„Малко сантиментално пътешествие.”
Как ги мразя тези!
Във Федерацията на светлината много добре знаят, че не понасям лиготии. Има задача – дават цел, подробности и срок. После отиват да разчистят труповете.

Обаче не. Любезности и лиготии. Дали бих могла – знаят, че мога и че няма друг освен мен, който може – да отделя от ценното си време – ценно е, като се има предвид колко ми плащат, разходите отделно…
Да посетя Долината на мъртвите в квадрант 8 и да проверя защо са спрели доставките на марсиански нефт. Да открия проблема и да го реша. Срок за изпълнение – вчера.
Вече бях станала – времето е оскъдно, теренът – тежък, а пътуването до квадрант 8 – особено противно – и изведнъж Генералът добави:
– Ваяна?
– Да?
– За всеки друг тази задача би била последна в живота му. Ако случайно не загине, бихме го пенсионирали с почести и със солидна сума в сметката.
– Но понеже съм аз?
– Като се имат предвид историята и опитът ти, за теб това ще бъде само едно малко сантиментално пътешествие.
И се засмя. Мазно и гузно се засмя.
Ако не беше този малък гаден коментар, вероятно замислен като комплимент, нещата щяха да се развият различно.
Допуснах Генералът да ме вбеси и това беше началото на такава поредица от грешки, че за нея на Марс биха съчинили епична сага. Ако беше останал поне един жив на Марс и ако Марс не беше разбит на 6 гигантски и още няколко квадрилиона по-дребни буци боклуци.
Ще поясня.
Първо, какво е марсиански нефт. Ами не е нефт, във всеки случай. Това са – бяха – едни мазни зелени топчета синузитна гадост, открити още по време на първата колонизация. Топчетата с размер от песъчинка до към кубичен километър имаха чудесното свойство да са по-калорични от всеки друг вид гориво, познато до сега. Имаха също неочакваната особеност да са мислеща небиологична материя с памет, емоции, морал, гаден нрав и способност да се самообучава изключително бързо и потайно.
При първата колонизация никой не би могъл да знае това, а също и че взимането на проби от материята е било разтълкувано като отвличане. И че физическите опити и последвалото откритие как хубаво гори марсианският нефт са били приети като обявяване на война.
И натоварването на космическата совалка с материал… И създаването на редовна безпилотна линия за експлоатация на находището… и реакторите, които работят с марсиански нефт… и верижната реакция…
Те са били в постоянна телепатична връзка, докато ние захранвахме електроцентралите и совалките се връщаха за още и още и още.
Това, което Генералът не знаеше, бе, че марсианският нефт се свърза с мен.
Явно само аз от цялото човечество, разпръснато из Галактиката, имах способността да вляза в контакт. А посланието беше… Брутално. Много красноречиво. Вече знам – о, колко добре знам! – какво е чувството частиците ти да бъдат ускорени, ядрото на всеки твой атом да се разпадне и грам от теб да гори в адски мъки, на практика безкрайно.
Нефтът питаше. Призоваваше. Страдаше, скърбеше и проклинаше.
Нефтът искаше възмездие.
Чрез енергията, в която насилствено го превръщахме, той проникваше във всеки дом, машина, завод, овладяваше институциите, комуникациите, пътищата, хората.
Нефтът тътнеше и пищеше в главата ми. Изпращаше чрез мен ултиматуми към човечеството и аз трябваше да ги предам на Федерацията.
Аз мълчах. Приех задачата. Преглътнах подмазването на Генерала. Ако му бях казала истината, нефтът щеше да ме чуе.
А това, което нефтът не знаеше, е че човекът, който пръв кацна на Марс и пръв откри зелените топчета, и пръв по невнимание взриви няколко декара от тях, и натовари първата совалка, този човек бях аз.