Преди тук е имало къщи и дворове. Съборили са всичко, за да построят три високи блока. Една от старите къщи е била наша. Имали сме голям двор с висок дувар. Сестра ми все тичала, спъвала се, падала и вечно била с обелени колене. Аз съм родена по-късно и не помня къщата.
От онези времена са останали няколко плодни дръвчета между блоковете. Сливи, кайсия, праскова, липа, орех, няколко смокини.
Хубави щедри дървета, цъфтят, зреят, зеленеят, капят, цапат, всеки може да си откъсне.
Особено смокините!

Не знам как да кажа това, което не искам, но трябва.

Умирам от безсилие, когато виждам счупени клони от липата напролет – циганите ги трошат, за да могат да ошмулят цвета, удобно седнали в сянката на същото това очупено дърво. Цигани, те не жалят нищо, да речеш.
Има елхички, които зимните сутрини осъмват с отрязани върхове. Някой добър баща ги прерязал през кръста, качил убитото връхче, да го украси любящата майка за милите деца, а след няколко дни – дръвчето вече лежи изхвърлено на метри от още живия корен. Тия едва ли са цигани, не знам.
Преди няколко дни, в началото на жаркия август, някой беше строшил една елха, половината пречупена и оставена ей така. Защо?
Вчера една голяма смокиня встрани от пътя. Отчупен един грамаден клон, всъщност цялата смокиня разцепена на две, ей така, тъкмо започнала да зрее. Сигурно някои плодове ще продължат да зреят от слънцето, макар че шумата вече е взела да вехне.
То не е било лесно. Тия клони са жилави. Някой ги е държал и ги е натискал, докато се предадат.

Много ми е лошо. Уплашена съм.

Трябва да правим добро, панически, стратегически, малко, средно, голямо, сто пъти повече добро, веднага, бързо, непрекъснато, добро.
Трябва да се опрем на безпричинното зло.
Иначе не знам как ще можем да се гледаме – един друг и сами себе си.

Няма начин да ми писне,
даже ако сто години
си разказвам и описвам
алените тежки дини,

вкусното месо, водата,
хляба, ниските маслини,
музиката, тишината,
жегата, която мина,

щастието и морето,
бистро, светло и прозрачно –
място за живот, където
красотата нещо значи,

и босилека, и чая,
и смокините, които
още от далеч ухаят.
Близкото небе. Звездите.

Лозето. Земята мека.
Как дъждът прахта целува.
Как спокойно и полека
може да се съществува.

Навалица от дъждове
върху небето ми се струпа
и август беше вдъхновен…
А после клонът му се счупи.

И дъждовете изведнъж
се разхвърчаха из небето
и сребърни пера от дъжд
видях да падат и да светят.

Изпусната на свобода,
водата във пръстта се върна,
и в гроздовете от вода
в прозрачно вино се превърна.

Моренце – светла чужда къща,
в която, голи през деня,
щастливи хора се прегръщат,
от удоволствие крещят,

от радост и от слънце парят,
докосват се, докато плуват,
заспиват, будят се, изгарят,
и неохотно отпътуват.

Това, което свързва, не разделя.
Което има аромат – ухае.
Когато си почиваш, е неделя.
Щастлив ли си? Не трябва да го знаеш.

Голям ли си? По-малък от реката.
Добър ли си? Децата ти ще кажат.
Богатството ти други ще го смятат.
Че си го имал – ти не знаеш даже.

За малко, за година, за минута
светът пред теб спокойно се разлиства.
Минават неусетени, нечути
докосвания, спомени и мисли.

И ти живееш, и това е ценно.
А после спираш просто. И тогава
усещаш, че в живота си на гости.
Отиваш си. И даром ти се дава

да си щастлив. Или да си нещастен.
Подарък е, и ти не си заслужил.
Дъждът вали – да можеш да пораснеш.
И щом си тук – на някого си нужен.

И щом те няма… Правилно е всичко.
Добре е. И нормално. И красиво.
Да се родиш. Да искаш. Да обичаш.
Отива ти, че кротко си отиваш.

Човекът е тесто от сняг и сажди.
Човекът е човече мимолетно.
Прекрасно е, че беше тук. И дважди –
че времето ти свърши неусетно.

Той ме изостави, затова
ще започна да не го обичам.
Да прощава меката трева.
Да прощава тънкото кокиче

на снега, внезапно навалял.
Да прощават. Нека. Те са силни.
Мене много дълго ме боля
и не зная как да го помилвам.

Ако някой дойде и допре
кожата ми, сигурно ще викам.
Не, не съм. Съвсем не съм добре.
Не, не искам тук да идва никой.

Ще преболедувам. Ще съм пак
същата, каквато бях по-рано.
Ще ме радва веселият сняг,
нищо, че не може да остане.

Някой ден, след време. Някой май
или август с дъх ще ме погали,
и ще си припомня – няма край.
Само ден и нощ. Зора и залез.

Усетих всичко. Аз бях там,
когато то се случи.
Един човек стоеше сам,
самичък като куче.

И куче след това дойде,
самотно по човешки.
Човекът беше пременен
с прилични чисти дрешки.

А кучето – дръгливо псе,
с разръфани ушета.
Но той във скута си го взе.
Почти замърка псето.

Изядоха един геврек
на равни половини.
И кучето като човек
полегна да почине.

И умореният човек
отиде да работи.
Но вече беше странно лек,
по-мек дори от коте.

Каква минута – като плод
в дланта му кротко капна.
Най-сладкото в един живот –
с приятел да похапнеш.

Дъждът, по-сладък от шира,
със дълги капки ме облива.
Наистина ли ще умра?
И вече няма да съм жива?

Във някой сочен следобяд
ще спре изобщо да ме има,
и чуруликащият свят
ще ме покрие със килима

на ароматната трева.
И с трепет, с облаци, с жужене,
заети много след това
ще бъдат всички тук. Без мене.

Вода. Земя. И благодат.
И няма да е по-различно.
Освен за моя собствен свят,
за който аз се грижа лично.

Ще се разпадне на перца,
трохи, иглички от елхите,
и думи – галени деца.
Дали ще ги осиновите?

Дъждът се търкаля и прави кълбета.
Сватбарски гърми със пищова.
Прелива земята. Прелива небето.
Мирише на чисто. На ново.

Мирише на печени тежки смокини,
на кална трева, на подправки.
Водата се блъска в стени и комини
и мокри човеци и мравки.

И всички се крият, и всички се радват,
не вкусвали  влага отдавна.
Земята се мие. Небето се мие.
И всички сме чисти и равни.