Случва се човек да си счупи някоя кост и после заради лошо лечение, немарливост или лош късмет счупеното да зарасне зле. Уж вече си излекуван, а то си боли, не се движиш както преди, губиш от силата си.
Тогава отиваш при специалист и той нарочно счупва костта на същото място – за да я излекува и да й възвърне функционалността.

Може да е кост, а може и да е друго счупено. Може много дълго да те боли душата след любов (след любов!), от раздяла, от обида или от тъга.
Човек отрича – не, той не ревнува… надживях те…. дори не си спомням…
Човекът може наистина да не си спомня мига на травмата. Но боли.

Красивите стихотворения, печалната музика, филмите, които будят скръб, правят това.
Нежно и любовно, с внимателна жестокост счупват душата ти на същото място, причиняват болка – и после я лекуват заедно със старите болки, които си носил със себе си много дълго време. Колкото пъти е необходимо. Докато спре да боли, и ти нехайно казваш – това стихотворение ми омръзна, а преди ми въздействаше толкова силно, защо ли?

Баба ми вари сладко от спомени.
Огнището е между две тухли на двора.
Лошите спомени хвърля в огъня.
Кадят! Лютят!
Сладките спомени –
в голямата бяла тава,
калайдисана,
бяла като монета от царско време,
лъскава като луната.
Баба ми вари сладко от спомени.
По бялата й коса полепват сажди,
полата й мирише на пушек.
Аз съм й любимата внучка.
Аз й нося името,
тя ми носи чинийка с розова пяна.
Бръмча край баба си като
кафява пчела.
Сладкото се избистря.
Капва една сълза
върху розовия ми нокът,
мигът е гъст течен кристал.
Баба ми си отиде,
аз мириша на циганка,
сладко.

– грубо каза гълъбът, без да помръдне от гредата, на която го завариха
– Защо, кулата да не би да е твоя? – изсъска старата котка, когато най-после успя да си поеме дъх. Дървените стъпала бяха стръмни и потрошени и скърцаха предупредително дори от стъпките на малкия. Последните два метра до най-горната площадка се взимаха със скок. Изобщо, не беше най-приятното място.
Гълъбът не благоволи да отговори.
Беше дебел и черен, с лилави и зелени оттенъци.
Малкият бутна с лапа някакви клечки и те се срутиха. В купчинката белееха късчета от черупки и нежно се слягаха перца.
– Не пипай! – едновременно му се скараха и котката, и гълъбът. Изгледаха се враждебно и котката продължи.
– Тука е само смрад и зарази, точно както ти казах. Поиска – дойдохме. Сега да помислим как ще слезем долу. Не виждаш ли – смрад и зарази.
– И ако! Навсякъде има много ако! Ти ли го направи? – малкият погледна към гълъба с уважение.
– А бе я си…
– Нито гук! Няма да говориш така пред детето – в опита да запази авторитет котката изглеждаше трогателно безсилна.
Гълъбът не се трогна.
Малкият разрови с нокти втвърдения слой птичи изпражнения.
– Под акото има още ако и още много ако! Ти от кога седиш там горе?
– Отдавна.
– Ама и някой път се местиш, а? Понеже има много купчинки.
Котката се намеси.
– Хайде, миличък. Погледни през онази пролука, виж града отвисоко и да слизаме.
– Я да видя? Я? Я? – малкият се затича към пролуката с такава непремерена сила, че блъсна чело в парапета. Котката почти усети как кулата се накланя.
– Малееее! Много е високо! Това е най-високото! Даже това е най-високото високо от всички високи! – от възторг малкия се замая, тупна по дупе, подгони опашката си, после се умори и взе да ближе лапата си. Веднага сбръчи нос:
– Ъъъъ, ако от гълъб!
– Син ли ти е?
– Да – кимна котката. – Сигурно ми е последен. – Помълча малко и добави – Благодаря, дето не каза, че ми е внук.
– Ясно. Не е от най-умните, а? – отбеляза гълъбът и срина цялото настроение.
– Не съм, обаче съм сладък – безгрижно отвърна малкия и пак се зазяпа през пролуката.
Котката легна близо до него. Помълчаха.
– Ти все сам ли си тук? – поднови тя разговора.
– Денем да.
– Другите къде са?
– В небето. Тук-там.
– Хич и не поглеждат към кулата, а?
Той кимна.
– Ти не си ли гладен?
– Вече не.
При по-внимателно вглеждане се виждаше, че гълъбът не е дебел, а настръхнал, и че на моменти трепери.
– Да – улови той погледа на старата котка.
– Скоро ли? – попита тя.
– Да.
– Днес ли?
– Да. Ще ме изядеш ли?
– Не – отговори котката. – Дете, тръгваме си.
– Стига де, тъкмо дойдохме!
– Тръгваме сега.
– Ама ще се върнем ли пак?
– Не. Не и скоро.
Гълъбът, някак, с пера и очи, се усмихна.