Буквалното четене на стихотворения

 

Буквалното четене на стихотворения ражда изчадия като:
– Ти си влюбена!
– Ти не си влюбена!
– Това е писано за мен!
– Това не е писано за мен!
– Защо (не) пишеш за мен?!
– Мъжът ти (майка ти, детето ти, началникът ти, Бог) знае ли?!
– Знам я тази.

На снимката: Франк Гери, гений в архитектурата. Просто така, за обща култура.

 

Мечешка прегръдка

– Мммм… – притисна по-плътно към себе си топлото тяло, вдиша сладкия аромат и за по-сигурно преметна отгоре крака си. Нежна мечешка прегръдка с всички лапи, стегната точно колкото трябва, за да се почувстваш на сигурно място.
Заради това удоволствие си струва да се събудиш.
Усети лекичък гъдел по носа. Реши да го изтърпи, толкова му беше хубаво на всичко, че не искаше да помръдва. Дори дясното му рамо се наслаждаваше на тежестта. Лека тежест, от която на цялото ти тяло му олеква.
Само да не беше сърбежът по носа, все едно някаква перушинка се опитва да влезе вътре при всяко вдишване.
Той помръдна връхчето на носа си, но това не помогна. Кихна…
И се събуди.
Когато един мечок се събуди, и то преждевременно, настроението му е толкова лошо, че минава цяла седмица, преди за първи път леко да се позасмее.
Но този път имаше нещо странно.
Мечокът седна, почака малко и чак тогава предпазливо отвори очи.
Хралупата беше обляна от мека светлина.
Стените и таванът си бяха на мястото, но въздухът беше сладък и свеж, а светлината
Светлината идваше
Не дразнеше очите, а той беше заспал преди много време
и идваше
Мечокът се огледа.
До него спеше някой.
Нещо свито на кълбо и покрито с листа. И светеше. Пухкави бели крила се надигаха и се спускаха леко при всяко вдишване и издишване.
Мечокът погледна към входа – хралупата си стоеше запечатана, точно както той си имаше ред да затваря. Всичко беше, както го е оставил преди да заспи… с изключение на странната птица на леглото до него.
Само че не беше птица. Две нежни лапи допираха ходила до неговия крак и същото неописуемо чувство на лекота попиваше от тях през козината му и го изпълваше целия.
Внимателно махна листата от дългото крило и светлината се усили – преливаща в бледи цветове като седеф. Понаведе се да види муцуната. Беше странна, без козина, с големи затворени очи.
Мечокът се зачуди какво да прави. Не беше гладен. Заслуша се в себе си – имаше още сънища за сънуване. Отвън не долиташе нито звук, хралупата беше затрупана с дебела мека тишина. Зима си беше.
Ами това тука? Съществото нямаше нито остри нокти, нито едри дълги зъби в тази малка муцуна, нито козина да го топли и защитава. Дългите му тънки крайници изглеждаха чупливи – а при мисълта, че съществото може да изпита болка, мечока го заболя и той стисна зъби… И с тази светлина… ами то си е жива плячка. Поне има крила. Бяло, беличко…
Мечокът прокара тежката си лапа над дългото доверчиво крило, без да го докосва.
– Добре, че си дошло при мене. Добре, че си се скрило.
Той внимателно легна с лице към него и приглади перушинките, които докосваха муцуната му.
Подпъхна дясната си лапа под леката светеща глава с дълга светла козина отзад. Затвори очи, а светлината го изпълни със замайващо, спокойно щастие. Унесе се. Сърцето му туптеше, а през крилата усещаше как меко пърха сърцето на съществото.
Мечокът се усмихна и отново заспа, а тежката му лява лапа не спираше несъзнателно да милва спящия ангел.

 

Ангел

 

Беше наблизо и чу, че мечтая за теб,
само че нямаше много какво да направи.
Може да чупи звезди като орехи в шепата,
рибите къпе и дрямка на котките дава,

обли земята, търкаля я, гребва си пръст,
прави човечета, смесва ги и ги разделя,
времето връща, чертае в дърветата пръстени
и ги венчава за въздуха, и си измисля недели…

А покрай нас се обърка, отпусна крила,
гледа безсилно и някак не може да вникне,
ангел всеможещ, смутен, в самота и мъгла:
как няма как
поне мъничко
да ме обикнеш?

 

 

„Океанът в края на пътя“, Нийл Геймън

 

„Вълшебен и страховит разказ
за тайни и оцеляване, за спомени и магия.
Невъзможното се превръща в реалност…“

Така пише на корицата и макар че думите са доста общи, те са верни на романа, защото в него еднакво важни са както образите и сюжетът, така и настроението, което обгръща читателя и не го напуска до последната страница.
„Океанът в края на пътя“ (превод – Валерий Русинов) е поетичен и красив роман на ужасите.
Аз съм страхлива – хората с будно въображение имат много повече поводи за страх, отколкото хората, на които въображението им е по-умерено. Спрях да чета Стивън Кинг. Изпитвам остра завист към героя на Рей Бредбъри от „Смъртта е занимание самотно“, „Гробище за лунатици“ и „Хайде всички да убием Констанс“ – той описва така привлекателно и уютно насладата от книгите и филмите на ужаса. Аз съм лишена от тези удоволствия, мен си ме е страх и толкова. Стига ми да слушам новините, даже и те ми идват в повече.

Но Нийл Геймън разказва приказка. Приказка-сън-спомен-фантазия… Всичко започва с безцелна разходка в деня на едно погребение, връщане към старите места на детството. И после става една…
През унеса на спомените, които се завръщат неусетно, героят се потапя в океана на детството и преживява отново един цял живот. Не, всъщност са само няколко дни и нощи.
През цялото време историята пулсира между чувството за нереалност и съмнението в реалността. Но границите са толкова тънки и едно и също нещо може да има безброй лица. Например не е ли невероятно, че седемгодишното момче със старовремска нощница и 47-годишният мъж с официален черен костюм са един и същ човек… Защо пък, нормално си е. Също колкото океанът да е голям колкото патешка локва, но при нужда да можем да го пренесем в кофа на километър по-надолу по пътя.
През дупчица от ужилване в ходилото на дете може да се отвори портал през световете. Малките сестрички могат да бъдат непоносимо досадни. Бащите могат да бъдат едновременно и страшни, и безсилни… но ние имаме нужда да обичаме своите бащи, нали?
Книгата се чете бързо, наистина неусетно, направо лакомо – за да разберем по-скоро как детето от историята ще се спаси… Защото би било непоносимо едно толкова умно и смело дете да загине. И макар че то е толкова самотно и безсилно, тежи на своето място за трудното равновесие на света.
Емоциите са чисти и ярки, колкото могат да бъдат единствено в детството.
И аз бях истински признателна да усетя,четейки, и страха, и тъгата, и самотата, и облекчението… Но най-силно и щастливо – чувството за доверие и приятелство.
Лети Хемпсток и нейното вълшебно семейство, Лети, която не успява да опази своя нов приятел, но после се жертва за него и всъщност никога, никога не го забравя и не го изоставя. Благодарение на книгата, и аз за малко държах ръката й и твърдо реших никога да не я пускам.
Помислих си с обич за тези, които са важни за мен.
Да си помислиш така, то е нещо като хубава молитва, отправена към вселената.
Категорично и завинаги, Нийл Геймън ми е любим писател. Колко хубаво, че има цял куп негови книги, които още не съм чела!
„Океанът на края на пътя“ не е роман на ужасите.
Приказка за приятелството, детството и обичта е.
А хората с будно въображение имат много повече поводи за мечти, отколкото хората, на които въображението им е по-умерено.

 

 

Ежедневие

 

Докато мия чашите,
пяната в цветовете на дъгата
е единствената ципа, която ме отделя от страха.
Забивам вилица в пилето, което започва да се вари,
през пробойните кръвта пониква,
превръща се в бяла нишка.

Любимите ми хора.

Не мога да съм сигурна
къде са
в безопасност ли
Надявай се! – усмихнато
и после пак
Надявай се! – с ужаса на цялото ми сърце

Събирам прането,
което е за кърпене заделям настрани,
после ще гладя

Някъде падат самолети,
необясними злодейства в тихи квартали,
автомобили,
вируси забиват жила в гърло, което се смее

Разбърквам.
Опитвам.
Добавям сол.

Нищо повече не мога да направя.

 

Зима

 

В такива сутрини светът
е неуютен и враждебен.
Затрупва пътища снегът
и няма път от мен до тебе.

Сънлив и сив, безсилен, ням,
денят ми глозга къшей дребен.
Какво ли мога да ти дам,
щом нямам нищичко – без тебе.

Сърцето ми тупти-ти-ти –
не си почива, не заспива.
В такива сутрини почти
забравям за какво съм жива.

Живот – под ледена кора,
пренебрежим и непотребен.
Но аз не искам да умра,
преди да съм живяла с тебе.