Старея и обслужвам страховете си.
С капризите им се съобразявам.
Заглъхвам. Избледняват цветовете.
Задъхвам се. Светът ми се смалява.
Убежище в предишните години
тъгата ми намира. Не мечтая.
Ако надеждата насам намине,
ще се изгуби в тясната ми стая.
В праха ще драсне и ще кихне смешно,
и ще се махне – ще й стане скучно.
А аз ще се стаявам безутешно.
Ще милвам страховете си беззвучно.
И нищо важно няма да направя.
От капка дъжд ще трепна и ще капна.
И ще умирам – бавно, бавно, бавно.
А след това – безславно и внезапно.
.
Мария Донева 
в праха ще драсне…
аха 🙂
Малко си подранила…
ти пък защо реши, че за мен се отнася :p
Мария, това се отнася за мен. Наближаващата старост ме плаши, изпадам в мрачни настроения. Но ти си млада и пълна с енергия, с поезия и емоции. Пред теб е животът и предстоят толкова красиви събития. На добър час! А стихотворението е прекрасно, в него се оглеждам не само аз.
то си е страшно
но мисля, че ако човек се старае да бъде зает с интересни и хубави неща и не мисли само за себе си, всичко минава по-леко 🙂