„Обикновеният човек се прекланя пред необикновеното. Необикновеният човек се прекланя пред обикновеното.“

Конфуций

*

И навреме, и внезапно,
пак септември се прибира.
Счупва орех. Грозде хапва.
Две къпини си намира.

И къпината го драсва
с нокът. Клонка се прекършва.
Изведнъж нощта пораства.
Лятото дими и свършва.

Духва вятър и отнася
сенки на листа и птици.
Руси паяци от пясък
в ъглите плетат терлици.

*

Червени шипки. Мед и прах.
Одърпани, смутени хора.
И вятър, който буди страх.
И къщи, бледи от умора.

Прозорци с поглед затъмнен.
Метален мирис на тревога.
Студена сутрин. Топъл ден.
Тъга – не остра и не много.

Изпити есенни жени,
оси и плодове измити.
Сезонът днес ще се смени –
клюкарстват за това врабците.

*

След минути есента
идва и започва.
Дъжд и щъркели, листа –
като пролет точно,
само че в обратен ред –
ползвани, разбити,
стари, подлепени с мед
мокри реквизити.

В тъмносиния лес с трепетлики плашливи
със листа шумоли омагьосан дъбът.
Нощем билки косят зайците работливи
и вълшебнически думи под мустак редят:

Нас не ни е страх! Нас не ни е страх!
Все ни е едно дебне ли ни враг!
Трудим се в захлас в най-ужасен час
и вълшебните билки търсим пак.

А дъбът страховит нещо шепне в мъглата.
Странни сенки димят над зловещи блата.
Зайчетата косят тръните и тревата,
плашат се и все по-бързо пеят песента:

Нас не ни е страх! Нас не ни е страх!
Все ни е едно дебне ли ни враг!
Трудим се в захлас в най-ужасен час
и вълшебните билки търсим пак.

Нас не ни е страх! Нас не ни е страх!
Твърдо вярваме в древната мълва:
всеки става смел щом коси умел
в най-ужасен час тайната трева.

Нас не ни е страх! Нас не ни е страх!
Всеки става смел, храбър като лъв!
Този подвиг наш дава ни кураж –
щом косим трева даже в час такъв.

🙂

Ето го чудесният оригинал! Опитах се да преведа думите, моля за великодушие. 🙂

Кокошката с пиленцата я видях, след като не успях да видя бялата лястовичка във Второ женско. Не съм недоволна.

Хубавите деца са племенникът ми Нико и сладката му приятелка Катерина, у нас.

Зайчето се усмихва, защото ще води приятелите си по пощата, по пощата – чак при Мила, със специална (тайна за сега) мисия.

Много е хубаво.

Търся те в себе си.
В думи, които съм писала.
Сутрин в кафето.
Очаквам. Оглеждам се тайно.
Мисля къде си
и твоята тлееща липса
багри предметите,
щом ги докосне случайно.

Преди тук е имало къщи и дворове. Съборили са всичко, за да построят три високи блока. Една от старите къщи е била наша. Имали сме голям двор с висок дувар. Сестра ми все тичала, спъвала се, падала и вечно била с обелени колене. Аз съм родена по-късно и не помня къщата.
От онези времена са останали няколко плодни дръвчета между блоковете. Сливи, кайсия, праскова, липа, орех, няколко смокини.
Хубави щедри дървета, цъфтят, зреят, зеленеят, капят, цапат, всеки може да си откъсне.
Особено смокините!

Не знам как да кажа това, което не искам, но трябва.

Умирам от безсилие, когато виждам счупени клони от липата напролет – циганите ги трошат, за да могат да ошмулят цвета, удобно седнали в сянката на същото това очупено дърво. Цигани, те не жалят нищо, да речеш.
Има елхички, които зимните сутрини осъмват с отрязани върхове. Някой добър баща ги прерязал през кръста, качил убитото връхче, да го украси любящата майка за милите деца, а след няколко дни – дръвчето вече лежи изхвърлено на метри от още живия корен. Тия едва ли са цигани, не знам.
Преди няколко дни, в началото на жаркия август, някой беше строшил една елха, половината пречупена и оставена ей така. Защо?
Вчера една голяма смокиня встрани от пътя. Отчупен един грамаден клон, всъщност цялата смокиня разцепена на две, ей така, тъкмо започнала да зрее. Сигурно някои плодове ще продължат да зреят от слънцето, макар че шумата вече е взела да вехне.
То не е било лесно. Тия клони са жилави. Някой ги е държал и ги е натискал, докато се предадат.

Много ми е лошо. Уплашена съм.

Трябва да правим добро, панически, стратегически, малко, средно, голямо, сто пъти повече добро, веднага, бързо, непрекъснато, добро.
Трябва да се опрем на безпричинното зло.
Иначе не знам как ще можем да се гледаме – един друг и сами себе си.

Няма начин да ми писне,
даже ако сто години
си разказвам и описвам
алените тежки дини,

вкусното месо, водата,
хляба, ниските маслини,
музиката, тишината,
жегата, която мина,

щастието и морето,
бистро, светло и прозрачно –
място за живот, където
красотата нещо значи,

и босилека, и чая,
и смокините, които
още от далеч ухаят.
Близкото небе. Звездите.

Лозето. Земята мека.
Как дъждът прахта целува.
Как спокойно и полека
може да се съществува.

Навалица от дъждове
върху небето ми се струпа
и август беше вдъхновен…
А после клонът му се счупи.

И дъждовете изведнъж
се разхвърчаха из небето
и сребърни пера от дъжд
видях да падат и да светят.

Изпусната на свобода,
водата във пръстта се върна,
и в гроздовете от вода
в прозрачно вино се превърна.

Моренце – светла чужда къща,
в която, голи през деня,
щастливи хора се прегръщат,
от удоволствие крещят,

от радост и от слънце парят,
докосват се, докато плуват,
заспиват, будят се, изгарят,
и неохотно отпътуват.

Това, което свързва, не разделя.
Което има аромат – ухае.
Когато си почиваш, е неделя.
Щастлив ли си? Не трябва да го знаеш.

Голям ли си? По-малък от реката.
Добър ли си? Децата ти ще кажат.
Богатството ти други ще го смятат.
Че си го имал – ти не знаеш даже.

За малко, за година, за минута
светът пред теб спокойно се разлиства.
Минават неусетени, нечути
докосвания, спомени и мисли.

И ти живееш, и това е ценно.
А после спираш просто. И тогава
усещаш, че в живота си на гости.
Отиваш си. И даром ти се дава

да си щастлив. Или да си нещастен.
Подарък е, и ти не си заслужил.
Дъждът вали – да можеш да пораснеш.
И щом си тук – на някого си нужен.

И щом те няма… Правилно е всичко.
Добре е. И нормално. И красиво.
Да се родиш. Да искаш. Да обичаш.
Отива ти, че кротко си отиваш.

Човекът е тесто от сняг и сажди.
Човекът е човече мимолетно.
Прекрасно е, че беше тук. И дважди –
че времето ти свърши неусетно.