Прочетох тази статия преди доста време и много пъти се връщах в мислите си към нея. Преведох я, колкото можах, защото мисля, че е много хубава.
Взех я от тук: https://themighty.com/2018/12/ball-box-analogy-grief/ (М.Д.)

Скръбта трудно се поддава на обяснение. Всеки скърби по различен начин и определено никой не може да ви каже как би трябвало да се чувствате. За да покаже това, Лорън Хършел споделя в Туитър аналогия, която обяснява как скръбта се променя с времето и защо избухва отново в произволни моменти. Нейната аналогия и картинките, които рисува, са споделени хиляди пъти.

Хършел рисува кутия (квадрат) с топка (кръгче) в него. От лявата страна на кутията има червен бутон.

Когато скръбта е прясна и нова – обяснява тя, – топката заема почти цялата кутия и натиска отново и отново бутона, който отключва болката. Болката е непрестанна.

С времето топката се смалява, но дори и по-малка, тя продължава да удря бутона. Може да срещнеш някого, който ти напомня за твоя любим. Може да чуеш някоя песен по радиото. Може да дойде просто от нищото.

След като прекарах изненадващо спокойна Коледа, нещо се случи в СуперСтор. Видях една дама, която ми напомни за 92-годишната ми баба, която въпреки че беше в ранен стадий на деменция, напълно осъзнаваше, че майка ми почина.
Помислих си, че трябва да споделя аналогията за топката и кутията, която моят лекар ми каза. 

В началото топката е огромна – казва Хършел в своя туит. – Не можете да помръднете кутията, без топката да удари бутона. Дори да не помръдвате, тя се търкаля сама и не спира да блъска този бутон. Не можете да го контролирате – болката никога не спира. Понякога е просто непоносимо.

Постепенно топката се смалява. Тя удря бутона по-рядко и по-рядко, но когато го удари, болката е все така силна. От една страна това е добре, защото вече можете да се справяте с живота по-лесно от ден  на ден. Но лошото е, че топката блъсва онзи бутон в произволни мигове, когато най-малко го очаквате.

За повечето хора топката никога не изчезва напълно. – казва тя в друг туит. – Тя може да удря по-малко и по-малко и да ви оставя повече време, за да се възстановите между ударите, отколкото когато е била гигантска. Това е най-доброто описание на скръбта, което съм чувала от много време насам.  

Хършел казва, че аналогията й помогнала да разбере защо продължава да скърби и да страда за баща си, който е починал преди повече от 20 години.

Заливаха ме вълни от тъга за всички неща, които пропускам да преживея заедно с него. Мислех си, че в мен има нещо сбъркано, щом продължавам да страдам заради нещо, което отдавна би трябвало да съм преодоляла и да е приключило.

След смъртта на майка й, лекарят на Хършел й обяснил тази аналогия. Това й помогнало да разбере непреодолимата скръб, която я обзела след загубата, но също и да си обясни защо продължава да се измъчва за смъртта на баща си.
Като цяло чувствата, особено тежките чувства, са трудни за описване и изразяване. – казва тя.

Хършел споделя, че според нея хората не разговарят достатъчно за смъртта, за скръбта и за тяхното отражение върху менталното здраве. Решава да сподели аналогията, защото вярва, че тя може да помогне и на други, които се борят и страдат, да постигнат яснота, да си изяснят нещата – така, както е станало с нея самата.

Може да мине доста време, докато топката във вашата кутия се смали. Не трябва да се чувствате притиснати бързо да преодолеете своята мъка. И никой няма право да ви съди затова, че страдате, независимо колко дълго може да продължи това.

Тя е дребничка и черна.
Пети ден е на морето.
На брега в една таверна
тя допива си шишето.

На салфетката си бяла
нещо кратичко записва.
Рамене загръща в шала.
Духва вятър и се плисва

весела вълна, и мокри
и шестте й черни крака.
Мравката е с бяла рокля.
Нещо романтично чака.

То не идва, то й бяга –
щом е на море самичка.
И душата й се стяга
от почивка и от всичко.

Утре се прибира вкъщи.
Ще работи пак на смени.
По лицето й намръщено
и по нейните антени

вече не тъга, а смелост
се чете и се изписва.
Мравката с високо чело
е красива! И й писва

да е сам-сама на плажа!
Иде й да се развика…
Няма на кого да каже,
че не я обича никой.

Пъха писъмце в шишето:
”До кога ще съм сама?!?!”
и го хвърля във морето.
И потегля към дома.

Ботушите бяха готови за традиционния летен сън.
– Не са ни изкарвали навън вече има-няма две седмици.
– Затоплило се е. Виж, тя е извадила обувките, а вчера донесе и чисто нови маратонки.
– Младост, че пак младост. Бялото им бяло, синьото им синьо.
– Аз най-харесвам черния цвят.
– Класика! Ама ние и черни не сме вече.
– Как можа да ни орезили мъжът й с тая кафява боя…
– Първо тебе.
– Опита се да замаже работата с черна вакса, но като видя, че не става…
– Омаза и мене с кафявата.
– Ей тук на охлузеното стои като червено.
– Като жертви на катастрофа сме.
– Какво „като”. Ние сме жертви.
– Тя може затова да не ни обува вече.
– Ами. Затоплило се е, аз ти казвам, че се е затоплило. И чадър не се е мяркал отдавна.
– Значи скоро ще ни сложат да си легнем. Много се уморих.
– Стегни се де. Да не се разплачеш, ципът ще ти ръждяса.
– Сух съм като дъска.
– И аз. По-скоро да ни напълнят с хартиите, че ще се разсъхнем и ще се разкривим съвсем.
– Може да ни сложат в кутията на новите маратонки. Аз даже предпочитам тясно. По-уютно е.
– Дано да сложат до нас някои по-зрели и солидни обувки. Миналата зима онези сандалки от бала не спраха да бъбрят и да се кикотят.
– Аз мисля, че са малко леко чалнати. Не го казвам с лошо! Ама само веднъж да те обуят и после цял живот във шкафа… и тяхното не е за завиждане.
– Ние поне си походихме.
– Че и отгоре. Осма зима.
– Скъпи ботуши.
– Ама и качествени.
– Само с два ремонта, и то козметични.
– А ти – дори само с един.
– Жалко, че нямаше като оригиналната тока и ми сложиха тази.
– Хубава ти е, какво.
– Хубава, ама не е, каквото беше.
– Хубава е. Аз какво да кажа с тоя крив ток.
– Нищо, така си й удобен. Знаеш, че тя стъпва малко така.
– Съвместният живот това прави с ботушите.
– Може да сме криви, ама не сме ние криви, че сме криви.
– Сега като си отспим цяло лято, ще се освежим, ще отдъхнем.
– Наесен една хубава вакса и хайдее!
Така си говореха ботушите, приготвени за боклука.