Блажено чувство – да избереш такси със затворени прозорци – значи климатикът работи и е хладно, да се пъхнеш вътре, и после – нищо.
Нищо не се иска от теб. Затвори очи.
Почини си.
В колата ухае на нещо приятно. Не го мисли какво е, просто е приятно. Като сладоледа едно време.
След жегата навън този хлад успокоява и лекува.
– Къде отиваме?
Шофьорът ме гледа с интерес. Не се усмихва, не е отишъл чак толкова далеч, но една усмивка наднича точно зад рамото му. Не е усмивка, слънцето е – слязло е ниско, но пак свети с пълна сила.
Усещам как лицето ми, разхладено от климатика, изведнъж пламва от вътре навън.
– Извинявайте!
Казвам адреса и колата потегля. Прави обратен завой и сега слънцето свети право в очите ми в края на правата улица, а тротоарите са покрити с дълги сенки.
Август е. Не е редно в такъв ден човек да е бил на работа девет часа и да е толкова уморен.
Поне да правех нещо смислено. Присъствие телом в стая с пет бюра – четирите от тях празни. Стени, покрити със стелажи с папки. Жива душа не влезе цял ден в стаята, телефон не звънна, не направих нищо смислено, затова съм уморена, все едно девет часа собственоръчно съм закопавала ослепителния, леко мазен, бавен, отпуснат августовски ден. Както вчера и както утре.
Колата се движи съвсем гладко. Изобщо не бързам да пристигна.
Не ни хваща нито един червен светофар, един-два пъти имаме късмет, ние с шофьора, другите светофари пък ги избягваме, като минаваме по малки пресечки.
Свършва една песен по радиото и започва друга. Тази я обичам. Тактувам с показалец по дръжката на чантата си. Движението привлича погледа ми, гледам ръката си като нещо чуждо, като живо същество, което води собствен живот, ето, танцува му се. От прохладата халката на пръста ми вече не е така злобно впита. Колко малко е трябвало…
Шофьорът също потупва волана с пръсти. Поглеждам към него, срещам погледа му и се засмиваме. Приятно е.
След този завой излизаме точно до старото ми училище. Миналото лято най-после го пребоядисаха, беше жълто, сега е червеникаво, почти кафяво, не мога да свикна, макар че го виждам всеки ден. След малко ще бъдем пред къщи.
Отпускам се назад, притискам главата си към облегалката, стисвам силно клепачи.
Пожелавам си да не пристигаме преди края на песента.
После си пожелавам още малко нещо, все едно придърпвам предпазливо завивка към себе си – да подминем блока, да обърнем, да не спираме, да падне яркосиният здрач, да караме през лилавата нощ, под жълтите звезди, край светлинките на села в далечината, да караме до морето, какво, август е.
Боже, от кога не съм се целувала за пръв път с някого.
После пристигам, плащам, слизам, слизам, слизам, кацам на размекнатия асфалт, прибирам се вкъщи.

Здравей.

Не съм ти писала отдавна, защото не искам да ти пиша. Искам нещо друго – да си тук, на този диван.

Аз го намерих!

Беше изхвърлен на улицата. Казах ли ти, че до нас се нанесоха нови хора? Не помня кога беше последното писмо. Нищо.
Зелената къща я продадоха. Още не съм виждала новите съседи. Виждам само майстори, които идват сутрин и си тръгват вечер. Живият плет вече е по-висок от мен, не само скрива градината, а успява да погълне и шумовете. Не чувам ремонта, никой не ме безпокои, не се тревожи.

Сигурно майсторите са изнесли дивана. Видях го и веднага го харесах. Избутах го до вратата и доста се измъчих, докато го вкарам в двора – накланях го напред и назад, издрах си гърба на касата. Сигурно съм била жалка гледка, докато се катерех по дивана-чудовище и ту го бутах, ту го дърпах, докато го вкарам вътре. В такива моменти си ми черен. Защото те няма! Мога без теб, но с тебе щеше да бъде толкова по-лесно. Вбесявам ти се и ми идва сила – диван мога да преместя.

Изтиках го зад къщата, под крушата.

Диванът е широк и обемист, заоблен. Точно такъв исках, помниш ли – диван, на който да заспиш следобед, а аз да се пъхна между гърба ти и облегалката, и пак да не ни е тясно.
Дамаската е жълтеникава, доста прокъсана. Намерих на дъното на раклата една тъкана черга и с нея го покрих. Не му трябва друго.

Откакто го примъкнах на двора, прекарвам следобедите там.
Знаеш ли какво виждам? От лозето не е останало почти нищо. Малините са решени да завладеят цялото място. Лешникът и черешите изсъхнаха още преди две зими. Двата ореха са пораснали, няма да повярваш на очите си, ако видиш – малкият орех вече е голям почти колкото стария.

Лежа на дивана и през рехавите клони на крушата наблюдавам небето. Или седя по турски и гледам тревата. Малините. Веднъж една малина се отрони точно когато погледнах към нея.

Имам книги, а под възглавницата – тази тетрадка, в която и сега ти пиша. Вода в плетената дамаджана – чудно колко е студена водата от нея.

Много спя. Спя по цяла нощ, понякога пия кафе сутрин и пак заспивам. Спя и на дивана следобед. Много ми е странно да спя под открито небе, отвита. Все едно ще падна в небето.

Понякога мисля за змиите. Почти ги виждам как се плъзгат и скриптят като въжета. Така си представям. Ако змиите дойдат, ти ще си виновен.

После започвам да мисля за нещо друго. Как ще ме затрупат листата на крушата наесен.

Понякога гледам двора, но вместо запустението, го виждам такъв, какъвто беше преди. Гладко окосен, плосък като длан, а ти пиеш вода. Или обърканият ти детински поглед, когато видиш, че за една нощ са пораснали милион глухарчета.
Лозето, когато все още беше лозе.
Ние, когато все още бяхме ние.

Иначе съм добре. Нали ти казах. И ти не си ми писал, значи и ти си добре. Така го разбирам.

Ела някой път, ще ти покажа дивана.

Комарът Шарл се събуди, протегна се сладко и се претъркули на другата страна. Песента, с която беше заспал, също се събуди в ума му и той си я затананика от мястото, на което сънят я бе прекъснал:
– Elle me dit des mots d’amour
Des mots de tous les jours
Et ça me fait quelque chose…
Гласът му приятно отекна и той се засмя от удоволствие.
– Elle est entré dans mon cœur
Une part de bonheur
Dont je connais la cause… – и пак се засмя.
Шарл беше дребен и смугъл. Крилата му бяха по-гладки от коприна, краката му – пъргави, очите – зорки. Това си беше, както винаги.
Но всичко друго – не. Защото Шарл беше влюбен, ужасно влюбен и изобщо – най-влюбен от всякога досега.
Цяла нощ спа на рамото на момичето. Тя ухаеше упоително, кожата й беше нежна и леко влажна и Шарл реши, че не иска нищо друго, освен да прекарва с нея всяка нощ до края на живота си.
Той не познаваше други комари, нито пък други хора. Попадна в стаята й по каприза на един полъх на вятъра и остана там.
За един – каприз, за друг – съдба.
Шарл блаженстваше. През деня стоеше край локвичката, която откри на дъното на една кристална ваза. Съзерцаваше безбройните си отражения по шлифованите повърхности на кристала, губеше се в лабиринта от искри и слънчеви зайчета и давеше копнежа си в топлата размътена вода. Усещаха се нотки от роза и ехо от маргаритки, блед мирис на гниене и тръпчив нюанс на безнадеждност. Шарл се опияняваше от ароматите, отдаваше се на очакването и така се подготвяше за нощта.
Той беше наясно, че е комар, а тя – момиче, но това не беше пречка за него. Искаше да стъпва по кожата й, да скита по нея с часове, да броди из джунглата на косите й, да се люлее на дъгите на миглите й, да жужи до ухото й, да се носи по въздушните течения на дъха й, просто да я обожава. Тя бе за него увеселителен парк, неовладяна територия, загадка, удоволствие, дом и божество.
– Et dès que je l’aperçois
Alors je sens en moi
Mon cœur qui baaaaat….
Шарл направи няколко танцови стъпки. Гребна малко вода, пийна от шепата си, а с остатъка от капката намокри лицето си. Почувства такъв прилив на радост, че скочи с два крака във водата и сам се изненада от скока си.
Крилата му понатежаха. Имаше още много време, докато тя влезе в спалнята, докато се приготви за сън и си легне, докато заспи дълбоко, докато започне да диша тихо и равномерно като планета.
Тогава Шарл щеше да кацне. И да остане чак до сутринта.
 

Тя плаче за тебе и още е някъде там.
Тя знае, че бърка, особено ако е права.
Човек остарява по-бързо, когато е сам.
Но ако е жив, все едно – то се знае,
човек остарява.

Животът е лек  и е само въпрос на късмет.
Тя много не иска. Любов – както се подразбира.
И щастие днес. Ако може – и ден-два напред.
Но ако живее човек, все едно – то се знае,
че после умира.

Дай да помълча със теб. Няма да ти преча.
Липсваш ми така свирепо, а забравям вече

топлия ти глас, лицето, ласките ти благи.
Мисля те, а после, ето, образът ти бяга.

Помня само: беше лесно. Колко леко дишах.
Помня гледка, ред от песен, помня как ти пишех.

Помня дрехите по пода. Друго нищо няма.
Паметта намира поводи да остане няма.

Позволи да си представя, че във теб се сгушвам,
топлим се и се стопяваме, в тъмното се вслушваме,

приютени във умората като в дом вълшебен.
Аз живея между хората, но наум съм с тебе.

Някой ден ще вампирясам.
Ще минавам през стените
и ще прекатурвам масите,
ще прегръщам, без да питам,

ще летя по стълби вити,
ще се срутвам в тъмнината.
ще съм толкова сърдита,
че ще сритам даже вятъра,

толкова ще прегладнея,
че ще хапя свои хора,
няма само да копнея
тайно за сърца отворени,

ще си взема лично моето,
само онова, насъщното.
Най-любезно и спокойно
ще ви поздравя на връщане,

лоша, уморена, паднала,
озверяла и опасна.
И любов че съм откраднала,
хич не ви засяга. Ясно?

Лято е, аз съм една такава красива и обаятелна. Вървя по хубавите улици с вирнат нос и роклята ми се развява.
По едно време чувам стъпки. Поглеждам назад – непозната жена на средна възраст тича след мен. Спирам, тя ме настига, усмихва ми се задъхано, накрая успява да ми каже:
– Нали вие сте Мария Донева?
– Ами да, така се казвам.
– Поетесата Мария Донева?
– Ами да… – скромно, но все пак поласкано, аз.
– Извинявайте, че ви спирам така на улицата, но искам да ви кажа две неща, може ли?
– Разбира се, да, какво има?
– Първо, да ви кажа, вие сте любимата ми поетеса! Всеки ден с нетърпение очаквам да публикувате нещо на страницата си, толкова много ви харесвам!
– Благодаря ви, благодаря ви!
– А пък второто е, че роклята ви се е закачила за чантата ви и дупето ви се вижда – казва ми миличко госпожата, и силно смутена и засрамена хуква пак натам, откъдето е дошла.
…

Седя на леглото си, облегната на възглавницата, и не мърдам, не правя абсолютно нищо. Никакво движение.
Гледам ръката си. Отдолу под кожата кръвта се движи. Отвътре се движа аз.
Кръвта обикаля и най-затънтените крайчета. Сърцето тупти, дори ако гледам достатъчно дълго, виждам туптенето. И дишам, нали дишам? Дробовете се разширяват и свиват, а въздухът влиза и излиза, мускулите вършат невидимата си работа.
Очите ми трепкат и клепачите мигат.
В корема ми през няколко секунди червата правят, каквото правят.
Впръскват се ензими, хормони, ври и кипи цялата тайна химия. Прескачат искри от електричеството по нервите.
Имам си още скрито общество от милиони (милиарди? три-четири пенталиона?) бактерии и вируси, които ту се сдружават, ту воюват помежду си и дори не искам да си представям какво са ми планирали.
И косата ми расте през цялото това време.
Нямам представа как успявам да удържа в относителен мир и равновесие цялата тази гмеж.
И всичко това – докато лежа НЕПОДВИЖНО.
И се нося върху планетата из безкрайната Вселена.
А утре е понеделник, на всичкото отгоре.