Синята мравка се готви за бал

 

(романтично-демоничен диалог, подправен с готически фатализъм)

Мария:

Синята мравка се готви за бала.
Четири часа откак не е яла.
Има си рокля, естествено – синя,
но от тревоги похапва за трима
и тази рокля – лазурно-небесна –
само за три дни й станала тесна.
То е трагедия, даже е драма –
свършва училище, вече е дама,
има три чифта лазурни обувки,
виж й антенките – целите в джувки,
а пък коланът я стяга през кръста,
златният пръстен не влиза на пръста.
И като връх в нейните патила –
май че й никнат прозрачни крила.
Точно сега ли? Защо все на мене?
Майка ми мисли как да ме жени!
Аз имам планове, гледам напред –
мен ми се ходи в университет.
Мравката щъка и нокти гризе,
шават антенките й фантазе.
Гризва си поничка, хрусва си сладки
и пак антенките стават й гладки.
Тя си разхлабва с въздишка корсета
и се запътва пеша към банкета.

Доктор Толев:

А пък насреща й иде мравок,
в погледа силен, с тембър дълбок,
гащите лъскави, ясно е – сини,
мърдат му ноздрите – също комини
и прохриптява със властно: ела!
Олеле, мравчице, имаш крила –
бързо политай, спасявай се, бягай –
този мравок насериозно се спряга,
виж го какъв е опасен, зловещ –
в страшното ловък, в лошото – вещ,
той те изгаря, поваля, оплита,
той те омайва и даже не пита –
той е разбойник, направо е враг,
ти да не вярваш на профила драг,
той е разплакал поредица мравки,
ако е нужно – прилагам и справки,
ти го разкарай – сега е момента,
щото мравоци по принцип са мента
и на невинни кат тебе създания
носят бели и големи страдания,
правят живота им грозен и чер,
той е за тебе на рана – пипер!

Тъй и наричаше дребна калинка,
мигаше честно – лоялна дружинка,
даваше укази, даваше зор –
мравката слисана литна без спор
и се загуби нанейде в небото.
Туй бе достатъчно – тъкмо защото
бързо калинката грабна мравока –
тумбеста, лъскава и пъстроока,
взе го под мишница, бръмна с крилце,
даде му своето кръгло телце,
та му антенките сгъна и скърши,
и със това епизодът привърши…

Детенце…

Толкова сладка дума
още не е измислена.
Ти си като безшумна
мила и важна мисъл.

Името ти е силно,
то ми е заклинание.
Казвам го и те милвам
даже от разстояние.

Именце като захарче
в тъмното под езика.
Искам да те предпазя.
Искам да те извикам.

Толкова да обичам
галените му звуци.
С него ще се наричат
и моите пра-внуци.

Главната буква в началото,
топлите гласни, сричките.
От а до я – ти си цялото,
от а до я – ти си ми всичкото.

Прасе и тиква (любовна история с поука)

 

Летящото прасе си пада по загадки.
Когато разтресе сланините си гладки,

усеща рязък прилив на свежи хипотези.
– Ако си хапна сливи, дали ще забележат?

Дали да се промъкна в хладилника безшумно?
Картоф ако измъкна, ще стана ли по-умно?

Прасето разсъждава. Ухото си почесва.
Загадки да решава ужасно му харесва.

Издигна се духовно. Не му се кисне в блато.
В мечтание любовно почувства се крилато.

Оранжевата тиква дълбоко го привлече.
Към нея то надниква – и я обича вече!

Тя просто е огромна. И любовта му също.
Ах, тиквата е скромна. А любовта – могъща!

Прищя му се да литне над къщи и дървета.
Грухтят прелюбопитно нормалните прасета.

– Кога пък се научи из въздуха да плаваш?
Позор! Какво се случи? Ти пример лош ни даваш!

Летящото прасе за тиквата мечтае.
То облаци пасе. На тиква му ухае.

Оранжевият залез изпълва го с копнежи.
Плам погледа му пали, когато се разнежи.

Лъчи златисти тичат по телесата свински.
Те с тиквата приличат на ангели същински.

Прасето е крилато. А тиквата е гладка.
Реалността е блато. Илюзията – сладка.

Ала съвсем я втаса, побърка се прасето.
Изяде любовта си. Пропадна във небето.

Прасе или пък тиква – тя, любовта, не пита.
Съдбата предизвиква. И след това отлита.

 

Приливи

 

Да приема: занапред
няма да те виждам.
Чувствата да сложа в ред,
за да не прииждат.

Да се справя с мисълта,
че не те очаквам.
Думите ти да чета,
без да се разплаквам.

Да вървя, да ям, да спя.
Знаците да спазвам.
Да не чувам как градът
името ти казва.

В тишина като в море.
кротко да потъна.
Седем дни да съм добре,
осмия – на дъното.

Всичко да ни раздели.
И когато свикна,
тъкмо като преболи –
пак да те обикна.

 

Той вика в пустинята.

 

 

Той вика в пустинята.
Мене.
Ужасно ми е студено.
Той знае къде съм
скрита.
Лицето му е изпито.
Копнежи, мечти.
Съблазни.
Ръцете ми са напразни.
Сънят ми мълчи
размътен.
Той вика. И търси пътя.
Ще дойде
да ме открадне.
И зъбите му са гладни.
Не знам дали
съществувам.
Но той вика.
Аз го чувам.

 

 

Утешително стихотворение

 

 

Сто пъти се разделяме, без да сме се събрали.
Няма как да сме цели, ако не ме погалиш.
Само че… но защото… въпреки… и обаче!
Ти си ми най-доброто. Аз пък не спрях да плача.

Щастие – че те има. Мъка – че си далече.
Леко. Непоклатимо. Ето, посвикнах вече.
Нежно, безсилно, смешно. В себе си те спасявам.
Чест е да бъдем грешни. Пак. И не си прощавам.

И за какво. Не спряхме. Тръгвахме. Пак се връщахме.
В нищо не преуспяхме. Не построихме къща.
Нито света превзехме. И за кого бях млада?
Ако ти е утеха – заедно ще сме в ада.

 

 

И пак да мога

*

Какъв урок по лекота накрая зимата ни даде.
Напусна ни изящно, леко.
Накара ни сами да мислим, че повече не я желаем.
Намери си дори заместник. Показа колко е красива по-младата от нея пролет, която с нас ще заживее и сигурно ще ни обича.
Наистина ли не ревнува?
Ще мога ли да се науча да си отивам като зима, в най-подходящо време, тихо, така, че да не забележат, и липсата ми да е радост, да е нормална и спокойна.
Да си отивам деликатно, без никого да нараня, и пак да мога да се върна.
И пак да мога да се връщам.

*

Като облак

 

Безпокои ме светлината. И мракът ме безпокои.
Едно дърво потъва в облак и все не може да потъне.
Една любов мълчи наблизо и от гласа ми се бои,
а моето сърце заспива и няма кой да го разсъни.

Сънува сън мъглив и страшен, и дълго след това го помни.
Какво ще стане? Кой ще дойде? Какво накрая ще реши?
А любовта е като облак – и деликатна, и огромна,
и няма кой да я прегърне и кротко да я утеши.
 

 

*

Какво ще стане…

 

Какво ще стане, ако любовта
не си намери изход от ума ми.
Ако не мине през ключалката на думите,
ако е толкова добре възпитана,
че даже не посмее да надникне
през тяхната ръждясала ключалка.
Ако мълчи.
Ако страстта, тъгата, любовта
забравят да говорят.

Мълчание и плътност на мислите,
непостижими, страшни за представяне.

Елате, думи, изписани, добри и облекчаващи,
пуснете любовта ми,
превърнете я във езеро,
във огледало гладко,
гребнете ми със шепа от водата
на страшната любов.

Идва.

Любовта идва. Нищо не може да я спре. Пролетта идва.

Добър ли си, лош ли си – никой не те пита. Идва. Настръхваш, страх те е. Място не можеш да си намериш от радост. Цъфтиш. Капе ти косата. Излизаш за пръв път тази година без яке. Вали те дъжд. Събличаш се. Вадички вода ти текат по гърба и между гърдите. Дишаш.

Любовта идва. Нищо не може да я спре. Лятото идва.

Ходиш бос. Храната ти мирише на секс, не, от ръцете ти е. Всичко е вкусно. Не спиш цяла нощ, всичко е като на сън. Всичко е сън. Свършват черешите. Свършват ягодите. Свършват кайсиите. Ядеш праскова в морето, солена е, с пясък. Намираш стъпките на чайките. Тъмно е, светло е, горещо е.

Любовта идва. Никой не може да я спре. Идва есен.

Пастелна, сладостна, изведнъж изкрещява от удоволствие. Всичко е на зърна, разкъсаните домати, презрялата диня, накрая дюлите. Загръщаш се в прегръдка. Дланта ти е топла. Вали те. Плачеш. Любов. Хапеш. Вкус на кръв, вкус на желязо. Неразделни. Кой да знае, че слънцето било толкова сладостно.

Любовта идва. Никой не може да я спре. Зимата идва.

Студено-топло-горещо в бърз ритъм. Червено вино. Коледа! Ти си ми подаръкът. Червено и златно. Всички кокали болят, разпукват се ставите, нарове пълни с кръв, изобилие, плодородие, целувка пред огън. Всеопрощаваща. Дълга. Любов. Не е утеха за смъртта, нито награда за живота, любовта е любов.

Нищо не може да я спре.

Любима, не губи кураж!

 

„Любима, не губи кураж!
Ще дойде време и за плаж!
Дори да имаш целулит,
да знаеш – аз съм ти навит.
Морето много ти прилича,
и всеки гларус те обича!
След теб вървя като пиян,
и ти си, ти си моят блян,
да, ти си зайката, с която
изгрява пролет, идва лято,
а аз съм тук, за да ти кажа:
– Води ме! Ако ще – на плажа!“

Междучасие

 

 

Когато цъфнаха бадемите,
една въздишка – от големите,
от немите, от най-разкошните –
се претъркули по небето.
Олекна въздухът, и хората
си разсъблякоха умората
и страховете – полунощните.
И се усмихнаха. И ето:

след ден ще се завърне зимата,
и междучасието в климата
ще свърши. Ала до тогава
ще си припомним лекотата,
с която вкусно се целувахме.
Скръбта, с която се сбогувахме.
И нежността – че продължава.
Ще си разпролетим сърцата –

заради храбрите бадеми.

 

*

Край

 

Навярно ще те разпозная,
когато вече ще е късно.
Когато е отминал краят
и ябълката е откъсната,

когато Раят е изгубен
и няма с теб да го намерим,
и даже въздухът е груб, и
най-близката мечта е вчера.

Какво ще е? Ще ми е мъчно,
ще плача дълго, със наслада.
От себе си ще се отлъча.
Ще спра (за малко) да съм млада.

Ще си припомня, че те искам –
голяма новина, честито! –
че вече няма да сме близки,
че има дни – защо са дните? –

че има нощи – нека пукнат!,
да идват, аз ще ги прегазя,
към теб сърцето ми ще хукне,
но аз от тебе ще го пазя.

Дали ще е необратима
промяната? Не вярвам. Май.
Но тебе още ще те има.
И мене ще ме има.
Край.

 

Ако любовта…

 

Ако любовта се овладее,
ако любовта се утеши,
ако тя открие, че умее
страховете си да потуши,

ако се отпусне и задреме,
ако изведнъж се утоли,
ако е възможно пак, след време,
за момент да спре да я боли,

и ако, притисната на тясно,
тръгне да потърси изход нов…
Нужно ли е все да е нещастна,
за да я признаят за любов?