Още не е излязла от печат, затова се налага да ми повярвате.
А ако не вярвате на мен, питайте, питайте подготвителните групи от Пето основно училище в Стара Загора! Те знаят всички букви, обичат сладолед и приказки за вещици. 🙂

Утре ще бъде чудесен ден!
Ще отида в София и първо ще погостувам в 58 ОУ „Сергей Румянцев“, а вечерта от 18,30 в галерия „Кредо бонум“ ще бъде премиерата на една чудесна книга, „Тая земя, оная земя“.
Ще говоря за книгата, а дори не съм я виждала с очите си. В своя защита ще кажа, че и самата авторка Ваня Могилска едва днес ще я види. Току-що отпечатана.
Затова пък съм чела по няколко пъти всеки от малките, омайни, топли разкази. Тази книга ми е любима. За писането на Ваня е характерно, че всяка следваща книга й се получава все по-добре, така че ще направя уговорка – това е любимата ми нейна книга засега.  
Радостно ми е, защото знам, че ще видя много приятели и заедно ще празнуваме.
Така че – до утре в София 🙂

Спомням си много ясно първия си допир с тази идея преди 3 години – едни хора ще стоят в читателски гнезда и на всеки половин час ще четат един и същи откъс от книга, а други хора ще прелитат от гнездо на гнездо, докато чуят всички откъси, и по същото време същото нещо ще се случи в безброй градове на Европа.
Беше ми по-скоро неясно, нещо като „добре де, ще пробваме и ще видим“… и се включиха толкова много хора, че чуденето се превърна в радост, а четенето – в празнуване.
Ние не сме малцина, не сме сами, не сме странни. За мен поне е страхотно да го виждам и да го усещам. С всичко, което правя.
И ето, наближава 10 май 2017. Участвайки активно в празника, отново (и то с удоволствие) ще го пропусна, защото ще чета.
Ще гнездя в РБ „Захарий Княжески“ и цялото четящо войнство ще се извърви, и ще се видим.
Моят откъс е от книгата на Селя Ахава „Неща, които падат от небето“.
Чао до тогава 🙂

Като си мисля за предишната ни среща в Русе, миналата година, споменът ми е оранжев, сигурно защото това е цветът на Хеликон. И аз се бях издокарала с оранжева фанелка, за да се вижда, че съм вътрешен човек. Аз чета всеки ден. А ти? Така пише на фанелката, и е вярно.
Споменът от срещата ни онзи ден е син. Толкова син:

Пътуването ми към Русе е уверено, тихо-нетърпеливо, пътуване към сигурно място. Нищо не отнема от привързаността ми към града. Не към града, а точно и специално към Хеликон-Русе, улица „Александровска“, хората, които обичам и местата, на които съм била.
Нищо не отнема, а всичко прибавя, задълбочава, разхубавява моята обич. Усещам, че към нея се е добавило нещо и от книгите на Иван Станков, от „Спомени за вода“, а също и от новите разкази, които предстои да бъдат издадени.
Вече познавам много от хората, които идват на нашите срещи. Хора, аз виждам как растат децата!
Ние идваме с новите си любови, с новите си бебета, с изкласили деца, с непоносими загуби, с новини за разказване, с прегръдки за даване. С безкрайна умора, с безкрайни надежди. Ние се гледаме и наистина се виждаме.
Сърцето ми е изпълнено с благодарност.
Ще взема назаем няколко снимчици, за да си имам хубости и радости в блога, а целият албум на Ваня Хинкова е тук.
Едно разбрах аз. Любовта идва там, където вече я има.