Все още годината е доста нова, книгата – също.
Отложих премиерата й в Стара Загора за първите дни на 2014, за да започне годината с нещо празнично и хубаво.
Каня ви на премиерата на „Шепа лъскави череши“
в Стара Загора на 16 януари от 18 часа
в книжарница „Приятели“ на „Цар Симеон Велики“ 118.
Ще се радвам да се видим там!

На премиерата на „Шепа лъскави череши” в Пловдив едно красиво момиче каза, че в стихотворенията ми има предимно захар и никак сол.
Това не беше въпрос, а нещо средно между констатация и упрек.
Както често се случва, аз се сетих какво мога да отговоря, но се сетих малко след като срещата приключи.
Разбира се, че в стихотворенията ми има захар. Има пудра захар, има захар на кристали, има захарен памук, има сладки неща безброй.
Първи отговор. Явно това им е вътрешно присъщо. Не можеш да упрекваш крем-карамела, че не е солен и че, примерно, му липсва вкус на кюфтенца, на пача или на мусака (все достойни и полезни храни, сами по себе се).
Втори отговор. Разбира се, че в стихотворенията ми има сол! Сол, и пясък, и ръжда палят в гърлото ми суша. Лятото ще задържа, само ако в теб се сгуша.
Трети отговор. В стихотворенията ми има сладко, а вторият вкус е горчивото. Сладкото е цветната обвивка на горчивите хапчета, които трябва да преглътнеш. Защото трябва. И защото се надяваш, че след това ще ти бъде по-добре. Търся си сладки думи. Даже да са горчиви.
Четвърти отговор. В стихотворенията ми има сол. Това, което липсва в тях, е гняв. А гневът е толкова освежаващ, така действен и способен да променя. Вместо гняв, аз имам много тъга. Тя сяда на стола с отпуснати ръце, потопена във вировете си, гледа своето отражение в дълбоката черна вода и чака. (Самотата) пак отива в кухнята по навик и пореден сандвич с резен страх и със сладко от тъга си прави.
Пети отговор (който дадох веднага на място). Ако имате нужда от стихотворение (със сол, или с друго), напишете го.

Аз знам какво правя.

То ще бъде
в Kнижарница кафе-клуб „Сиела“,
Mall Plovdiv на ул. “ Перущица“ 8.

Първо ще посрещна всеки от гостите и вероятно почти всекиго ще гушна.
Ще видя приятели, също и непознати хора. Ще се настаним (виждала съм снимки от събития на същото място – книги, дърво, книги).
Ще разкажа за книгата, за нещата, които са се случили в живота ми през кръглата година от излизането на „Перце от дим“ до днес.
Ще кажа много стихотворения. За да не се запъна точно когато не трябва, ще държа книгата разтворена.
Също и защото ми е приятно да я докосвам и разгръщам.
После, ако някой поиска, ще кажа някое стихотворение от старите, обикновено така става, концерт по желание (или концерт-пожелание?).
Ще оставя стихотворенията да говорят вместо мен.
Аз ще гледам и ще се усмихвам като човечетата, които шия. Имам няколко готови – ще ги занеса.
После ще подписвам книги.
Пловдив е град, който винаги ме изненадва. Понякога прекомерно топъл, понякога остър, без да бъде предизвикан. Радостен. Град, в който трябва винаги да си нащрек.
Това никак не е скучно.
Това – утре.
Пловдивска премиера на книгата „Шепа лъскави череши“ на 19.12.13 от 18,30 в книжарница Сиела в Мол Пловдив.

*
А днес – новата ми любима песничка.
Така ми звъни телефонът, и ако някой път не ви вдигна, вероятно съм се заслушала.
Няма връзка с премиерата, просто е хубава:
Jack Johnson – Banana Pancakes

Мина премиерата на „Шепа лъскави череши“ в нашия красив столичен град.

Стихотворенията звучат по различен начин, когато има кой да ги слуша, както тялото на човека се чувства различно, когато има кой да го прегърне с нежност и внимание. Така е!

В София, в +това, дойдоха мили и топли хора и аз се чувствам признателна, че те бяха там, за да държат ръката на книгата ми при първите й стъпки по света.
Вие сте моите първи гости и кръстниците на лъскавите череши.
Вие сте добри орисници и аз няма от какво да се страхувам.

Няколко снимки, направени от Даря Василева:

И още няколко снимки, направени от Татяна Чохаджиева, които аз ще си призная, че взех от тук

Новата ми книга е толкова нова, че е на минус няколко дни 🙂
Първо ще се появи в София, на Панаира на книгата в НДК, на щанд № 326.
Който я види, да ми разкаже, моля.
Аз сигурно ще си я гушна няколко дни по-късно.

Премиерата на „Шепа лъскави череши“
в София
ще бъде на 12 декември от 19 часа
в + това (ул. Марин Дринов 30)

Имам желание да говоря тихо, да говоря за сериозни и важни неща.
Имам желание да ви видя отблизо.
Сто на сто ще има също смях и гушкане и тананикане и тропот.

Мисля, че в +това ще е  хубаво. Преди няколко дни там беше премиерата на „Улица „Щастие“ на Оля Стоянова, ще ми бъде приятно и аз да празнувам на същото място.
С вас.

Моля, заповядайте!

🙂

В обществото ни има всичко – и богати, и бедни, и поети, и физкултурници, и големи, и малки, и пламенни, и безразлични.

Има обаче една роля, която дълго, прекалено дълго време остана незаета – и това е ролята на значимия човек, който държи на хората. Безкористно. Този, който се отнася с внимание към тъгата и цени колебанието, този, който се вглежда в миналото с отворени очи, който не омаловажава самотата и безсилието, а умее да разкрие тяхната ценност.

И ето, първо бавно – в последните години, а после изведнъж много бързо – в последните месеци, в тази роля се вмести Георги Господинов.

Това стана благодарение на неговите умни и мъдри книги, и в не по-малка степен – заради премереното му, спокойно поведение. Мисля, че хората го приеха така добре, защото той е оценен извън България. Оценен е и в страната, а най-чудното е, че въпреки това го обичат дори в родния му Ямбол. Това вече наистина е сериозно постижение.

В книгата на Тери Пратчет „Шапка, пълна с небе” една стара овчарка, баба Сболки, казва на своята внучка Тифани, която също ще стане овчарка и магьосница: „Ти трябва да говориш заради тези, които нямат глас.”

Трябва да говориш заради овцете, заради агнетата, заради хълмовете, пасищата и заради хората, които нямат глас.

Мисля, че Георги Господинов е един от писателите, които наистина правят това – той говори заради хората, които нямат глас, и получава читателската им вярност.

През годините и книгите Георги Господинов често говори за няколко теми, които са разпознаваеми и са му силни – времето, колебанието, търсенето на смисъла и изчерпването на неговите залежи, тъгата, емпатията, добротата.

Мисля, че е страхотно човек да е силен в добротата.

Аз обичам повече поезията и кратките му разкази, и мога да разпозная като свои и любими романите му, само когато се съсредоточа върху кратките форми, прегърнати в романовата структура, и върху поезията в езика му. Тази поезия се открива в думите му, независимо къде ги чувам или чета. Харесвам начина, по който той заема позиция и как спори – с ясни аргументи (най-тежките му аргументи са книгите му), но в същото време се вижда, че той разбира какво казват опонентите му (това рядко се случва по медиите, а е толкова приятно и освежаващо да се види!) Това поведение събира, ние имаме нужда от примери, които да ни събират, а не да ни разделят.

Мисля, че писателите повече от всички други публични личности е важно да дават добър пример.

Мисля, че срещите на писатели с читатели в градове и села са срещи на съзаклятници. Колкото по-голям апостол е писателят – десетник, стотник, хилядник, и колкото по-буден е градът, толкова повече хора идват на такива срещи. Те се събират, за да разговарят за тайни и важни неща, за добри и красиви неща.

Аз вярвам, че на тези срещи се подготвя една близка революция – революцията на човечността.

След нея няма да бъдем безразлични, няма да бъдем безгласни. Ще направим така, че да не оставяме животът просто да се случва, а ще участваме в него и ще го създаваме, с цялата отговорност за това.

Затова се радвам, че днес вие всички сте тук, и че при нас е този готвач на любовни зайци, този физик-изследовател на агрегатните състояние на човешката душа, и разбира се, председател на журито на Трийстото юбилейно издание на Националния младежки конкурс „Веселин Ханчев” – Георги Господинов.

читателите на срещата

Често казвам стихотворения на глас. Със сигурност по-често, отколкото се случва на по-голямата част от човечеството. Със стихотворения е свързано ежедневието ми, аз съм насочена към тази екзотична и непрактична област на мисленето и за мен е разбираемо.
Казването на стихотворения е от този тип дейности, които съдържат в себе си игра, изразяват емоция и предизвикват отклик. За целта не са нужни някакви материали или инструменти. Ето защо то е достъпно за всеки.
Не е задължително да си Карузо, за да си пееш. Не е задължително да си Меси, за да риташ топка. Не е задължително да си Уитман, за да кажеш едно стихче, и то така да го кажеш, че човекът отсреща да те погледне и да те види като за пръв път, да споделите един момент и да си поемете един дъх заедно.

Чувала съм да казват, че поезията по начало не е предназначена да се произнася гласно, а трябва да се чете наум, бавно и лично. Подразбира се, че това трябва да се прави при заключена врата, спуснати щори, включен СОТ и крокодилите в рова около замъка да са гладни, за да е сигурно, че никой няма да види как извършваш тая срамна работа.

Да, да четеш сам и наум помага да вникнеш по-дълбоко в стиховете, да се връщаш много пъти към онова място, което те провокира да мечтаеш и да си дописваш неизказаното, да отделиш на думите толкова време, колкото ти трябва.
Не оспорвам този стил на четене, особено когато става дума за сложна и трудно достъпна поезия, която поставя пред читателя си капани и загадки, за да заслужи той съкровището, скрито между редовете й.

Но ако ще си говорим за „по начало”, поезията се е родила, още когато летоброенето е било под нулата от наша гледна точка, когато не е имало писменост и не е имало начин да си четеш насаме, защото не е имало букви. Поезията се е произнасяла, тя се е пеела, и това е направило музикалността, краткостта и чистотата на изказа толкова важни и съществени за нея, толкова вътрешно присъщи.
Мисля, че ако един автор каже достатъчно пъти произведението си на глас, той ще усети много неща, които четенето наум не може да му покаже. Чуваш мислите си отстрани, езикът ти напипва непроизносимите места, дъхът ти свършва на средата на нечовешки дългите изречения и разбираш, че този диалог е нефизиологичен, значи няма как да звучи естествено.
Когато бях малка, бях потресена от „Бариерата” на Павел Вежинов, особено от това, че Доротея четеше нотите и чуваше музика. Копнеех и аз да чувам музика направо от нотите. Но колко от милиардите жители на земята го могат? С поезията е нещо подобно. Как ще чуеш музиката на стиха, ако не го чуваш?

Училището има огромна вина за убийството на усещането за музика в поезията. Когато чуя онази гадна интонация, с която се каканижат стиховете ред по ред, в съзнанието ми изниква представата за армия от роботи, предвождани от роботки – учителки пред пенсия. Тези учителки, които затръшват вратите на поезията пред нослетата на децата, не изваждат изреченията пред тях, не ги разгъват като реки, не ги оставят да текат… А кълцат стихотворенията като салам, ред по ред, и убиват не само музиката, а и целия смисъл. Нали се сещате:
АЗСЪМБЪЛГАРЧЕОБИЧАМ!!!
НАШТЕПЛАНИНИЗЕЛЕНИ!!!
Мамоооуууууу!!!!!!!!!
От там се започва. От там се почва и това е почвата, от която не расте нищо.
В малко домове се чете поезия (аз твърдо вярвам, че тя е за избрани, но ако едно детенце има очи и душа за поезия, къде да я срещне, за да се разпознаят взаимно?). По радиото и по телевизията стихове рядко текат. И ето – четенето в училище много често е решаващо.
Възприемането на стиховете е като разходка в градина. Да прочетеш стихотворение е като да си откъснеш цвете. А пък в училище твърде често се отнасят към реколтата от стари отбрани стихове, както комбайнерите се отнасят към есенниците.

Но аз искам да кажа още нещо за произнасянето на стихотворения.
Присъствала съм на много срещи с поети и писатели. Отивала съм там, за да видя на живо авторите, но най-вече за да се докосна до произведенията им по по-различен начин. Премиери на книги, литературни четения, награждавания на конкурси – все случаи и поводи, които изискват написаното да звучи.
В литературата има малко „трябва”, всичко може да се моделира и да се променя според вкуса и вдъхновението, според мястото и времето, и според самия текст, така че той да стигне най-успешно до читателите (тук в ролята на слушатели).
След няколко дни ще бъде награждаването на конкурса „Веселин Ханчев” в Стара Загора – за трийсти път. Празник! Обичам този конкурс, защото той е част и от моята лична история. Никога не пропускам да отида, за да чуя какво казват младите поети. И от сега ми се свива стомаха от раздразнение, защото почти винаги младите поети отказват да казват каквото и да е. Ще има пак мрънкане, лигавене, шепнене, гледане настрани, а, не, не, аз не мога да чета (ами като не можеш да четеш, защо си въобразяваш, че можеш да пишеш?!?!)
Миличките. Знам, че са млади, даже малки. Знам, че на някои от тях им е за първи път да излязат пред публика. Може да са уплашени (ама явно не са, ако бяха, нямаше да дойдат). Може би не искат да се изявяват публично (все пак са тук обаче).
Конкурсът е направен специално за тях. Щом са наградени и отличени, значи са харесани и битката за тях е спечелена. От какво се страхуват? Човек си казва – може би ги е срам от написаното? Тогава защо се състезават? Не са сигурни в качествата му? Ето, имат си цяло авторитетно жури, което ги подкрепя и стои с решението си зад тях.

Всъщност става въпрос точно за това – да застанеш зад стихотворението си и да го подкрепиш. Това е приятелско поведение към милото храбро стихотворение, тръгнало на рицарски турнир съвсем анонимно, без бронята и флага на авторовото име. То е спечелило наградата и то ще води автора си, то ще стои зад гърба му при следващото изпитание.

Тогава защо авторът да не го приветства, да не го почете, като го прочете?

Което ме подсеща колко е красиво поне авторът, поне той, да не чете, а да си знае стихотворението наизуст и да го каже, без да се крие зад укреплението на листа. Хора, ако вие не си знаете стихотворенията, кой ще е луд да ги научи?
Мисля си, че ако един поет си е работил върху текста, мислил го е, оглаждал го е, милвал е образите му в ума си, галил е звуците му с езика си… няма начин да не го знае. Ако пък авторът е убеден, че всяка буква, тракната на клавиатурката му, е Дар Божи за човечеството, нищо чудно дори да не си го е препрочел… как ще го запомни.
Как ще го запомнят?

Когато някой чете стихотворение пред публика, трябва да спази поне основните правила, които важат, когато един човек говори с други хора. Трябва да знаеш какво казваш и защо го казваш. Трябва да говориш достатъчно силно, за да те чуят, достатъчно бавно, за да те възприемат, и достатъчно ясно, за да те разберат. Говорните дефекти са преодолими. Диалектите са живописни като акцент и в подходяща среда, на сцената не е много желателно да се говори миеко, пък било то и сиуно.
Хубаво е човек да си спомни, че е застанал пред добри и чувствителни хора, че е тук, просто за да разговаря с тях. Аз винаги се притеснявам и силно се вълнувам преди такива срещи, и Иво ми казва: Мамо, те са дошли там, защото те харесват. Ако не те харесваха, изобщо нямаше да дойдат. От какво се плашиш?

Това е така. Авторът е пред публиката, за да празнуват заедно. С това, че са дошли, че вече са му писали шестица. Той трябва да си я защити, и затова е сто пъти по-жалко, когато той я загуби и се изложи. На всички им е тъпо и разочаровано тогава.

Чувството за хумор спасява. И искреността спасява. И нещо, което открих по трудния начин – тези две вълшебни средства взаимно се подсилват и не е задължително да са в противоречие.

Ако си смутен, кажи – смутен съм, и хората ще ти симпатизират.
Ако се вълнуваш, кажи – вълнувам се, и хората ще споделят вълнението ти.
Ако си уплашен, признай си, и хората ще ти дадат смелост.

Ако се опиташ да прикриеш тези свои чувства… няма да стане. А ако ги прикриваш зад високомерие, арогантност, пренебрежително отношение или пък с мълчание тип „заловен партизанин”, хората ще бъдат отблъснати и ще те накажат със скърцане на столове, разсеян шепот, студенина, 0 (нула) продадени книги и евакуация от залата. И да, както се казва в онзи стар виц – лошите чувства остават.

Има и разни хитринки. Желателно е да си с чисти дрехи, да си любезен, да си приветлив.  Стихотворенията за четене не трябва да са прекалено кратки, за да има време публиката да се потопи в тях. Добре е да са подредени така, че да се изгради атмосфера. Добре е да се даде време на хората да се откъснат от текущите си мисли за грижи и проблеми и да се концентрират върху това, което ще се случи – ще споделят красота, направена от думи. Ако е студено или горещо или няма къде да се седи, четенето трябва да е кратко. Според хората в залата трябва да се подберат и нещата за четене, така че всичко да е адресирано пряко към тях. Ако са наблизо, трябва да ги гледаш в очите. Ако са надалеч, трябва да отидеш наблизо.

Да казваш стихотворения на глас е естествено и наистина може да бъде красиво.

ИК Жанет 45 с удоволствие ви кани на представянето на Мария Донева и поемата „Заекът и неговата мечта“ във Варна – на 8 август, четвъртък, от 19 часа, на откритата сцена на Алея на книгата.

След поредица от срещи с читатели в цялата страна (от Дунав до Егея бял) книгата за симпатичното заешко семейство най-после ще пристигне във Варна.
Варненци няма да я разберат, защото в нея се разказва за един Заек, който душата си дава да иде на море, а на тях морето им е пред очите.
Но това пламъче, което кара Заека да мечтае, гори и в тях, затова книгата ще им бъде супер интересна.
Колко е красиво мъжът ти да има мечти. Колко е важно жена ти да те обича.
„Заекът и неговата мечта” – една поема за удоволствието от труда и щастието от почивката, за любовта, свободата и близостта; и други стихотворения за дълбоката радост и високата тъга.

Събитието е част от културната програма на Алея на книгата – Варна 2013.

Ние с Ива и Ваня в парка в Русе 🙂

Обичам Русе, обичамобичамобичам! 🙂

Три града, пет срещи.
Дали събитието е минало добре – имам един сигурен критерий: След хубава среща не само че не съм изморена, ами имам толкова сили и енергия, че не успявам да заспя до сутринта. Или ако умората от пътя надделее, заспивам, наспивам се за два часа и после в хотела гледам луната, пея песни, рецитирам тихичко и си припомням отминалия ден.
В Пловдив най-яркото нещо бяха децата. Най-красивото. С блестящи очи, нежна кожа и умни усмивки.
В Ямбол, вълшебна София Карастоянова и сладкодумен Христо, при учениците в математическата гимназия, да живее 8Г!, и в красивата галерия….

А в Сливен, в Сливен си мечтаех да отида от мига, в който се качих на маршрутката за Стара Загора миналия път, когато бях там.  Беше много топло и в началото пред публиката сякаш чувах гласа си някъде отстрани, но после живнах и публиката също. Но то е повече среща с приятели, отколкото рецитация. Видях любими сладки хора, а сърцето ми определено остана в Сливенския Балкан и при най-дружелюбните, доверчиви и обичливи кучета, които съм виждала някога, и имах честта да ми позволят да ги погаля. Толкова съм благодарна на Христо Батинков, че ме заведе на това вълшебно място. Миг преди да ми свърши батерията на фотоапарата, успях да направя няколко снимки на Христо, ето една от тях.

Колко топли бяха всички хора с мен на тези срещи в тези градове… Толкова внимателни и усмихнати. Както става винаги, на премиерите винаги имаше по някой, който да се разплаче, имаше бонбони и букети, общуване и вълнение, повече, отколкото сърцето ми може да побере.
Няма друго такова преживяване за мен, толкова пълноценно и удовлетворяващо, колкото това, да казвам стихотворения пред мила публика и да виждам по очите им, че думите не са само думи. Не са само думи.
Ако не бяха стихотворенията, сигурно никога нямаше да ви срещна.
Благодаря.

Беше уютно, навън в това дворче. Топло и закътано беше, а когато вече си тръгвахме, заваля лекичък дантелен дъжд и се появи дъга над градската градина.
Мислех, че няма да има много хора, но, както винаги, хората бяха точно. Точно.
Благодаря!
Ето ги първите снимки.
Утре поемам на път и ще се върна чак в събота, след Пловдив, Ямбол и Сливен.
Стискайте палци всичко да бъде добре.