Добре, че книгите са трайни и дълготърпеливи.
Чак сега и за мен дойде моментът да прочета книга на Елиф Шафак. Препоръча ми я Веселина Седларска и макар че едни мили приятели в предишния ми живот ми подариха „Любов”, реших да се съобразя с препоръката и първо да взема „Копелето на Истанбул”. Веднага погледнах и видях, че преводът е на Емилия Масларова, добре, добре, чудесно. И започнах да чета.
Любимо чувство: историята ме хвана за ръката, придърпа ме към себе си и ме поведе. Вървеше бързо, аз подтичвах след нея по улиците, валеше, разместените плочки ми плисваха кална вода, после беше неловко и тревожно, започна молитва, случи се чудо, някой хвърли една голяма лъжа на масата, а от всякъде се усещаха сладки и солени аромати. Какво направи тази книга с мене, че за два дни я прочетох, снощи стигнах до последната страница и после много дълго не можах да заспя, защото си мислех – как се заплитат историите ни, колко сме различни, колко си приличаме, как има толкова много омраза с тежки причини и страшни последствия, а без смисъл…

Мислих си за баба Катерина, светла й памет, и че нищо не знаем за миналото дори на собствените си близки, и няма значение дали се борим с това незнание или го игнорираме – историята определя и характерите, и постъпките, и съдбата ни.
Преди няколко дни бях на среща с Тасула Зисаки-Хили, представяше книгата си за гражданската война в Гърция. На тази среща пак се присетих за баба Катерина.

Тя не е била баба, когато са ги преследвали – защото са били комунисти? Защото са говорели български, местен славянски говор, не гръцки?… Тя била момиче на 16-17 години, бягали през планината, преследвачите им – редовна войска? Какви военни сили? – стреляли, тя паднала, близките й продължили. Те избягали в Скопие, там се установили, и години наред не знаели, че тя е жива, в затвор в Гърция.
Моята живописна баба Катерина, едра, кривогледа, куца, шумна, с писклив глас и със сърце – гюл бахче. Сетих се, че я имам на снимка, на сватбата ми поиска да се снимаме заедно – като е с булката, нямало да й изхвърлим снимката. Пък сега я няма вече, и от всичко, преживяно през бурния й живот, помним все по-малко, ежедневни неща, нищо историческо – слагаше кадаиф в баклавата, правеше един десерт, криа паста, през лятото… на една Нова година какини й подариха кантар и тя толкова се възмути, че кантарът я изкарвал дебела, че се съблече по комбинезон, дано да излезе по-слабичка. Сърце – гюл бахче, баба Катерина.

В „Копелето на Истанбул” се разказва за две момичета, за техните семейства – три или четири поколения в рамките на близо век, в Турция и в САЩ. За арменците и турците. Заради историята за геноцида над арменците Елиф Шафак е била съдена за обида на турската държава. Тя показва как променят историята пред очите на хората, дори пред очите на тези, които лично са преживели събитията – чрез дезинформация, цензура, или просто чрез невежество и забрава. В 20 век, в държава, която е и в Европа, политиката може да моделира истината, докато тя престане изобщо да прилича на себе си. Ние знаем, че е така, че това се случва. Ето така става. И само там да беше…

Елиф Шафак разказва историята и като лична и семейна история, и като част от ежедневието на Истанбул (копнежът по Истанбул е съвсем отделно и специално човешко чувство, копнежът по Истанбул е непосилен, докато четеш книгата, прилича на влюбване, което никога на никого не му е минало, няма да ти мине и на тебе).
Многообразието на този град, който всъщност е свят, е проектирано в семейството на Ася – а също и в семейството на Армануш, те са огледални образи. Цялата книга е като пъзел, в който всяко парченце се стреми към мястото си, но е трудно да го намери – най-трудни са пъзелите, в които пейзажите се отразяват във вода и образите са двойни, с незабележими нюанси. И о, какво удоволствие е, когато поредното парченце намери мястото си с нечуто, но осезаемо щрак.
Наистина съдбите на хората са като зрънцата на нара, разпръснат ли се веднъж, не можеш да ги събереш и да ги върнеш на същото място… Но все пак ние сме били в един и същи нар – колко различни можем да бъдем?

Такова топло, уютно, женско разказване! Книга като прегръдка, от която не ти се иска да излезеш. Очарователно, вкусно, задълбочено, изпълнено с милост към всеки.
Точно защото книгата е пленителна, няма да премълча негодуванието си от многото грешки, които редакторът и коректорът са пропуснали.
И пак щях да премълча! Ако не бях видяла, че специално екземплярът, който съм си купила, е част от шеста допечатка, с която тиражът е достигнал 21770 броя. Станалото-станало с първия тираж. Но щом книгата е търсена и желана, защо не са поправили грешките при допечатките? Бабата свири на пиЯно, за думата чьорек има две бележки под линия през няколко страници, които си противоречат, баба Шушан „яде най-много по една чаена чашка на ден” (как ли ги храносмила?). Мерва се някакъв внушителен рус певец травестит, който си прави татуировка на „кокалчетата на дланите” (явно трябва да си рус певец травестит, за да имаш кокалчета там, аз например нямам). Ей такива дребни тъпотии, които… да.

А аз вече обичам Елиф Шафак.
Сега не знам, веднага ли да започна „Любов”, или да изчакам, или да взема някоя друга от книгите й – според уикипедия на български има вече 11 преведени.
Много ми е добре на душата. Все едно съм се нахранила вкусно и сега ми е уютно и топло.
”Копелето на Истанбул”, Елиф Шафак.

Съдбата е много щедра към някои хора. Засипва ги с блага, поднася им радостни изненади. Сигурно ги обича.
Например мен.

Един от най-любимите ми актьори, Том Ханкс, се оказа и писател. Надя Баева е превела цяла книга с негови разкази, а издателство Колибри не само че я е издало, ами и уцелих един ден, в който имаше 40% отстъпка, така че си я купих по-евтино.
А разказите са чудесни.
Разнообразни са – има за пътуване във времето, има за пътуване по суша, въздух и вода и в космическото пространство, има три разказа с едни и същи герои, има за деца, за юноши, за млади и за възрастни хора.
Историите текат точно както ми харесва най-много – спокойно и последователно, с подробности и с чувство, което се натрупва постепенно, без някакви ужасно силни изрази, а с общата атмосфера, в която си въвлечен неусетно и я носиш около себе си още известно време, след като разказът е свършил.
Първо малко ме подразни това, че на корицата пише „няколко разказа”. Еми няколко ще са, и лесно може да се провери колко точно. Видя ми се някак подценяващо. Даже отворих съдържанието, за да преброя заглавията, и там попаднах на „Това са съзерцанията на сърцето ми” – и до там със съпротивата.
Непринудено е. Естествено и леко, все едно някой приятел ми разказва истории, които е чул от друг свой приятел.
Героите са чаровни, мечтатели, някои работливи, други – никак („Аз съм от онези лениви самотници, които могат да прозяпат деня и да останат с чувството, че нито секунда не е била пропиляна.”) Още от първите изречения ми се искаше да разбера какво ще стане с тях. В почти всички разкази (съблазнявам се да кажа – във всички) финалът обръща перспективата. Нещо важно, най-важното, се случва в последното изречение. Краят на историята в почти всички случаи е начало на нещо ново за героя. Добре де, един от тях се разпада на молекули по болезнен и страшен начин, но преди това преживява съвършения ден. Ще издребняваме ли?
Чудех се какво е изобразено на корицата. Първо мислех, че това са капаци на метални кутии с боя и недоумявах защо са сложени там. Чак на третия или четвъртия разказ забелязах, че навсякъде се появява пишеща машина и осъзнах, че тези кръгчета са клавиши на машина. Сега, дали снимката на автора в този ситен размер също трябва да бъде изтипосана на клавиш, не съм сигурна. Книгата е преведена на доста езици и на всички корици има пишещи машини. От кориците разбрах и че цялото заглавие е „Рядък модел: няколко разказа”. Ами да, българската корица би могла да е по-хубава, определено има накъде.
Любимата ми машина е от разказа за съзерцанията на сърцето. Прииска ми се точно този разказ да е за мен.
Харесва ми добродушният хумор, с който разказвачът се отнася към героите си, когато са в беда, а също и когато са щастливи. Приятен ми е самият говор, начинът, по който поднася образите и ситуациите. „Франзелата в Манхатън е достойна за анализиране от теолози…”
Харесва ми, че в „Рядък модел” хората са добри. Понякога имаме нужда да ни се припомня. Хората са добри.
И така. Да не пропуснете този хубав сборник с разкази, струва си четенето.