Доктор Тодор Толев

Понеделник, 6 Декември 2010 г. Стоя си пак аз в Радневската болница и пълня времето с делничности.

И изведнъж То се случи! Верно, братлета, случи се, хем точно в 13 ч. 26 мин, ще рече – почти по обед!

И ме завари неподготвен. Защото е известно, че е присъщо на човек да бъде неподготвен, зер иначе животът щеше да е непоносим с безпощадната си предизвестеност.

А ако ти се случи нещо хубаво, хем си неподготвен, хем ти е някак гузно – как пък на мен, ами какво ще кажат хората, мислиш си ти, пък и леко недоволство понякога сълзи отвътре – щото днес е прието да се жалиш постоянно, за да ти съчувстват и да не се набиваш на очи… А след хубаво нещо не иде някак да мрънкаш…

И ето, братлета, какво се случи! Рибата пристигна! Никулденската риба от вчера пристигна днес! Не може да бъде – рекъл би скептикът. А скептици у нас – дал бог, много са, пък и питателна среда имат, и са народ весел и жизнерадостен – погледнете само с каква усмивка посрещат несгодите и им се радват! Но този път – ядец на скептиците – рибата дойде, и биде документирана, изчистена и приготвена. Пир!!!
Има още →

Доктор Тодор Толев

Неделя, 5 Декември 2010 г. Радневската психиатрична болница.
По обикновение, стоя си аз в болницата и шушкам някакви служебни неща, когато около обяд телефонът звъни и ми съобщават, че почти 200 килограма незаконна риба е конфискувана в близост до болницата. Незаконно уловена, придобита или продавана – това не разбрах, но след конфискацията, вместо към местата за унищожаване, Представителят на държавната власт решил да разпореди даряването и в нашата болница.

В което има две добри неща. Първото, че Представителят на държавната власт върши точно това, което се очаква от него. Да пази интересите на Държавата и да повишава доверието в Управляващите. Второто, но никак маловажно е, че въпросната риба би била чудесен дар за хронично гладните радневски пациенти. Които и театър играят, и картини рисуват, и за болницата работят, и успяват да боледуват между всичко това, ала дойде ли ред за никулденска риба – все бюджет няма. То, и за друго няма…

И се започна! Със светкавична скорост се формира Екип по документиране, пренасяне и почистване на дарението. Заподнасяха се благодарности и приветствия. Светнаха едни ми ти усмивки – като 200 ватови крушки посред цигански квартал! Препирни почнаха – кой да носи, кой да чисти… колко тави и ножове ще трябват. Е, и мрънкане се появи, ама тихичко: „толкоз риба… голямо чистене ще е… и точно баш днес ли…” Но като цяло, атмосферата бе приветлива и весела – сякаш не риба, а да речем фолк-звезда или нещо много повече – Властник някакъв на гости ни иде!
Има още →

Урааа!

Сезоните са на квартира.
И всеки нещо майстори.
Един навреме се прибира,
а друг вилнее до зори.

Единият цветя засажда,
а другият му ги бере.
Един квартирата охлажда,
друг ръси пясък от море.

Понякога е неуютно,
а друг път като в собствен дом.
Един стените й ще бутне,
а друг разтребва мълчешком.

Декември мъкне кални чанти.
А август се разхожда гол!
И бедните съквартиранти
понасят този произвол.

Видях зайчетата в този хубав блог.

Лед по стъклата на едри кристали
Нежно мъглата лицата да гали
Топли прозорци да светят в нощта –
Коледа носи любими неща.

Чудни късмети и дрянови клонки
Сладки, соленки, десерти, бонбонки.
Близки, с които отлита нощта –
Коледа носи любими неща.

Мили подаръци, купени тайно.
Ясни звезди във небето безкрайно
Топло очакване, смях през нощта
Коледа носи любими неща.

Щом е тъжна,
дълга зима,
щом светът е сив,
аз си припомням, че Коледа има
и ставам пак щастлив!
🙂

My favorite things

На 3 декември, в петък, ще раздавам автографи в новата книжарница на Хермес в Стара Загора.
Иво ме пита:
– От колко часа?
– От 6 вечерта, в новия мол.
– Може ли да дойда, може ли?
– Естествено, маменце, даже много ще се радвам! Тъкмо си първа смяна и няма да се налага да те освобождавам от часовете.
– Фак, аз съм първа смяна! Няма да дойда…
– Защо?!?!?!
– Защото и без това съм свободен.
🙂

На 2 декември, четвъртък
от 19:00 часа
в галерия „Снежана“ на ул. „Денкоглу“ №30
ще бъде представянето на новата ми книга със стихове
„Меко слънце“.

През декември се стъмнява рано
и в седем вечерта вече е дълбока нощ,
но се надявам, че ще се намерим и ще се срещнем.

За книгата ще каже няколко думи Манол Пейков,
аз го помолих той да я въведе в света,
защото съм го виждала да говори убедително и пристрастно
за толкова хубави книги,
че си казах – ако прочете моята книга
и се съгласи да я препоръча на читателите,
това ще значи много. Той се съгласи.

В книгата има стихотворения.
Какво друго да кажа?
Ако сте свободни в четвъртък вечер, заповядайте.
Аз ще дойда от Стара Загора
и ще бъда щастлива да се срещнем.

Вход – свободен 🙂

Човек се обръща към поезията в тези периоди от живота си, когато се чувства слаб и оголен към света.
На малките деца им казват стихчета и залъгалки, за да ги успокоят, приспят, да ги нахранят по-лесно или да ги накарат да се усмихнат.
После, масово, през пубертета се случва четене и писане на поезия, главно любовна, главно трагична.
И по-късно, във всички възрасти, стиховете сами се събират да кръжат в ума на влюбения човек.
Когато почине близък, отново стиховете идват някак на място. И най-нелитературните хора, дори – най-вече те, слагат на некролозите стихове – такива, които изразяват чувствата им и отговарят на представите им що е поезия.

Според мен това означава, че поезията служи на безпомощния и беззащитен човек, за да му помогне и да го защити.
Когато се съвземе, той може и без поезия.

Аз винаги не мога без стихотворения. Всеки ден не мога.

Открих преди време, че съществува само един глагол в българския език, който няма форма за повелително наклонение – мога.
Не е възможно да се заповяда – Можи!

Аз съм винаги беззащитна, и нека да е така.

На гости в блога ми – Людмил Люцканов

Книгата „Любовта и Западът” пристигна и при мен. Благодаря на издателство „Лик”! От анотацията научих първо, че това е най-известното и вероятно най-значимото произведение на швейцарския писател и философ-есеист Дени дьо Ружмон.

„Основното ми намерение бе да опиша неизбежния конфликт между страстта и брака на Запад и това си остава в моите очи истинският сюжет, истинската теза на книгата ми, такава, каквато тя стана.” (из „Предговор към изданието от 1956”)

Има още →

Бабичката като буба
готви разни зелении.
Дреме, мислите си губи.
Плакне сивите чинии.

Хапчетата са сметало
и отмерват часовете.
Синьо, розово и бяло,
само вечер – тези двете.

Спомените й са нишки
от износена коприна.
Сиви, заядливи мишки
дъвчат булото й в скрина.

Бабичката е протрила
на килима си пътечка.
Тихо вкъщи се е скрила
като стара буболечка.

Хапчетата са сметало
и отмерват часовете.
Синьо, розово и бяло,
само вечер – тези двете.

Бархет от преди години,
мъхав като лист мушкато.
Крехки снимки на роднини
на бюфета зад стъклата.

Тук не идват много гости.
Тук се пазят скучни тайни.
Старите неща са прости,
но са хубави и трайни.

Хапчетата са сметало
и отмерват часовете.