиците му го казаха. Но самата идея за Сребърната нишка… и вълнението, с което Нурновият дъб разглеждаше кутийката, и това, че Румо си направи безболезнена рана (и Рала също) (и Урс също!!!)…

Още не ми е прекипяла в съзнанието книгата за Румо, как да разказвам за нея, ври, кипи, бушува се. Даже успях да напиша едно стихотворение, и в него има мъгла, която сто на сто е роднина на живата мъгла от Мъгловището.

Както е по-голям от стандартния формат и е неколкостотин страници, моят екземпляр е още по-дебеличък, защото съм пъхала хартийки и съм прегъвала крайчета, за да се подсещам за разни невъобразимо сладки моменти.
Какво да цитирам и какъв пример да дам? Съблазнявам се да препиша описанието на врахоците, те са тооооолкова гаадниииииии!!! Или пък някои от чудно-чудесническите диалози на Румо с трола и демона в ножа му за сирене (нищо няма да обяснявам!)? Какво? Какво?

Ба-бомм!
Лодката се движеше все по-бързо.
– Музиката на живота! – извика Смайк. – Невероятно! Не знаех, че сърцето може да бие толкова хубаво!
– Преодоляхме смъртта, Смайк! – каза Неприсъстващият миниатюрковец номер Едно.
– Не е ли прекрасно чувството да си преодолял нещо? – каза Неприсъстващият миниатюрковец номер Две.
– Как си, Смайк? – попита Неприсъстващият миниатюрковец номер Три. – Всичко ли е Уго?
– Ооо – Смайк се разсмя гърлено, – всичко е Уго!

Не, нищо няма да разберете…

Румо продължаваше да гледа как Смайк плува във вира, как жестикулира с четиринайсетте си ръчички, но в душата му се трупаха събития, чувства, догадки. Думите сякаш проникваха на хиляди места в тялото му, експлодираха и се превръщаха в картини, които, от своя страна, се групираха в хаотични и несвързани сцени, бързо редуващи се и гасящи се една друга. Сякаш огромно съкровище бе дрямало в него – смътно прадревно знание, което сега се събуди и оживя. Не, Смайк не учеше Румо да говори, той само будеше думите от техния сън.
– Да! Да! – викаше Румо. – Разкажи! Разкажи!

А? Това по-добре ли беше?

– По демоните! – изстена Гринцолд. – Ще се бием дори повече, отколкото си представях! Ооо…

❤

Имах една любима книга. Много я харесах – от пръв поглед, още от шантавото заглавие. Изгълтах я на един дъх, което неимоверно увеличи обема на белите ми дробове, защото книгата е стотици страници. Накара ме да се усъмня във всичко, което съм знаела за историята, а също и в онези неща, за които никога до тогава не бях чувала нищо. През цялото време се забавлявах и я прелиствах с нарастващо нетърпение, защото на всяка следваща страница се случваше нещо неочаквано и все по-невъобразимо.
Книгата се казва „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна”. Досадих на всички в близкия си обсег с тази книга, накарах доста хора да я прочетат, за да мога да си говоря с тях за нея и заедно да се смеем и да си припомняме любими моменти. (А слоницата Соня?!! Нали! Нали!)
И си мислех, че нещата ще стигнат до тук, и тук ще останат.
Имах една любима книга. Сега вече имам нов любим автор:
Юнас Юнасон.
Излезе нова негова книга на български език – в превод на Елена Радинска.
Ами тя е страхотна! Две от две!
Пак си има хубаво дълго заглавие: „Неграмотното момиче, което можеше да смята”.
Този път бях предупредена, знаех си какво да очаквам от този автор, и честно си признавам, че като я започнах на големи глътки, май повече търсех вкуса на предишната му книга. Така че този път го нямаше онова сладко и смешно смайване от безмерния, направо безсрамен размах и полет на фантазията.

Има автори с толкова категорично разпознаваем стил, че някои читатели са склонни да кажат – а, да, това вече съм го чел, какво да му чета повече. Такива повърхностни читатели-многознайковци аз не ги обичам, те сами не знаят какво губят с високомерието си.

Да, тази книга е хубава като предишната. В нея знанията за историята, физиката и социалното устройство на няколко държави през десетилетията са хубавичко омесени с откровени измислици, чудеса и съвпадения. Математически формули съжителстват с десетки хиляди възглавници и по-малко на брой, но пък фалшиви керамични патици. И това е съвсем случаен пример. И всичко това, разказано увлекателно и приятно, с изрази, които ти иде веднага да прочетеш на глас на най-близко стоящото в момента същество, човек, звяр или природа.
На мен лично тази книга ми спаси милиони нервни клетки, защото предвидливо си я бях взела в раницата, когато с татко ми ходихме на НЕЛК в София. Татко трябваше да се яви пред комисията, а аз го съпровождах, така, за компания. Висяхме пред кабинети над 8 часа, и аз си четох за Номбеко и за шведския крал, така че времето мина почти неусетно, не разкъсах със зъби нито една лекарка и нито един пациент, а потънала в чудното си четиво пропуснах да видя доста белези от операции, както и не дочух ясно всички печални истории кой от какво е боледувал и кого как са объркали докторите.

Както повечето значими и прекрасни неща в живота, и тази книга ми беше дадена даром. Подарък ми е. Аз се чувствам длъжна да я дам на колкото може повече хора да я прочетат, за да живее книгата ми колкото може повече животи. И също се чувствам длъжна да кажа, че си заслужава и парите, и времето.
Има още →

Точно тази книга ми трябваше.
Тези дни са ми за почивка. Както каза кака, паднах на меко – изпратих Иво, но веднага след това за утеха дойдох на гости в Гърция.
Слънчево и меко време, прекрасна гледка от всички прозорци (обаче фотоапаратът ми издъхна). Кротувам. В крайна сметка, домът е там, където имаме интернет, така че мога да ви видя, да си пишем, да ви поканя на премиерата в София (за нея ще кажа специално и отделно).
Няколко дни прекарах в плетене – ръцете пълни, мислите хвърчащи.

Оплетох един шал, втория – почти, ще го довърша в Стара Загора, защото там имам още от същата червено-жълта грифиндорска прежда за ресните. Уших това-онова.
Изчаках да ми се дочете, ама много, да поогладнея така малко.
Не знам нищо по-хедонистично от въздържанието!
И при тези условия и обстоятелства най-после отворих „Щастието е чаша чай с теб”, написана от Мамен Санчес и преведена от испански от Ивинела Самуилова. Препоръчана ми от момичетата от Хеликон – Стара Загора, и най-вече от Таня.

А, да. За книгата.
Много ми хареса. Нали с това започнах – точно тази книга ми трябваше. С пестеливо четене – с бавене, спиране и почивки – я прочетох за един ден. Аз не съм читател-спринтьор. Честно казано, когато някой вземе да се хвали, че за два дни е прочел осем книги, представям си, че главата му е кофа за боклук, в която тия книги падат и пропадат, и изпитвам лека погнуса при мисълта, че такъв човек може да прочете и някоя от моите книги.
Но „Щастието” е 1. много увлекателна и приятна за четене и 2. отпечатана с доста едри букви и рехавичко. Номер 2 е за хубаво, защото може да се случи да четете книгата на плажа или във влак, ако БДЖ не се спомине, да не дава Господ, и ще виждате буквите и в полусън, с премрежени очи, през тъмните очила или обляни в блясъка на слънчицето топло и искрите, които прехвърчат от всяка мъничка вълничка, която се гали в краката ви.
Таня точно така ми каза – че героините са много добре описани, всяка с характера си и всичките са много симпатични. Аз ще добавя – и героите. Типични, мили, уютни, създаващи настроение, будещи съчувствие и да, желание да ги познавам, да работя с тях, в смешната редакция…
Испания е описана по такъв начин, че не може да не ти се прииска да я видиш наживо. Светлината, ароматите, хората. Приятелствата. Положена до британския стил, студенина и сдържаност, цялата жизненост, огън и да, цигания на Испания избухва с радостен трясък и звън на китари, о, чиста радост, о, тапас и ледено студена бира!
Приятелство и любов, това е общото усещане, което ме обгръщаше на всяка страница. Като добавим и факта, че става дума за книги, неизвестни ръкописи от велики писатели, издателски бизнес и редки порнографски издания… Кой би могъл да устои на тази книга? Може и да има такива хора, но аз с такива хора не дружа.
В този роман всички са красиви, има няколко по-едрички дами и господа, но и те са мили и привлекателни, дори лошият Барбоса и красив по своя своднически начин.
Не си мислете, че става дума за някаква безпроблемна лиготия. Образите затова са толкова жизнени и живи, защото битките, които водят, са истински и дълбоки, често безнадеждни – самота, липса на перспективи, неразбирателства, насилие, безработица… Точно така става в живота – например един копнее за детенце, друг има три деца и едва смогва да ги отгледа, трети дори се е отказал да мечтае, и всичко това едновременно, и трябва да се живее заедно и всеки да се справи. А когато имаш приятели да те подкрепят, как животът става не просто поносим, а радостен и сладък…
Много се забавлявах и се смях, точно от такова изобилие от хубости имах нужда.
Корицата е много подходяща – малко леко въз-ярка, и този чайник ми се струва несъразмерно голям (или прозорчето е малко и стаята тъне във вечен мрак? – ама пък сигурно и стените са дебели и в тази стаичка е хладно лете и топло зиме – и чайникът е лъскав и приятен на пипане – и ако щастието е чаша чай, НЕКА ИМА МНОГО ЧАЙ!)
На финала има няколко сватби и няколко възродени брака, справедливост, бъдеще, пари, щастие, близнаци и любов. Честно казано, книгата нямаше да загуби, ако някоя и друга страница бяха съкратени, защото по едно време ми писна от описания на обувки със средно висок ток и кристални подноси. Минах ги по диагонал и не можах добре да разбера как се стигна до разтърсващия оргазъм на свекървата при вида на призрака на Толкин, от който на другия ден гостите на сватбата… Няма да ви кажа какво, прочетете си сами! 🙂
Чудна книга. За зима, за лято и за някой път, когато човек е уморен и иска да му просветне на сърцето.

Това е книга за самотата.
Всички хубави книги разказват за самотата на човека.
За това, как той я населява с мечтите и спомените си, тършува из нея, прокарва пътеки, изкатерва се по склоновете й, спуска се, пропада…
Това е книга за едно чудо.
Чудесата са си такива – приближават те към това, от което се отдалечаваш, и ти дават надежда и светлина точно когато си най-отчаян.

„Невероятното странстване на Харолд Фрай” ме плени още с корицата си. Цветът й е толкова топъл, и цялата е нашарена с малки лъскави стъпчици. Прилича също на старо писмо, изпратено с въздушна поща, и ми напомни за любимата ми „Клуб на любителите на книги…”. На гръбчето е разказано началото на историята:

Пенсиониралият се наскоро Харолд Фрай живее в малкото английско градче Кингсбридж заедно със съпругата си Морийн, с която вече дори не си говорят, и всекидневно се изправя срещу отегчението и разочарованието от безличния си живот. Една сутрин Харолд получава неочаквано розово писмо от приятелка, която не е виждал от двайсет години. Куини Хенеси се намира в хоспис в Беруик на Туид и му пише, за да се сбогува.
Когато Харолд излиза от дома си, за да пусне в пощата набързо надраскания си отговор към Куини, той няма представа, че ще извърви разстоянието от единия край на Англия до другия без туристически обувки, карта, компас или мобилен телефон. Единственото, което знае със сигурност е, че, ако той продължава да ходи, Куини Хенеси ще продължи да живее.

Стана ми интересно. Представих си, че ще е книга, която ще ме зарадва и ето, още от първите страници се изпълних с въодушевление. Рейчъл Джойс е написала книгата. Кой я е превел на български език – в момента не мога да ви кажа. Когато имам книга, която много ми харесва, струва ми се загуба на време и за приятелите ми, и за книгата, ако тя спи на рафта и никой не я чете, така че съм я дала назаем вече. На кориците много рядко се пише името на преводача, и в онлайн-книжарниците, и дори в сайтовете на издателствата. Ще проверя и ще си го допълня тук.
Името на коректорката обаче го знам – Любомира Якимова. Ще запомня „Невероятното странстване” както с хубавата история за милия Харолд Фрай, така и с едно от най-впечатляващите недоглеждания, които съм срещала:

Приемам го по-скоро като чудна симпатичност и странност на характера на книгата.
Преводач на книгата е Илиана Бенова!
Представям си как е преживяла цялата история дума по дума. Какво приключение е да си преводач!
Вижте с какви работи ви занимавам, само и само да не ви издам какво се случва в началото на това пътуване, в средата и в самия му край, не искам да ви отнемам това преживяване. То е от историите, които нямаш търпение да прочетеш, а в същото време не ти се иска да свършват.
Дочетох последните стотина страници през нощта, след приказния концерт в Чайната, когато очаквах Иво да си дойде на следващия ден, и между тези две щастия финалът на книгата просто ми отряза главата. Съсипа ме. Смачка ме. Километрите, които Харолд измина в тълпата, бяха най-самотните и съсипващи, не можех да дишам, докато ги чета, а когато пристигна…
Ще опитам да не използвам ярки изрази. Ето:
Финалът на книгата беше хем предвидим, хем неочакван. Случи се чудо, но не това, което се надявах, а друго (за което също се надявах). Имаше брутални картини, а също и игра на светлината, смях и щастие. Смърт. Обикновените неща.

Мисля, че никога няма да забравя как Морийн подреждаше дрехите, така че ризите на мъжа й да прегърнат нейните рокли.

Чудесно е когато е студено,
да си на топло и между приятели.
Ако обичаш джаз – да има джаз,
от онзи, който знае да прегръща
и който ти помага да мечтаеш
и да се чувстваш светъл и обичан.
Да има музика. Да има думи
и ти да ги разбираш, те пък – тебе.
Чудесно е да можеш да отидеш,
и най-добре – с приятели. Във петък,
във Чайната – „Бенковски” 11,
стандарти, джаз, поезия и есен.

ДЖАЗЪТ ПЕЕ НА БЪЛГАРСКИ
на 14 ноември от 20 часа
в Чайната на „Бенковски” 11 в София

Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи.
https://www.facebook.com/groups/318368831534421/

Вход за концерта – 10 лева.
Телефон за резервации: +359887051080