За какво ви беше да идвате чак до тук

 

– грубо каза гълъбът, без да помръдне от гредата, на която го завариха
– Защо, кулата да не би да е твоя? – изсъска старата котка, когато най-после успя да си поеме дъх. Дървените стъпала бяха стръмни и потрошени и скърцаха предупредително дори от стъпките на малкия. Последните два метра до най-горната площадка се взимаха със скок. Изобщо, не беше най-приятното място.
Гълъбът не благоволи да отговори.
Беше дебел и черен, с лилави и зелени оттенъци.
Малкият бутна с лапа някакви клечки и те се срутиха. В купчинката белееха късчета от черупки и нежно се слягаха перца.
– Не пипай! – едновременно му се скараха и котката, и гълъбът. Изгледаха се враждебно и котката продължи.
– Тука е само смрад и зарази, точно както ти казах. Поиска – дойдохме. Сега да помислим как ще слезем долу. Не виждаш ли – смрад и зарази.
– И ако! Навсякъде има много ако! Ти ли го направи? – малкият погледна към гълъба с уважение.
– А бе я си…
– Нито гук! Няма да говориш така пред детето – в опита да запази авторитет котката изглеждаше трогателно безсилна.
Гълъбът не се трогна.
Малкият разрови с нокти втвърдения слой птичи изпражнения.
– Под акото има още ако и още много ако! Ти от кога седиш там горе?
– Отдавна.
– Ама и някой път се местиш, а? Понеже има много купчинки.
Котката се намеси.
– Хайде, миличък. Погледни през онази пролука, виж града отвисоко и да слизаме.
– Я да видя? Я? Я? – малкият се затича към пролуката с такава непремерена сила, че блъсна чело в парапета. Котката почти усети как кулата се накланя.
– Малееее! Много е високо! Това е най-високото! Даже това е най-високото високо от всички високи! – от възторг малкия се замая, тупна по дупе, подгони опашката си, после се умори и взе да ближе лапата си. Веднага сбръчи нос:
– Ъъъъ, ако от гълъб!
– Син ли ти е?
– Да – кимна котката. – Сигурно ми е последен. – Помълча малко и добави – Благодаря, дето не каза, че ми е внук.
– Ясно. Не е от най-умните, а? – отбеляза гълъбът и срина цялото настроение.
– Не съм, обаче съм сладък – безгрижно отвърна малкия и пак се зазяпа през пролуката.
Котката легна близо до него. Помълчаха.
– Ти все сам ли си тук? – поднови тя разговора.
– Денем да.
– Другите къде са?
– В небето. Тук-там.
– Хич и не поглеждат към кулата, а?
Той кимна.
– Ти не си ли гладен?
– Вече не.
При по-внимателно вглеждане се виждаше, че гълъбът не е дебел, а настръхнал, и че на моменти трепери.
– Да – улови той погледа на старата котка.
– Скоро ли? – попита тя.
– Да.
– Днес ли?
– Да. Ще ме изядеш ли?
– Не – отговори котката. – Дете, тръгваме си.
– Стига де, тъкмо дойдохме!
– Тръгваме сега.
– Ама ще се върнем ли пак?
– Не. Не и скоро.
Гълъбът, някак, с пера и очи, се усмихна.

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s