Сърцето ми бие тежко и думите ми тежат.
Какво ли да отбележа за целия минат път –
във всичко успях да сбъркам и времето отлетя,
посрещах-изпращах щъркели, нагледах се на цветя,
в целувки потъвах, сричах, загубвах си мисълта,
мъжете ми ме обичаха, споделяха с мен солта,
ронливите летни облаци, достъпните небеса.
и точно такава болка, каквато ще понеса…
Тъгата ми няма име, страхът ми е без адрес.
Не знам до къде съм стигнала, не зная къде съм днес.
Понеча ли да говоря, е само тъга и шум.
Очите ми са затворени. Смехът – със едно наум.
Награда и изпитание, присъда или лъжа –
вглъбено и във мълчание, без думи, да продължа.

Мария:

Висок и кльощав, килнат настрани,
кръстът е затънал във трева до кръста.
Не помни за какво е сложен да напомня.
И на кого?
Мълчат си двамата със стареца под него
и с времето все повече си заприличват.

Доктор Толев:

Че било кръст…
а сетне – храсти, троскот…
Какво пък странно има във това?
Трева,
и мекото ухание на пръст,
и всичко се нарежда адски просто…

Мария:

И лягаш да поспиш сред аромат
на чай, и да протегнеш гладки кости.
Какъв разкош – да нямаш път назад,
да си у вас, да не очакваш гости.

Да си пристигнал. Много отдалеч
да идва само приглушено ехо
от тъжна или неспокойна реч,
а ти да нямаш нужда от утеха.

Доктор Толев:

И не е важно времето навън
а в случая отгоре падат листи –
безшумно, акуратно – като сън,
защото тъй природата се чисти.

И няма вече тръгване и път,
редът напред е повече от скромен –
изчистен от тревоги и от плът,
оставаш само с името си: спомен…

Толкова много мъка понася човешкото сърце. То има огромна вместимост, всичко понася. Губиш любов, губиш родители, губиш деца. И още – търсиш си пътя, сам си. Нараняваш най-близките си, погубваш се.

Малко ли е?

Пребиват старци, взривяват майки с деца. Измъчват животни. Един застрелял жираф.

Никое от тези не ми се вижда по-малко от другото. Непоносимо е, срамно. Унизителна безпомощност.

А на другата везна – слаби утехи. Удоволствието да духам със сешоара към замъгленото огледало и да наблюдавам как образът ми се избистря. Концентрирано, силно да си представям прегръдка, да се засмея от объркване как в мислите ми детето ми е и малко бебе, и висок мъж, и как ме целува по челото, когато го изпращам. Как си идва в къщи. Да гледам как малките цветя правят мексиканска вълна, прецъфтяват и пак цъфтят.

И пак. Губиш любов, губиш родители, губиш деца. И още – търсиш си пътя, сам си. Нараняваш най-близките си, погубваш се. Пребиват старци, взривяват майки с деца. Измъчват животни. Един застрелял жираф.

Не мога да се справя с всичко това. Не се справям.

Я не ме преценявай ти!
Уж си умен, а пък не знаеш:
работа е да се цъфти.
Работа е да се ухае.

Без усилие, с лекота.
Гледам слънцето и се смея.
Най-любимите си неща
по рождение ги умея.

Милион и едно листа –
всяка есен с различни шарки.
Аз по дланите им чета,
че обичат да бъдат ярки.

Не пътувам. Не ме боли.
Без амбиции, без тревога.
Раждам круши. Роя пчели.
Нищо повече. Но го мога.

Мъчи ме една мисъл напоследък… Мисълта за стандарта.

За нормата.

Преди време Веселина Седларска каза нещо, което много ме впечатли. (Всичко, което казва тя, ме впечатлява силно, но това дойде при мен в точен ден и в точен час.)
Беше нещо в смисъл, че писател да се хвали, че чете книги, е все едно хирург да се хвали, че си мие ръцете преди операция.

Обаче някак така стана, че да четеш книги е гордост велика и познавам вече доста хора, които трупат прочетените книги като купчина вършини в селски двор, качват се на купчината и кукуригат от изгрев до залез.
Може би вече съм много, много стара, но помня времето, когато беше нормално да четеш. Нищо необичайно.

То е същото като да пишеш правилно.
Не е повод за гордост да пишеш правилно. Повод за срам е, когато грешиш правописа. Да пишеш правилно е кота 0 и това е нормалното.

Да си ученик и да прочетеш книгата, която учите, е кота 0. Така беше. Сега има училища, в които се пише отличен за прочетена книга. Или дори ако е прочетен поне откъсът, който ще учите.
Има и училища, в които се пише отличен само за присъствие в клас.
То е височайше присъствие – и го казвам без ирония, всяко дете е величество.
И толкова по-жалко, ако не се държи като величество – с цялата благородна естественост и с цялата отговорност, които произтичат от това, и които се проявяват във всяка възраст. Или не се.

И като се започне от запетайката… Тя по форма прилича на зародиш, и аз мисля, че тя е зародишът на културата – в поведение, в отношение към света и хората, зародиш на цивилизацията.

И какво за стандарта? Като не можем да го постигнем, започваме да правим жалки опити да го заобиколим. Ако преди „нестандартно” означаваше нещо свежо и смело, надхвърлящо очакванията и нормата, сега, уви, означава – мъчим се да подскочим, даже ей виж, надскочихме се, ама…
И хайде, народе, на нестандартните представления не от Шекспир, а „по Шекспир”. Осъвременено, та чак засрано. Не ни стига ресурс да направим нещата автентични, затова ги модернизираме.
Авангардно вече значи не водещо, а претенциозно. За по-сигурно – неразбираемо, за да си мисли публиката, че тя е проста.

Нестандартно… Колкото да се тътриш вместо да бягаш е нестандартно бягане, да пееш фалшиво е нестандартно пеене, да пишеш неправилно е нестандартна граматика.
Ами не, благодаря. Не искам.

И много ми е жал.

🙂

Старея и обслужвам страховете си.
С капризите им се съобразявам.
Заглъхвам. Избледняват цветовете.
Задъхвам се. Светът ми се смалява.

Убежище в предишните години
тъгата ми намира. Не мечтая.
Ако надеждата насам намине,
ще се изгуби в тясната ми стая.

В праха ще драсне и ще кихне смешно,
и ще се махне – ще й стане скучно.
А аз ще се стаявам безутешно.
Ще милвам страховете си беззвучно.

И нищо важно няма да направя.
От капка дъжд ще трепна и ще капна.
И ще умирам – бавно, бавно, бавно.
А след това – безславно и внезапно.

.

Мария:

Около смъртта си има шетане.
Да я прикоткаме, да я нахраним, да й затворим гладната уста с лепкав бонбон, да й осветим пътя със свещица.
Да я изпратим доволна, но не прекалено доволна.
Не се връщай тук. Ще направим нужното, но нищо повече.
Не си желана.
Неугледна, кльощава чиновничка от администрацията на природата, събира данъците, взима. Понякога проявява човечност, понякога се засмива на смешки, които само тя си разбира. Косата й е кафява и сива, изглежда като залепена.
Не се ли измори вече, болна ли си?
Смъртта няма почивен ден, работи и нощем, не се спира.
Отваря работа, отворя празнини като пропасти, отваря врати в пръстта и закрива огледалата.
Тръгвай си, махай се, стой по-далеч от дома ни. А когато се връщаш, спомни си колко смирени бяхме, колко добри, колко плакахме, и колко канела имаше в житото, орехи, пудра захар, лимонова кора. Смили се.

Доктор Толев:

Иххх!
Защо не мога пет пъти да натисна копченцето за „харесвам“!
В тази връзка –

Ами,
редно е за смъртта да взема и аз отношение.
Първо, защото по професионална линия с нея съм работил заедно.
Около болестите – аз от единия край, тя от другия и кой до където стигне.
Като колеги, един вид…
Второ – някак с теб все полемизираме, предимно от антиподни позиции.
Защо ли?… Ми, такъв съм си – рекат ми нещо, аз – наопаки…
И така, рачешката, карах този живот по назадничав начин, ретро-човечески…
А ти напред гледаш – поетесите са такива – преди теб оттатък завоя да надникнат.
И хоп – виждаш там смъртта и ахваш, но не със смесени чувства.
Пък тя какво, нали не те е видяла, а само ти нея – откъде толкова афект се появи?!…
Права си, смъртта навестява и се налага да я черпим, такъв бил редът.
А е заради заслугите и – тя ги има, без значение дали сме съгласни с това.
Тя подсилва сладостта на вече посоченото бонбонче и житото с много захар и канела.
Дарява радост от утренния въздух – още преди слънцето да се е събудило.
Отваря очите за красотата на преходното цвете и залеза отсреща.
Осмисля нощта като рецидивиращо умиране.
Изобщо – дава рамки и срок на събитията, за да знаем как и колко да им се радваме.
И ако не стане, дава извинение – защо, видите ли, са се оплескали нещата…
И свобода дава, стига да я поискаш и ако се наложи…
А най-главното – няма лоши намерения, просто е принципна и загрижена.
Казваш, чиновничка е – да, следи за ред и качество, и предупреждава за пропуски.
Подсеща да свършим нещо, и да му се възхитим овреме.
И да подготвим почвата за идващите подире.
В този ред на мисли, нужни сме им.
Нали?

. 🙂

Когато стана време да се разделим, сърцата ни отдавна вече бяха разделени.
Самото изнасяне от къщи беше по-скоро неудобно, смътно-тъжно, болезнено като натъртено, не като разрязано. Какъв багаж, само дрехите. Една празна чанта останала, съборих в нея два реда книги от библиотеката.
Взех албумите със снимки, май от всичко предметно само тях исках истински и се страхувах, че ще се наложи да настоявам. Не се наложи. Слава богу и благодаря.
Постояхме малко така.
Понечих да тръгна. После пуснах двете чанти пред вратата и се върнах. Този коридор. Влязох в спалнята. Огледах се, зави ми се свят, солено горещо чувство, че потъвам. Върху гардероба – кутията с играчките за елхата. Хванах се за нея с поглед.
Вече няма да си имам семейство, и играчките за елхата вече си нямат семейство.
Кимнах им за довиждане и ги изоставих.

Месецът най-после свърши. Хем беше от късите.
Месец, след който светена вода да наръсите.
Пълен с очакване, празен от по-дълбок смисъл.
По-рядко сладостен, по-често мрачен и кисел.
С триста събития, струпани като картофи.
С дребни открития. Сблъсъци и катастрофи.

Месецът свърши. И скоро ще свърши годината.
Първата част от живота набързо е мината.
Сладка любов. Тежка работа. Дълга умора.
Нежно лице сред гъмжило объркани хора.
Всичко повтаря се. Всичко е за упражнение.
За да въздъхнем накрая – с тъга, но и със облекчение.

Гневът прекипява и става тъга.
Човек преживява. Защо, за кога,
и да е заможен, и да е добричък,
какво всъщност може, ако е самичък.
И ходи безсилен, помага на дребно,
със жестове мили, със думи безследни,
с каквото е правил, с каквото е писал.
А то е безславно, а то е без смисъл.
Човек се отчайва, озъбен и малък,
търпи и изтрайва без риза, без залък,
затваря очи и изписва си вежди,
ръмжи и мълчи и засажда надежди.
Надеждите раждат нетрайни утехи.
Тъгата е сажда на новите дрехи.
Гневът му е въглен от тиха цигара.
Намира си ъгъл във църква, на гара,
във град, на поле, дупка, пропаст – да вика.
Гневът е солен, между някой и никой,
гневът има край, самотата – безкрайна,
тъгата е остра, и срамна, и тайна,
И е смачкан, и мек, и се кръсти за здраве,
и гасне човекът. Какво да направи?

Кой живее в това тяло?
Кой казва на ръцете кога да удрят и кога да галят?
Кой заповядва на краката да продължат да вървят, дълго след като силите им са свършили?
Жена е.
Добре е избрала тялото. Харесва го.
Понякога го напуска.
Понякога обръща гръб, за да не гледа какво прави то.
Изоставя го болно, после се връща и го лекува, докато се изправи.
Като всички, които са близки, случва се взаимно да се засрамят.
Когато с тялото станат едно, това е любов.
Кой живее в това тяло?
Кой кого ще надживее?

Животът ни ще мине след няколко цъфтежа
и няколко безкрайни непоносими зими.
Когато си отиваш, дали ще забележа?
Дали ще те оставя, когато си заминеш?

Щом дюни от минути сърцето ми затрупат,
когато се отдръпна и любовта е в отлив,
ти как ще се сбогуваш с каквото ти е скъпо?
Дали ще бъдем мъдри? Смирени? Жалки? Кротки?

Един във друг сглобени и пак сами-самички,
в предателство и вярност, в безмълвие и в крясък…
И който се бунтува, и който свиква с всичко,
накрая ще потъне като вода във пясък.

Хората те гледат.
Трябва да внимаваш
при кого отиваш,
от къде минаваш.

Зърнат ли загадка,
свършено е с тебе –
ще те хапнат сладко.
После ще разтребят.

Трябва да изглеждаш
плосък и прозрачен.
Думи ако казваш –
нищо да не значат.

Трябва да запазиш
радостта си скрита –
да не я полазят,
за да я опитат.

Да не я размътят,
да не я омачкат.
Да не я настъпят
със безгрижна крачка.

Но ако трепериш,
как ще съумееш
радост да намериш,
с радост да живееш…

=

Ама още ли е март?
Ама още ли е пролет?
Аз се чувствам като стар
календар със дати голи.

Постоянно предстои,
нещо има да се случва.
А от толкова бои наведнъж
ми става скучно.

Всичко бърза и тече,
смесват се едно през друго
бебе, старец и момче,
вещица, жена, съпруга.

Миналото – с две напред,
и една назад – за утре.
А се точи като мед
някоя протяжна сутрин.

И се слепят, и гъмжат,
и безпомощно се блъскат
като пътници без път
черно, матово и лъскаво.

И объркано, без цел
нещо правя, нещо чакам.
Трябва да си много смел,
да се довериш на мрака.

Светлина, увита в лист,
истината ще ти каже –
ала трябва да си чист.
Трябва да си мъртъв даже.

=

Следят те с поглед непонятен
несговорчиви небеса.
Какво те води на земята?
Ще могат ли да понесат

очите ти – света да гледат,
ръцете ти – да месят хляб,
сърцето – всичките победи,
които ще те сполетят?

Безсмислено ли е, случайно,
че дишаш и живееш тук?
Небето пази тази тайна
във облак, свит като юмрук.

И ако завали над тебе,
дали живот, или ръжда
ще ръснат тайните вълшебни,
които падат със дъжда?