Прекрасната приказка на Туве Янсон за имуществата – „Седрик“.
Линковете за достъп до файла ще бъдат активни до : Вторник 02.08.11.

А аз съм най-щастлива на света, защото вече мога да направя ясни записи!

Благодаря, благодаря, благодаря!!!

🙂

Анастасия Луканова Започнах да се уча на кукловодене, на особеностите на кукленото изкуство. Режисьор тогава беше Мария Янкова, от нея взех много. Но всичко е въпрос и на умение, и на сръчност, и на усещане за куклата.

Разни видове кукли има. Явайка, петрушка, механизирани кукли на пръчка – един куп кукли се създадоха, които в първите години изобщо ги нямаше. Това е въпрос на фантазия на ателието и на постановчика. С всяка нова кукла започваш отново. Имаше един афоризъм на Сашо Темелков – дадат ти една неготова кукла, репетираш, репетираш, и когато я оправят, тя започне да ти става тогава неудобна.

Всяка нова кукла с нова техника е ново изпитание и ново овладяване на техническата страна. Трудно ми беше и това наказателно състояние на двете ръце, вдигнати нагоре. Свиква се, но с годините това напрежение оказва влияние.

Добрина Василева Работила съм с всякакви кукли. Ние навремето направихме с руски режисьор „Альонушка”. Там водех много сложна кукла – главата е на пръчка и има механизми, които отварят очите, отварят устата, накланят главата. Отделно се водят ръцете… На същия принцип беше направена и мащехата на Снежанка. Сега като ме стегне дископатията, си казвам – ако сега играех още с тая мащеха, нямаше така да се схвана. Защото там ставаш, сядаш, клякаш… подаваш я на друг колега, друг ти подава следващата…

Георги Монев Най-хубаво е с петрушките. Другите са явайките. Но много е трудно сам да ги водиш – някой трябва да ти води ръцете. Помагаме си. Длъжен си да научиш текста на титуляра, за да знаеш кога да реагираш. „Приключение на тавана” пък се играе с ултравиолетови лампи. Ние целите сме облечени в черно, а куклите са на дръжки, също облечени в черно, и са цветни. И като вкараш куклите на светлината, децата виждат само тях. И те правят невероятни неща. Много красиво става. Всичко можеш да направиш. Да летиш, да се изправиш на глава, всичко. Тогава може и трима, и четирима души да я водят куклата. Съобразяваш се с титуляра, на когото е гласът.

Здравка Михайлова Ах, колко е хубав този миг, който е само твой, когато се изявяваш! Въпреки че е колективно изкуство, има един миг, в който си само ти. В Стара Загора съм се научила да работя в черна камера – малко артисти го могат това. Сцената е облечена в черно кадифе, и ти си в черно, само с едни малки прозорчета с черен тюл пред очите. Вижда се само куклата! Има актьори, които водят краката, втори води тялото, трети – ръцете, четвърти и пети отварят устата, очите…

Там няма мъже и жени. Ти не знаеш, като спрем изведнъж, какво сме виждали – всички сме оплетени ей така, аз съм застана зад някого, бръкнала съм отдолу под него, хванала съм щеките, знам той какво ще направи, абсолютен синхрон! Това друг не може да го направи, само актьор.
Има още →

Боли ме зъб, боли ме зъб,
животът е жесток и тъп,
боли ме сутрин, денем, нощем,
боли ме повече и още,
боли си и ме изтезава,
и аналгин не ме спасява,
и мрънкам – зъби как да стисна! –
боли ме, страдам и ми писна,
и съм се извратила нещо,
мечтая си за чук и клещи,
боли ме кърваво и грозно,
боли ме просто грандиозно,
настойчиво, звънливо, мощно,
боли бароково-разкошно,
боли, а после продължава,
три деня вече не минава,
аз пъшкам жално с поглед тъп,
боли ме зъб, боли ме зъб…

Това е една много красива и много тъжна песен.

Шибил Бенев ни я предложи, и аз й направих едни думички на български.
Те не са много хубави, когато просто ги чете човек. Трябва да си пуснеш песента, да я слушаш и да следиш текста. Тогава нещата излизат, както трябва.

Тихо,
безкрайно тихо,
изплува тихо над града луната,
златиста, кръгла
като монета,
с която можеш да си купиш всичко…
Но ти я пускаш да блести
в небето горе…
Това, което
искаш, беше твое, но сега го няма.
И ти разглеждаш
своите ръце,
така безсилни
да задържат
една любов,
любов добра,
която спеше в тях, златиста, кръгла,
като луна…
Сега я няма,
залезе в мрак,
и мракът тежък дави ти сърцето,
ти потъваш, сам,
без любовта,
без дъх, без рози, без целувки тихи…
Така ненужен и виновен.
И не разбираш как без любовта ти тук
изчезна всичко, и угасна в прах
от минали любови,
и те наскърбява
даже и луната,
луната,
луната…

Искам при тебе. Със тебе. Защото
нещо солено ми мокри окото,
нещо студено гърбът ми усеща,
нещо безлюдно ме чака на среща,
нещо безсилно в ръцете ми празни,
нещо, забравено в мисли напразни,
в сън недокоснат, в милувка случайна,
щастие бързо, заключено в тайна,
нещо загубено, много любимо,
толкова светло, чак непоносимо,
толкова тъжно и толкова тихо,
че го обиждам със своите стихове,
нещо отвъд светлината и мрака,
просто да дишам, и просто да чакам.

Нова идея. Това е една приказка, която много обичам – „Хемулът, който обичаше тишина“ от Туве Янсон, преведена от Теодора Джебарова. Тук има един не много добър запис, как я чета на глас. Ако на някой му трябва приказка, може да си я дръпне. Линковете за достъп до файла ще бъдат активни до : Четвъртък 28.07.11. Моля, заповядай! 🙂

Един мъж и една жена, които много се обичат, вървят заедно по улицата. Много им е хубаво, времето е приятно. Държат се за ръце, със сигурност съзнават, че на тази възраст не им подхожда, но от това им е още по-хубаво. Мъжът е по-възрастен, а жената е млада. Както и да е, ще купуват дрехи. Може би ще избират рокля за сватбата, което е доста патетично.
Жената влиза да мери рокля. Дръпва завесите на пробната, гледа се в огледалото. Съблича си дрехите и ги закача някъде. Започва да си мечтае как точно би искала да изглежда; да си мисли за пръстени, за хора, за места, на които е била или иска да отидат двамата заедно. В един момент чува гласа му, той, там отвън, задава някакъв въпрос, но тя е заклещена в роклята и не може да отговори. Става й горещо и клаустрофобично, а я е срам да извика за помощ. Гласът на мъжа пак пита нещо и някакъв женски глас му отговаря. Женският глас прилича на нейния глас. Шумоленето на плата й пречи да разбере точно за какво става дума. Най-накрая тя успява да се освободи от роклята, открехва завесата и вижда гърба на мъжа си, който се отдалечава към изхода на магазина. Магазинът е много голям и лъскав. Жената е без дрехи и не може да го последва, а мъжът не се обръща. Той държи за ръка друга жена. Жената от пробната вижда, че другата жена е облечена също като нея, има същата прическа и същата походка. Мъжът я прегръща през рамото и прави някакъв жест, който си е техен и много интимен – целува я по косата или й подръпва ухото. После навалицата ги закрива точно когато излизат през вратата на магазина.
Жената от пробната се обръща към огледалото, обаче там не се отразява никой.

Ето тук е песничката в изпълнение на Дийн Мартин. 

А това е вариант на български. Трябва да се види как думите се отронват от устните на Марина. А Венци тегли соло на зелена куха лейка. Да.

Запръжката със лук, настойчивият чук,
със който блъскат всеки следобяд:
да, твоите съседи –
най-гадните в целия град!

От рано сутринта пак скача на газта
на ладата съседът ти дебел.
И чалга цяла вечер,
до всеки проклет децибел!

Кавгите цяла нощ, псувните за разкош,
пършивия зъл помияр –
най-ужасните съседи
направо превръщат те в звяр!

Навярно е съдба, но ти си на ръба,
изнервен, съсипан, доста блед.
Не, недей ми се оплаква –
аз също си имам съсед!

🙂

Кой да очаква, че във жегите
най ще ми липсва топлина?

Днес любовта ми е готова
сама да си прегризе лапата
и да избяга на морето.
Градът се разори и всички
приятели го изоставиха.
А аз доказвам верността си,
във мекия асфалт изписвам
потропващи инициали.
Следобедите ферментират
и аз сама си ги доливам.

Не знам къде летуват раците,
но съм готова с тях да ида.

От жега слънцето припада
във блясък, мараня и дим.
По скалата на шоколада
е време да се разтопим.

По скалата на сладоледа
е време да се разтечем
на локви лепкави и бледи
от мляко, захар и бадем.

И само дългите завеси,
и само хладното легло
спасяват бялата принцеса
в трептящото й облекло.

Сладкарско, ароматно лято
от мента, лед, вода и бриз
й сипва бавно хладината
в прозрачен кукленски сервиз.

Приижда сън, но кой заспива,
ако от жега се топи?
Едва-едва шумят, сънливи,
сребристи сънени липи.

Принцеса мека, уморена,
със цвят на роза, с меден дъх,
прегръща лятото зелено
върху легло от влажен мъх.

На картината е изобразена Филифьонка, която с нежелание отива на излет, само за да затвори устата на племенника на Хемула, ако пак й каже, че никъде не излиза.
Естествено, времето е мрачно, птиците току що са заминали на юг и са оставили кални стъпки навсякъде.
Филифьонката носи вързоп с три плюшени бродирани фусти, наследство от пралеля й, една много хубава вишнева кувертюра за легло, сервиз за чай и единадесет батистени носни кърпи с монограм. С дванадесетата е превързала показалеца на дясната си ръка, ударен от вратата на излизане от къщата.
Филифьонката върви вече 25 минути, а гората изглежда все по-мрачна и все така далечна.
В този момент насреща й изскача едно весело кученце.