Виенски салон за влюбени

На 14 февруари в операта в Стара Загора ще има едно красиво събитие, в което ще участвам и аз.
На едно място, само за около час, ще се съберат музика, балет, стихотворения – и хора, които ги обичат.
Един празнува Свети Валентин, друг празнува свети Трифон Зарезан, трети празнува щастието, че красотата съществува, достъпна е, създава се пред очите ни, гали слуха ни, кара телата ни да трептят и да им се танцува.
Това е чудо, някак не мога добре да го разбера – въздухът е мирен и тих, а после започва да трепти така, че образува звуци, които будят чувства и дори ако нямаш любов, те ти я създават.
После звукът утихва, а любовта остава.

С участието на дуо „Капричио“ (Савина Кулова-пиано и Гинка Ангелова-цигулка), балет на Държавна опера – Стара Загора и Мария Донева
В програмата: музикални пиеси от Лудвиг ван Бетовен, Едуардо ди Капуа, Коул Портър, Франческо Паоло Тости, Камий Сен-Санс, Ернесто де Куртис, Енрико Тозели, Франц Лехар.
Танго и валс в изпълнение на балетни двойки от трупата на балета на Държавна опера Стара Загора.

Билети може да се купят и от тук.

 

Бягство в последната минута

 

Блажено чувство – да избереш такси със затворени прозорци – значи климатикът работи и е хладно, да се пъхнеш вътре, и после – нищо.
Нищо не се иска от теб. Затвори очи.
Почини си.
В колата ухае на нещо приятно. Не го мисли какво е, просто е приятно. Като сладоледа едно време.
След жегата навън този хлад успокоява и лекува.
– Къде отиваме?
Шофьорът ме гледа с интерес. Не се усмихва, не е отишъл чак толкова далеч, но една усмивка наднича точно зад рамото му. Не е усмивка, слънцето е – слязло е ниско, но пак свети с пълна сила.
Усещам как лицето ми, разхладено от климатика, изведнъж пламва от вътре навън.
– Извинявайте!
Казвам адреса и колата потегля. Прави обратен завой и сега слънцето свети право в очите ми в края на правата улица, а тротоарите са покрити с дълги сенки.
Август е. Не е редно в такъв ден човек да е бил на работа девет часа и да е толкова уморен.
Поне да правех нещо смислено. Присъствие телом в стая с пет бюра – четирите от тях празни. Стени, покрити със стелажи с папки. Жива душа не влезе цял ден в стаята, телефон не звънна, не направих нищо смислено, затова съм уморена, все едно девет часа собственоръчно съм закопавала ослепителния, леко мазен, бавен, отпуснат августовски ден. Както вчера и както утре.
Колата се движи съвсем гладко. Изобщо не бързам да пристигна.
Не ни хваща нито един червен светофар, един-два пъти имаме късмет, ние с шофьора, другите светофари пък ги избягваме, като минаваме по малки пресечки.
Свършва една песен по радиото и започва друга. Тази я обичам. Тактувам с показалец по дръжката на чантата си. Движението привлича погледа ми, гледам ръката си като нещо чуждо, като живо същество, което води собствен живот, ето, танцува му се. От прохладата халката на пръста ми вече не е така злобно впита. Колко малко е трябвало…
Шофьорът също потупва волана с пръсти. Поглеждам към него, срещам погледа му и се засмиваме. Приятно е.
След този завой излизаме точно до старото ми училище. Миналото лято най-после го пребоядисаха, беше жълто, сега е червеникаво, почти кафяво, не мога да свикна, макар че го виждам всеки ден. След малко ще бъдем пред къщи.
Отпускам се назад, притискам главата си към облегалката, стисвам силно клепачи.
Пожелавам си да не пристигаме преди края на песента.
После си пожелавам още малко нещо, все едно придърпвам предпазливо завивка към себе си – да подминем блока, да обърнем, да не спираме, да падне яркосиният здрач, да караме през лилавата нощ, под жълтите звезди, край светлинките на села в далечината, да караме до морето, какво, август е.
Боже, от кога не съм се целувала за пръв път с някого.
После пристигам, плащам, слизам, слизам, слизам, кацам на размекнатия асфалт, прибирам се вкъщи.

 

 

Диванът

Здравей.

Не съм ти писала отдавна, защото не искам да ти пиша. Искам нещо друго – да си тук, на този диван.

Аз го намерих!

Беше изхвърлен на улицата. Казах ли ти, че до нас се нанесоха нови хора? Не помня кога беше последното писмо. Нищо.
Зелената къща я продадоха. Още не съм виждала новите съседи. Виждам само майстори, които идват сутрин и си тръгват вечер. Живият плет вече е по-висок от мен, не само скрива градината, а успява да погълне и шумовете. Не чувам ремонта, никой не ме безпокои, не се тревожи.

Сигурно майсторите са изнесли дивана. Видях го и веднага го харесах. Избутах го до вратата и доста се измъчих, докато го вкарам в двора – накланях го напред и назад, издрах си гърба на касата. Сигурно съм била жалка гледка, докато се катерех по дивана-чудовище и ту го бутах, ту го дърпах, докато го вкарам вътре. В такива моменти си ми черен. Защото те няма! Мога без теб, но с тебе щеше да бъде толкова по-лесно. Вбесявам ти се и ми идва сила – диван мога да преместя.

Изтиках го зад къщата, под крушата.

Диванът е широк и обемист, заоблен. Точно такъв исках, помниш ли – диван, на който да заспиш следобед, а аз да се пъхна между гърба ти и облегалката, и пак да не ни е тясно.
Дамаската е жълтеникава, доста прокъсана. Намерих на дъното на раклата една тъкана черга и с нея го покрих. Не му трябва друго.

Откакто го примъкнах на двора, прекарвам следобедите там.
Знаеш ли какво виждам? От лозето не е останало почти нищо. Малините са решени да завладеят цялото място. Лешникът и черешите изсъхнаха още преди две зими. Двата ореха са пораснали, няма да повярваш на очите си, ако видиш – малкият орех вече е голям почти колкото стария.

Лежа на дивана и през рехавите клони на крушата наблюдавам небето. Или седя по турски и гледам тревата. Малините. Веднъж една малина се отрони точно когато погледнах към нея.

Имам книги, а под възглавницата – тази тетрадка, в която и сега ти пиша. Вода в плетената дамаджана – чудно колко е студена водата от нея.

Много спя. Спя по цяла нощ, понякога пия кафе сутрин и пак заспивам. Спя и на дивана следобед. Много ми е странно да спя под открито небе, отвита. Все едно ще падна в небето.

Понякога мисля за змиите. Почти ги виждам как се плъзгат и скриптят като въжета. Така си представям. Ако змиите дойдат, ти ще си виновен.

После започвам да мисля за нещо друго. Как ще ме затрупат листата на крушата наесен.

Понякога гледам двора, но вместо запустението, го виждам такъв, какъвто беше преди. Гладко окосен, плосък като длан, а ти пиеш вода. Или обърканият ти детински поглед, когато видиш, че за една нощ са пораснали милион глухарчета.
Лозето, когато все още беше лозе.
Ние, когато все още бяхме ние.

Иначе съм добре. Нали ти казах. И ти не си ми писал, значи и ти си добре. Така го разбирам.

Ела някой път, ще ти покажа дивана.

Любовта пее на български

ЛЮБОВЕН КОНЦЕРТ

на 13 февруари от 20 часа
в Чайната на „Бенковски” 11 в София

Ако си имате любим човек, елате двамата.
Ако сте сами, пак елате, и вече няма да сте сами,
а ще бъдем заедно
с най-красивите и романтични джаз стандарти.

Джазът ще пее на български

с Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи.

Вход – 10 лева. 
Не забравяйте да се обадите на телефон 0887 051 080 и да си запазите място. Миналия път се наложи Антони да свири прав, защото не си беше направил резервация!

https://www.facebook.com/groups/318368831534421/

 

La vie en rose

 

 

Комарът Шарл се събуди, протегна се сладко и се претъркули на другата страна. Песента, с която беше заспал, също се събуди в ума му и той си я затананика от мястото, на което сънят я бе прекъснал:
– Elle me dit des mots d’amour
Des mots de tous les jours
Et ça me fait quelque chose…
Гласът му приятно отекна и той се засмя от удоволствие.
– Elle est entré dans mon cœur
Une part de bonheur
Dont je connais la cause… – и пак се засмя.
Шарл беше дребен и смугъл. Крилата му бяха по-гладки от коприна, краката му – пъргави, очите – зорки. Това си беше, както винаги.
Но всичко друго – не. Защото Шарл беше влюбен, ужасно влюбен и изобщо – най-влюбен от всякога досега.
Цяла нощ спа на рамото на момичето. Тя ухаеше упоително, кожата й беше нежна и леко влажна и Шарл реши, че не иска нищо друго, освен да прекарва с нея всяка нощ до края на живота си.
Той не познаваше други комари, нито пък други хора. Попадна в стаята й по каприза на един полъх на вятъра и остана там.
За един – каприз, за друг – съдба.
Шарл блаженстваше. През деня стоеше край локвичката, която откри на дъното на една кристална ваза. Съзерцаваше безбройните си отражения по шлифованите повърхности на кристала, губеше се в лабиринта от искри и слънчеви зайчета и давеше копнежа си в топлата размътена вода. Усещаха се нотки от роза и ехо от маргаритки, блед мирис на гниене и тръпчив нюанс на безнадеждност. Шарл се опияняваше от ароматите, отдаваше се на очакването и така се подготвяше за нощта.
Той беше наясно, че е комар, а тя – момиче, но това не беше пречка за него. Искаше да стъпва по кожата й, да скита по нея с часове, да броди из джунглата на косите й, да се люлее на дъгите на миглите й, да жужи до ухото й, да се носи по въздушните течения на дъха й, просто да я обожава. Тя бе за него увеселителен парк, неовладяна територия, загадка, удоволствие, дом и божество.
– Et dès que je l’aperçois
Alors je sens en moi
Mon cœur qui baaaaat….
Шарл направи няколко танцови стъпки. Гребна малко вода, пийна от шепата си, а с остатъка от капката намокри лицето си. Почувства такъв прилив на радост, че скочи с два крака във водата и сам се изненада от скока си.
Крилата му понатежаха. Имаше още много време, докато тя влезе в спалнята, докато се приготви за сън и си легне, докато заспи дълбоко, докато започне да диша тихо и равномерно като планета.
Тогава Шарл щеше да кацне. И да остане чак до сутринта.
 

Тя плаче за тебе…

 

Тя плаче за тебе и още е някъде там.
Тя знае, че бърка, особено ако е права.
Човек остарява по-бързо, когато е сам.
Но ако е жив, все едно – то се знае,
човек остарява.

Животът е лек  и е само въпрос на късмет.
Тя много не иска. Любов – както се подразбира.
И щастие днес. Ако може – и ден-два напред.
Но ако живее човек, все едно – то се знае,
че после умира.

 

Дай да помълча със теб…

 

 

Дай да помълча със теб. Няма да ти преча.
Липсваш ми така свирепо, а забравям вече

топлия ти глас, лицето, ласките ти благи.
Мисля те, а после, ето, образът ти бяга.

Помня само: беше лесно. Колко леко дишах.
Помня гледка, ред от песен, помня как ти пишех.

Помня дрехите по пода. Друго нищо няма.
Паметта намира поводи да остане няма.

Позволи да си представя, че във теб се сгушвам,
топлим се и се стопяваме, в тъмното се вслушваме,

приютени във умората като в дом вълшебен.
Аз живея между хората, но наум съм с тебе.

 

Някой ден…

 

Някой ден ще вампирясам.
Ще минавам през стените
и ще прекатурвам масите,
ще прегръщам, без да питам,

ще летя по стълби вити,
ще се срутвам в тъмнината.
ще съм толкова сърдита,
че ще сритам даже вятъра,

толкова ще прегладнея,
че ще хапя свои хора,
няма само да копнея
тайно за сърца отворени,

ще си взема лично моето,
само онова, насъщното.
Най-любезно и спокойно
ще ви поздравя на връщане,

лоша, уморена, паднала,
озверяла и опасна.
И любов че съм откраднала,
хич не ви засяга. Ясно?

 

 

Кратки срещи в непознати улици… ♫ ♫

 

Лято е, аз съм една такава красива и обаятелна. Вървя по хубавите улици с вирнат нос и роклята ми се развява.
По едно време чувам стъпки. Поглеждам назад – непозната жена на средна възраст тича след мен. Спирам, тя ме настига, усмихва ми се задъхано, накрая успява да ми каже:
– Нали вие сте Мария Донева?
– Ами да, така се казвам.
– Поетесата Мария Донева?
– Ами да… – скромно, но все пак поласкано, аз.
– Извинявайте, че ви спирам така на улицата, но искам да ви кажа две неща, може ли?
– Разбира се, да, какво има?
– Първо, да ви кажа, вие сте любимата ми поетеса! Всеки ден с нетърпение очаквам да публикувате нещо на страницата си, толкова много ви харесвам!
– Благодаря ви, благодаря ви!
– А пък второто е, че роклята ви се е закачила за чантата ви и дупето ви се вижда – казва ми миличко госпожата, и силно смутена и засрамена хуква пак натам, откъдето е дошла.

 

Неподвижно

 

Седя на леглото си, облегната на възглавницата, и не мърдам, не правя абсолютно нищо. Никакво движение.
Гледам ръката си. Отдолу под кожата кръвта се движи. Отвътре се движа аз.
Кръвта обикаля и най-затънтените крайчета. Сърцето тупти, дори ако гледам достатъчно дълго, виждам туптенето. И дишам, нали дишам? Дробовете се разширяват и свиват, а въздухът влиза и излиза, мускулите вършат невидимата си работа.
Очите ми трепкат и клепачите мигат.
В корема ми през няколко секунди червата правят, каквото правят.
Впръскват се ензими, хормони, ври и кипи цялата тайна химия. Прескачат искри от електричеството по нервите.
Имам си още скрито общество от милиони (милиарди? три-четири пенталиона?) бактерии и вируси, които ту се сдружават, ту воюват помежду си и дори не искам да си представям какво са ми планирали.
И косата ми расте през цялото това време.
Нямам представа как успявам да удържа в относителен мир и равновесие цялата тази гмеж.
И всичко това – докато лежа НЕПОДВИЖНО.
И се нося върху планетата из безкрайната Вселена.
А утре е понеделник, на всичкото отгоре.

Зулейха отваря очи

 

Това е най-хубавият роман, който съм чела от месеци, може би дори от години.
Започва толкова потресаващо, че си казваш – нищо по-лошо от това не може да се случи. Каквото и да стане, то ще е освобождение.
Зареждат се тежки, жестоки, зловещи събития.
Историята е за Съветския съюз между 1930 и 1946 година.
Този период ми е много интересен. Дипломната ми работа навремето беше за мемоарите на Надежда Манделщам, всички страшни истории за времето, войната, политиката, и как хората успяват – или не успяват – да запазят човечността си.
Обаче точно такава гледна точка към историята никога не съм срещала.

Това е историята на Зулейха – говоря ви за „Зулейха отваря очи” на Гузел Яхина, преведена от руски от Ася Григорова.
Авторката – Гузел Яхина – е млада жена, родена е през 1977. Това е първият й роман. Прототип на героинята е нейната баба. Те са татари, живели са, както прадедите им векове назад, с вярванията, в които Аллах е почитан с упование и страх наравно с езическите духове и добри или зловредни божества; в тежък, безкраен труд до изнемога, в дом, в който съпругата е повече добитък, отколкото човешко същество. Звучи като приказка, звучи като ад. Зулейха няма нищо, нито миг свобода, нито някакво притежание, починали са и четирите й дъщери, свекърва й я измъчва нечовешки, а тя изпитва безкрайна признателност и животински страх към мъжа си… А всички промени, които застрашават този вековен порядък, изглеждат заплашителни и непоносими.
Чудно, че човекът, който слага край на този свят, е палачът на мъжа й… И колко чудно-красиво е, че се появява първо гласът му, с красива, неразбираема песен. Интернационала. Сега си помислих – ами той защо никога повече, до края на книгата, не запява? Има още една песен, на самия финал, любовна песен за пролетта и радостта от живота.
И още нещо има, в което откривам непоследователност – на няколко места в първата половина на книгата има пасажи с курсив, в които се казва какво ще се случи с героя след излизането му от това повествование. Само на няколко. Така, така ми се иска да знаех какво ще се случи… няма да ви кажа с кого. С Йосиф. А пък така, този край дава надежда, която ми разбива сърцето.
После следват истории, които са ни смътно познати, чували сме, чели сме, татко ми е разказвал за това, как насила са вкарвали хората в ТКЗС, чели сме „Мъртво вълнение”.
Обаче нищо не знаем. Даже след като прочетем „Зулийха отваря очи”, пак няма да знаем нищо, ще знаем една буква от световната литература.
Четенето на тази книга беше дълбоко, емоционално, потапящо преживяване. За зимата, затвора, пътуването в тъмния вагон, реката, майчинството, оцеляването, гората… Едната нощ не можах да оставя книгата до два през нощта, макар че очите ми се затваряха, на втория ден четох, а когато ми останаха двайсетина страници, така ми се досвидя, че няколко часа не четох… Не помня от кога не ми е било толкова увлекателно и интересно, не бях се потапяла в толкова заразителни чувства на любов, страдание, привързаност, възхищение, омраза, тревога, че ще им се случи още нещо лошо, облекчение…
Мисля, че любимите ми страници са за стенописа, а също и там, където Зулейха разказва приказки на Юсуф и после как той си представя живота извън Семрук.
Докато четях, търсех в интернет неща и места. Например дълго гледах гарата в Казан, тя наистина прилича на бисквитка.

И да, колко хора са били съсипани, изселени, избити… Колко добри хора са извършвали нечувани злини… С колко много кръв е написана историята, и колко много красота има – в силата, в любовта, в приказките, в природата, в изкуството, в добротата, която си даваме взаимно и така се спасяваме.
Влюбена съм в тази книга. Разтърсваща, мъчителна, прекрасна.

Прочетох ето този разговор, не по-малко интересен от самия роман.
https://express-k.kz/news/kultura_expert/zuleykha_otkryvaet_glaza_roman_o_modernizatsii-107955

Първата ми реакция беше – о, колко наивно чета. Втората – да, наивно и с огромно удоволствие.

Абстрактна картина от началото на века

 

Когато мисля за онова време, не мога да си спомня колко дълга е била косата ми, къде съм работила (не са едно или две местата). Не мога да си спомня на колко години съм била – представям си годините като онези дълги летви, боядисани в бяло и черно, с които измерват нивото на водата в реките.
Онази година
е калейдоскоп от лилави и тюркоазени петна. Лилавото е от роклята, която носех през лятото.
Синьото не знам. Но присъства, на триъгълници, и е златно.
Когато се взра по-внимателно, виждам път, а не помня накъде съм пътувала. Късна пролет е, защото от лявата ми страна има млечнозелено поле с макове, към хоризонта – плътно червено.
Защо изобщо мисля за онази година, на която не мога да си спомня цифрата. То е като да мислиш за човек, а да не помниш името му. Ето така ухаеше ризата му, такава беше на допир ръката му, когато ме хвана на слизане от трамвая… и заедно бързахме и се свечеряваше – а накъде сме бързали – не знам.
Онази година не мога да я разкажа, но бих могла да я нарисувам като облак от цветни петна, също – прясно зашита рана с почерняла засъхнала кръв. Студена, свежа, млечна светлина, която се влива от прозореца в сумрачна стая – открехната тежка завеса. Подът на камион, в който се товарят кашони – тюркоазен камион с проблясващ метал на изтритите, продрани места по пода, кафеникави полуразкъсани кашони.
Пълни с вещи. Счупена захарница в синьо и бяло, парчетата й – също в кашона.
Онази година сякаш е започнала в края на пролетта. Преди това – неразличимо еднакви, нито щастливи, нито нещастни години, като пръчките на ограда, покрай която прелиташ и те се сливат в погледа ти.
И после
целият унесен ужас от промяната, която най-после е дошла, неизвестно все още за добро или за зло.
Не са цветове, чувства са – лилаво, тюркоазено, млечнобяло, зелено, алено, златно – страх, вина, нетърпение, радост, несигурност, облекчение.
Онази година е като пейзаж без подробности, пейзаж от друга планета (отлиташ или кацаш, ще има ли въздух за дишане, има ли там хора, ще говорят ли на твоя език, имаш ли разум).
И тялото, свито да се предпази – мекият корем, гърлото, което боли при преглъщане, лицето, притиснато към коленете, пръстите, сплетени на тила – и постепенно се разгъва, успокоено, зад притиснатите клепачи плуват алени, оранжеви и лилави петна, предпазлив поглед – и макове до хоризонта.
Онази година продължи неопределено време, беше красива и страшна, не я помня ясно, но я помня ярко, в огромните й плуващи цветове, от които излязох и никога не бих се върнала доброволно, но е важно, че съм ги виждала.