Паякът с кривите пръсти във ъгъла кляка,
дъвче устата му, нещо говори, но нищо не чака.

Много е стар. Няма внуци. Не ги и обича.
Спи във един крехък вестник и вяло го срича.

Май че решава да тръгне, поклаща се, спира.
Връща се пак при праха от мухи. И умира.

Има още →

Има още →

Книжките са четен вестник,
новините им са стари.
Днес не ми е интересно
приказки да преговарям.

Някаква сънлива котка
локва дъжд побутва с лапа.
И на мене ми е кротко,
и не искам да се цапам.

И каквото е сънливо,
както капки тропат глухо,
аз със книжката заспивам –
котка, сгушена на сухо.

В Държавна психиатрична болница „Доктор Георги Кисьов“ – град Раднево от близо четири десетилетия има театър и театрално изкуство.

Ако не са културтерапевтите, този театър не може да съществува. Те пристигат първи всеки ден, отварят залата, приготвят кафето и очакват актьорите да дойдат един по един. Още в 7,30 най-нетърпеливите, чак в 9,35 – най-важните, натоварени с най-големи роли и целите в слава. Културтерапевтите поддържат връзката с отделенията и администрацията. Подготвят сценарии за музикалните програми и тържествата. Утешават, вдъхновяват, контролират, изслушват и окуражават. Те са и суфльори, и диригенти, и сценографи, и реквизитори, и помощник-режисьори. Репетират всеки ден, дори по два пъти на ден, първи научават всички роли – и често се случва да заместят някой актьор в представленията. Работата им е неблагодарна, по стара традиция те са лошите ченгета, които поддържат реда, защото доброто ченге винаги е режисьорът.

Има още →

Постоянният театър
към Държавна Психиатрична Болница
„Доктор Георги Кисьов” – Раднево
и РБ „Захарий Княжески” – Стара Загора

ви канят
на комедията

ЧЕРВЕНИ РОЗИ
от Алдо Бенедети

В ролите: Нели Жекова, Антон Радков, Мария Янчева,
Атанас Витларов
Михаил Виходцевски, Страхил Драганов и Стойко Герджиков
Музика: Николай Бачев
Културтерапевти: Роси Динчева, Тонка Димитрова, Димитрина Мирчева
Режисьор: Мария Донева

Комедията е свързана с вечната борба за надмощие в семейството. В нея има любов, ревност, хитрост, топлота, привързаност,
117 червени рози и много, много смях.

Представлението ще се състои на 24 ноември, сряда,
от 18 ч., в залата на библиотеката

Вход свободен!

1. Другата седмица в понеделник, на 22.11, ще отида в Пловдив за изписването на „Меко слънце” от родилния дом за книги, известен като Издателска къща Жанет 45.

Виждам си книгата, взимам я в ръце, след което, в 13,30, отивам къде?

2. Във Френска езикова гимназия „Антоан дьо Сент-Екзюпери”, гр. Пловдив!

Там ученици от 9 и 12 клас си направили литературен клуб, кръстили го „Мечтатели”, и поканили учителката си Цветелина Драганова да участва. Намирам този ред на случване на събитията за зашеметяващо прекрасен.
И те ме поканиха на гости!

Книжката ми ще отиде първо при тях, топла-топла, и от там ще тръгне пътят й.
Ето, това наричам аз Добра Поличба.
✿

На снимката – небето над Френската гимназия в първия учебен ден, снимка – Цветелина Драганова.

Влюбеният мъж е ергономичен,
по-удобен от кресло, по-уютен.
Влюбеният мъж поема твоето тяло,
мускулите намекват за приятна заплаха,
потъваш,
замаяна от собствената си лекота.

После
мъжът се начупва на ъгли,
невидими пружини скърцат оголено,
появяват му се лакти и нокти,
ръцете му те прегръщат
като изсъхнали клони…
И накрая
всичко се чупи.

Валя до обед, а сега е ясно,
и капките полека-лека спират.
Като уши на палав първокласник
листата руменеят и прозират.

Сив облак, с тънко розово поръбен,
блести, и слънцето е укротено.
Спокойствие със аромат на гъби.
Оранжево и матово зелено.

Усмихнатите локви се вълнуват,
когато вятърът ги гъделичка.
Следобед като този съществува
да спра и да се помиря със всичко.

Колко смътно познати лица
в този град, в който нямам познати.
Колко хубави чужди деца.
Колко весели чужди приятели.

Аз ги мервам, докато вървя,
и за кратко, но остро ревнувам.
И внезапно обиквам това,
дето тайно от мен съществува.

Мен само идиоти ме привличат.
Те също доста силно ме обичат.

Намират ме в метрото и на плажа.
Напират нещо важно да ми кажат.

Заспиват ми на рамото във влака.
Със шлиферчета в парка мене чакат.

Обливат ме с възторжени идеи
и настояват с тях да се гордея.

Чаровни са, но взеха да ми писват.
И чудя се – те как ли ме описват?

На входа на зоологическата градина имаше малка къщичка. Приближих се, за да си купя билет, и изведнъж чух тихо църкане. Някой ме побутна по крака. Погледнах надолу и видях една симпатична кафява мишка. Тя ми каза:
– Подайте парите отдалеч и си вземете билета много внимателно. Касиерката има… има много лоши навици.
Учудих се, но кимнах с глава, извадих портмонето си и отброих точната сума.

Има още →

Това не е стихотворение.
Това е текст на български, с който може да се изпее тази песен.
Трябва да се пробва, за да се разбере.
Аз съм слушала как я изпълнява Марина Господинова и сърцето ми й принадлежи завинаги.

Във летен ден, красив и тих,
далеч от мен замина ти.
Останах сам, и ти простих,
дори забравих те. Почти.

Но в този леден дъжд валят листата
и ме прегръща само тишина,
и аз очаквам теб и светлината,
и да се върнеш у дома.

Autumn Leaves – Nat King Cole

Нарушен уют. Чадърът
е направен от пищяли
на комари, тежко болни
от скорбут и от рахит.

Кой ме кара да излизам?

Град прогизнал. Път неравен.
А е ден човек да гали
милото си, или с книжка
да е във леглото скрит.

Корабите на възможната любов
идват зад гърба на хоризонта –
бавно.
Пръв ще стигне до брега,
който от сърцето си изхвърли
трупаните ласки и надежди,
житото – в солените води,
плътните коприни – по вълните.
Гол, свободен и въоръжен
с правото да обяви за свои
камъните, сенките, дъжда,
сладките като целувка извори
и пръстта за правене на хора.