.

Думите са призраци на истинските неща.

С думи истинските неща се призовават да се явят и да се разкрият.

Не можеш да стигнеш до дъното на думата, не можеш да я сграбчиш.

Тя се поражда в ума ти и се оформя в устата ти, но не можеш да я захапеш, да я сдъвчеш и да я погълнеш.

В думите се вселява същината на нещата и остава свежа и жива, дори ако самите неща изчезнат.

Думите са мъчително недостатъчни. В думите е най-важното.

А стихотворенията са призраците на думите.

.

Взимаш букви. Правиш думи.
Нека място помежду им
има – после там се слага
топла светлина и влага.
Между буквите поникват
живи стръкчета. Надникват.
Всяка дума е саксия.
После се пресаждат тия
думи в редове – направо
вътре в почвата корава
на учудената мисъл.
И ако добре си писал,
думите се вкореняват.
Храбро се раззеленяват.
От филизите наболи
във ума настъпва пролет.
Тръгват сокове потайни.
Пламват цветове незнайни.
И на краските в пожара,
и на ласките в нектара,
като нарове се пукват
думи със зърна от букви.

Стана ли голяма,
ще съм поетеса.
Хубавите думи
ще ги знам къде са.

И като потрябват,
мога да ги викна.
В кръгчето на О-то
мога да надникна.

В шатрата на А-то
мога да се мушна.
Плаче ли Ер малък,
мога да го гушна.

С чисти бели думи
дом ще си направя.
Ще се излекувам
с думичката Здраве.

Ще говоря вкусно
с думи благи, обли.
И каквото чувствам,
ще го кръстя Обич.

Жена да пише стихове е като да е гола
и да минава тихо пред гостите във хола,
и погледи да лягат под стъпките й боси,
към нея да посягат обиди и въпроси,
и всичко да се знае, и да се вижда всичко –
каква е и коя е, и пак ли е самичка.
Жена да пише стихове е като да е луда –
на въздуха да вика и своята заблуда
да уплътнява с думи и с рими да окичи,
възторжено безумни и плашещо логични.
Жена да пише стихове е като да е сляпа
и пак да се усмихва, и без да се изцапа
по кал, по керемиди, по облаци да стъпва.
На който му е свидна – за нея да изтръпва,
а никой да не може за дълго да я пази –
ще си напусне кожата, живота ще намрази,
завинаги ще млъкне, ще спре да съществува –
докато се измъкне, докато отпътува.
Жена да пише стихове е като да лекува
със мигове душата си. И всичко да си струва.

Аз съм галеник на съдбата.
Хората са добри и мили с мен. Дори хора, които не познавам. Дори хора, които не съм виждала и може би никога няма да срещна реално.
Заради стихотворенията.
Удивително е – това са просто една шепа букви, сложени в определен ред.

Сега по-конкретно.
Влизам в Хеликон – Стара Загора, и що да видя – рафта с книжките ми украсен с череши.
Книжарницата винаги е пълна с хора и работата никога не свършва.
А някой – и това е моята адашка Мария! – някой е отделил време, намерил червено и зелено, а червеното – на точки, и изрязал той черешки, и предизвикал този някой прилив на щастие и благодарност в моето сърце.

Ако някой те накара да вървиш с него една миля, ти извърви две. Ако служебното ти задължение е да продаваш книги, ти изрежи черешки.

Благодаря!

На премиерата на „Шепа лъскави череши” в Пловдив едно красиво момиче каза, че в стихотворенията ми има предимно захар и никак сол.
Това не беше въпрос, а нещо средно между констатация и упрек.
Както често се случва, аз се сетих какво мога да отговоря, но се сетих малко след като срещата приключи.
Разбира се, че в стихотворенията ми има захар. Има пудра захар, има захар на кристали, има захарен памук, има сладки неща безброй.
Първи отговор. Явно това им е вътрешно присъщо. Не можеш да упрекваш крем-карамела, че не е солен и че, примерно, му липсва вкус на кюфтенца, на пача или на мусака (все достойни и полезни храни, сами по себе се).
Втори отговор. Разбира се, че в стихотворенията ми има сол! Сол, и пясък, и ръжда палят в гърлото ми суша. Лятото ще задържа, само ако в теб се сгуша.
Трети отговор. В стихотворенията ми има сладко, а вторият вкус е горчивото. Сладкото е цветната обвивка на горчивите хапчета, които трябва да преглътнеш. Защото трябва. И защото се надяваш, че след това ще ти бъде по-добре. Търся си сладки думи. Даже да са горчиви.
Четвърти отговор. В стихотворенията ми има сол. Това, което липсва в тях, е гняв. А гневът е толкова освежаващ, така действен и способен да променя. Вместо гняв, аз имам много тъга. Тя сяда на стола с отпуснати ръце, потопена във вировете си, гледа своето отражение в дълбоката черна вода и чака. (Самотата) пак отива в кухнята по навик и пореден сандвич с резен страх и със сладко от тъга си прави.
Пети отговор (който дадох веднага на място). Ако имате нужда от стихотворение (със сол, или с друго), напишете го.

Аз знам какво правя.

Често казвам стихотворения на глас. Със сигурност по-често, отколкото се случва на по-голямата част от човечеството. Със стихотворения е свързано ежедневието ми, аз съм насочена към тази екзотична и непрактична област на мисленето и за мен е разбираемо.
Казването на стихотворения е от този тип дейности, които съдържат в себе си игра, изразяват емоция и предизвикват отклик. За целта не са нужни някакви материали или инструменти. Ето защо то е достъпно за всеки.
Не е задължително да си Карузо, за да си пееш. Не е задължително да си Меси, за да риташ топка. Не е задължително да си Уитман, за да кажеш едно стихче, и то така да го кажеш, че човекът отсреща да те погледне и да те види като за пръв път, да споделите един момент и да си поемете един дъх заедно.

Чувала съм да казват, че поезията по начало не е предназначена да се произнася гласно, а трябва да се чете наум, бавно и лично. Подразбира се, че това трябва да се прави при заключена врата, спуснати щори, включен СОТ и крокодилите в рова около замъка да са гладни, за да е сигурно, че никой няма да види как извършваш тая срамна работа.

Да, да четеш сам и наум помага да вникнеш по-дълбоко в стиховете, да се връщаш много пъти към онова място, което те провокира да мечтаеш и да си дописваш неизказаното, да отделиш на думите толкова време, колкото ти трябва.
Не оспорвам този стил на четене, особено когато става дума за сложна и трудно достъпна поезия, която поставя пред читателя си капани и загадки, за да заслужи той съкровището, скрито между редовете й.

Но ако ще си говорим за „по начало”, поезията се е родила, още когато летоброенето е било под нулата от наша гледна точка, когато не е имало писменост и не е имало начин да си четеш насаме, защото не е имало букви. Поезията се е произнасяла, тя се е пеела, и това е направило музикалността, краткостта и чистотата на изказа толкова важни и съществени за нея, толкова вътрешно присъщи.
Мисля, че ако един автор каже достатъчно пъти произведението си на глас, той ще усети много неща, които четенето наум не може да му покаже. Чуваш мислите си отстрани, езикът ти напипва непроизносимите места, дъхът ти свършва на средата на нечовешки дългите изречения и разбираш, че този диалог е нефизиологичен, значи няма как да звучи естествено.
Когато бях малка, бях потресена от „Бариерата” на Павел Вежинов, особено от това, че Доротея четеше нотите и чуваше музика. Копнеех и аз да чувам музика направо от нотите. Но колко от милиардите жители на земята го могат? С поезията е нещо подобно. Как ще чуеш музиката на стиха, ако не го чуваш?

Училището има огромна вина за убийството на усещането за музика в поезията. Когато чуя онази гадна интонация, с която се каканижат стиховете ред по ред, в съзнанието ми изниква представата за армия от роботи, предвождани от роботки – учителки пред пенсия. Тези учителки, които затръшват вратите на поезията пред нослетата на децата, не изваждат изреченията пред тях, не ги разгъват като реки, не ги оставят да текат… А кълцат стихотворенията като салам, ред по ред, и убиват не само музиката, а и целия смисъл. Нали се сещате:
АЗСЪМБЪЛГАРЧЕОБИЧАМ!!!
НАШТЕПЛАНИНИЗЕЛЕНИ!!!
Мамоооуууууу!!!!!!!!!
От там се започва. От там се почва и това е почвата, от която не расте нищо.
В малко домове се чете поезия (аз твърдо вярвам, че тя е за избрани, но ако едно детенце има очи и душа за поезия, къде да я срещне, за да се разпознаят взаимно?). По радиото и по телевизията стихове рядко текат. И ето – четенето в училище много често е решаващо.
Възприемането на стиховете е като разходка в градина. Да прочетеш стихотворение е като да си откъснеш цвете. А пък в училище твърде често се отнасят към реколтата от стари отбрани стихове, както комбайнерите се отнасят към есенниците.

Но аз искам да кажа още нещо за произнасянето на стихотворения.
Присъствала съм на много срещи с поети и писатели. Отивала съм там, за да видя на живо авторите, но най-вече за да се докосна до произведенията им по по-различен начин. Премиери на книги, литературни четения, награждавания на конкурси – все случаи и поводи, които изискват написаното да звучи.
В литературата има малко „трябва”, всичко може да се моделира и да се променя според вкуса и вдъхновението, според мястото и времето, и според самия текст, така че той да стигне най-успешно до читателите (тук в ролята на слушатели).
След няколко дни ще бъде награждаването на конкурса „Веселин Ханчев” в Стара Загора – за трийсти път. Празник! Обичам този конкурс, защото той е част и от моята лична история. Никога не пропускам да отида, за да чуя какво казват младите поети. И от сега ми се свива стомаха от раздразнение, защото почти винаги младите поети отказват да казват каквото и да е. Ще има пак мрънкане, лигавене, шепнене, гледане настрани, а, не, не, аз не мога да чета (ами като не можеш да четеш, защо си въобразяваш, че можеш да пишеш?!?!)
Миличките. Знам, че са млади, даже малки. Знам, че на някои от тях им е за първи път да излязат пред публика. Може да са уплашени (ама явно не са, ако бяха, нямаше да дойдат). Може би не искат да се изявяват публично (все пак са тук обаче).
Конкурсът е направен специално за тях. Щом са наградени и отличени, значи са харесани и битката за тях е спечелена. От какво се страхуват? Човек си казва – може би ги е срам от написаното? Тогава защо се състезават? Не са сигурни в качествата му? Ето, имат си цяло авторитетно жури, което ги подкрепя и стои с решението си зад тях.

Всъщност става въпрос точно за това – да застанеш зад стихотворението си и да го подкрепиш. Това е приятелско поведение към милото храбро стихотворение, тръгнало на рицарски турнир съвсем анонимно, без бронята и флага на авторовото име. То е спечелило наградата и то ще води автора си, то ще стои зад гърба му при следващото изпитание.

Тогава защо авторът да не го приветства, да не го почете, като го прочете?

Което ме подсеща колко е красиво поне авторът, поне той, да не чете, а да си знае стихотворението наизуст и да го каже, без да се крие зад укреплението на листа. Хора, ако вие не си знаете стихотворенията, кой ще е луд да ги научи?
Мисля си, че ако един поет си е работил върху текста, мислил го е, оглаждал го е, милвал е образите му в ума си, галил е звуците му с езика си… няма начин да не го знае. Ако пък авторът е убеден, че всяка буква, тракната на клавиатурката му, е Дар Божи за човечеството, нищо чудно дори да не си го е препрочел… как ще го запомни.
Как ще го запомнят?

Когато някой чете стихотворение пред публика, трябва да спази поне основните правила, които важат, когато един човек говори с други хора. Трябва да знаеш какво казваш и защо го казваш. Трябва да говориш достатъчно силно, за да те чуят, достатъчно бавно, за да те възприемат, и достатъчно ясно, за да те разберат. Говорните дефекти са преодолими. Диалектите са живописни като акцент и в подходяща среда, на сцената не е много желателно да се говори миеко, пък било то и сиуно.
Хубаво е човек да си спомни, че е застанал пред добри и чувствителни хора, че е тук, просто за да разговаря с тях. Аз винаги се притеснявам и силно се вълнувам преди такива срещи, и Иво ми казва: Мамо, те са дошли там, защото те харесват. Ако не те харесваха, изобщо нямаше да дойдат. От какво се плашиш?

Това е така. Авторът е пред публиката, за да празнуват заедно. С това, че са дошли, че вече са му писали шестица. Той трябва да си я защити, и затова е сто пъти по-жалко, когато той я загуби и се изложи. На всички им е тъпо и разочаровано тогава.

Чувството за хумор спасява. И искреността спасява. И нещо, което открих по трудния начин – тези две вълшебни средства взаимно се подсилват и не е задължително да са в противоречие.

Ако си смутен, кажи – смутен съм, и хората ще ти симпатизират.
Ако се вълнуваш, кажи – вълнувам се, и хората ще споделят вълнението ти.
Ако си уплашен, признай си, и хората ще ти дадат смелост.

Ако се опиташ да прикриеш тези свои чувства… няма да стане. А ако ги прикриваш зад високомерие, арогантност, пренебрежително отношение или пък с мълчание тип „заловен партизанин”, хората ще бъдат отблъснати и ще те накажат със скърцане на столове, разсеян шепот, студенина, 0 (нула) продадени книги и евакуация от залата. И да, както се казва в онзи стар виц – лошите чувства остават.

Има и разни хитринки. Желателно е да си с чисти дрехи, да си любезен, да си приветлив.  Стихотворенията за четене не трябва да са прекалено кратки, за да има време публиката да се потопи в тях. Добре е да са подредени така, че да се изгради атмосфера. Добре е да се даде време на хората да се откъснат от текущите си мисли за грижи и проблеми и да се концентрират върху това, което ще се случи – ще споделят красота, направена от думи. Ако е студено или горещо или няма къде да се седи, четенето трябва да е кратко. Според хората в залата трябва да се подберат и нещата за четене, така че всичко да е адресирано пряко към тях. Ако са наблизо, трябва да ги гледаш в очите. Ако са надалеч, трябва да отидеш наблизо.

Да казваш стихотворения на глас е естествено и наистина може да бъде красиво.

Щастливото стихотворение
е чужденец – летовник.
То тананика от вълнение
и ходи без часовник.

То е спокойно и усмихнато.
Пътува без багажи.
Обидят ли го – ще притихне то,
без нищичко да каже.

То се поглежда в огледалото
и знае, че е сладко.
То е една минута цялото –
задържа се за кратко.

Щастливото стихотворение
оставя леки знаци.
То всеки път е в настроение.
Привлича особняци.

Но не държи да е в компания.
И често е самотно.
То има простички желания.
Разбира се с животните.

То няма цел и намерения.
Под шала крие рана.
Сред другите стихотворения
е като бяла врана.

На шията му тупка веничка.
Изглежда леко лудо.
То е едно обикновеничко,
нормално малко чудо.

Римата не прави всяка една поредица от думи стихотворение.

Нито пък отсъствието й.

обици, които се римуват

Добре де, заглавието е подвеждащо.
И с десен крак става. Проверила съм.

Защото на поетите им е лесно! Работят с думи. Всеки човек знае да говори още от една-две-тригодишен. Дори и без думи става – кой ти пречи да си съчиняваш мълчаливо и наум. Не е задължително да умееш да пишеш. А ако ще пишеш, можеш с молив, машина или компютър. Ако си момченце, направо на снега може да напишеш някое… хайку.
Вдъхновение? Винаги ще се намери кой да ти разбие сърцето. Няма такъв? Пекне слънце – щрак! – стихотворение. Текне дъжд – епическа поема!

А за музикантите е далеч по-сложно. Трябва инструмент, който да бъде посредник между тях и публиката. Че да го избереш, че да го купиш, че да го разнасяш насам-натам… Ако е тромпет или гребен – как да е. Ама органистите?
Имаш инструмент, обаче трябва и да се научиш да свириш на него.
Абе не е за разправяне!

Обсъждам тия работи със себе си, докато свиквам с мисълта, че ок, добре, днес ще мина с прахосмукачката… И се сещам, че преди време много хубаво бях открила как се свири с пръсти.
С пръстите на ръцете знае всеки хъшлак. Аз мога с пръстите на краката!
И с прахосмукачка.
Вадя я, сглобявам я, включвам, опитвам… Да! Не съм загубила тази своя дарба! Благодаря ти, Създателю, Велики Архитекте! Благодаря!

Прави се така (просто е):
Допираш тръбата на включената прахосмукачка до пръстите на краката си, въздухът минава между тях и при промъкването си издава нежен звук. И вече с шаване на пръстчета, респективно с различно плътни чорапи или без такива, може да се променя звукът. Можеш да имитираш животни, насекоми, автомобилно състезание… и това още при първия опит! Какви хоризонти, какъв простор, какъв полет на духа!
И цялото това спиритуално занимание е съпроводено с приятен и проветряващ масаж.
NB! Трябва да се прави в добре затоплено помещение, защото въздухът се усеща хладен. За да се постигне виртуозност, сигурно са необходими часове упорити занимания и има опасност човек да настине.
Щото от краката най-много се настива.

После установявам, че от 30 минути се трепя с тази прахосмукачка (седнала удобно до кашона в стаята) и решавам да приключа с чистенето за днес. Изключвам, разглобявам, прибирам.

После поливам цветята и си правя малка дъждовна гора в банята. Красиво е.
Населвам я със същества.
Снимам ги, после връщам и трите саксии по местата им.
Наливам си чаша вино.

Женската работа край няма.

Благодаря за вниманието.
🙂

стихче за Ели

За да отглежда думите така,
навярно само с пчелен мед ги храни,
и те текат по-гладко от река,
и са уханни, и лекуват рани.

И думите, отхранени със мед,
дори да са солени и горчиви,
във звучния си и разумен ред
отекват благородно и красиво.

Сглобени, прилепени само с дъх,
една да промениш – ще ги разкъсаш.
Направени от влажен горски мъх
и от тичинки, свързани на късо.

Звънливи думи с тънички крила,
които тя с търпение отглежда
като умела есенна пчела
във кошер, тананикащ от надежди.

Който си обича
публиката – глези я.
Най-добре протича
среща със поезия,

случи ли поетът
с нещо да успее
между два букета
всички да разсмее.

После да притихнат,
без да забележат.
И да се усмихнат.
И да се разнежат.

Думите да светят,
чисти и красиви.
Всички да усетят
радост, че са живи.

Даже да поплачат.
И да им е леко.
И това да значи:

– Браво бе, човеко –
ти за мен си писал!

Малко е, но стига –
значи има смисъл
от такава книга.

Говорът е ходене.
Песента е танц.
Музиката думите
разкрасява с гланц,

и с едно докосване
думата несмела
като омагьосана,
с шепот на дантела,

плисва се, изгрява,
стапя разстояния,
нежно приласкава,
тъжните мълчания,

знае ги къде са,
музиката води я –
думата – принцеса
в рокля от мелодия.

В нашата малка и мръсна страна (мръсна поне по местата, където е населена), няма такова нещо, което да остане чисто.
Понякога си мисля, че твърде много хора постоянно носят на очите си невидими мътни очилца, и през тях всичко им изглежда лекедосано и опетнено.
Защо е станало така, кой ги е опръскал с кал, кой ги е замазал с мазна гюдерия – не зная, сигурно всеки си има лична история на гадостта.

*

От няколко дни слушам постоянно Alfonsina y el mar. Искам да я преведа на български, да може да се изпее. Да я препея, както се казва в Македония.
В нея се разказва за Алфонсина Сторни. Най-напред срещнах името й в дневника на Нева.
Алфонсина Сторни е аржентинска поетеса и за отпътуването й в смъртта има красива песен.

*
Знаете ли…
Много повече от веднъж в прилично, дори отбрано общество, са ме представяли като „поетеса, с извинение”.
Един знатен пловдивски нотабил и писател в мое присъствие дръпна реч колко гнусно нещо е това „поетеса” и каза, че уважава „жената-поет”, но не и „поетесата”.
Хора, с които съм работила и които съм ценила, в пристъп на лиричност, на маса или просто така, са ми рецитирали Радой Ралин (копирам от нета спомени от първо лице на негов познат: „След това се заговорихме за една млада поетеса. Изведнъж Радой отсече – А, поебе са, поебе са – поетеса…  Как да ги забравиш тези мигове…???”)

*
Сигурно има поводи за това отношение. Не съм ги дала аз.
Не ми разказвайте още гнусни случки, срам ме е да ги слушам, не ги намирам за смешни и не желая да ги знам.
Вероятно приемам нещата твърде лично понякога. Поетите, те приемат природата толкова лично. Поетесите също.

*
Искам да кажа нещо.
Граждани, изхвърляйте мръсотията си на определените за целта места.
Недейте по хората.
Все си мисля, че мръсотията не е вътрешно присъща на човека. Че не е в ума и в сърцето му, а само в невидимите гадни очилца.
Просто
не е хубаво. Затова няма как да го приема.

„Обикновеният човек се прекланя пред необикновеното. Необикновеният човек се прекланя пред обикновеното.“

Конфуций