В нашата малка и мръсна страна (мръсна поне по местата, където е населена), няма такова нещо, което да остане чисто.
Понякога си мисля, че твърде много хора постоянно носят на очите си невидими мътни очилца, и през тях всичко им изглежда лекедосано и опетнено.
Защо е станало така, кой ги е опръскал с кал, кой ги е замазал с мазна гюдерия – не зная, сигурно всеки си има лична история на гадостта.
*
От няколко дни слушам постоянно Alfonsina y el mar. Искам да я преведа на български, да може да се изпее. Да я препея, както се казва в Македония.
В нея се разказва за Алфонсина Сторни. Най-напред срещнах името й в дневника на Нева.
Алфонсина Сторни е аржентинска поетеса и за отпътуването й в смъртта има красива песен.
*
Знаете ли…
Много повече от веднъж в прилично, дори отбрано общество, са ме представяли като „поетеса, с извинение”.
Един знатен пловдивски нотабил и писател в мое присъствие дръпна реч колко гнусно нещо е това „поетеса” и каза, че уважава „жената-поет”, но не и „поетесата”.
Хора, с които съм работила и които съм ценила, в пристъп на лиричност, на маса или просто така, са ми рецитирали Радой Ралин (копирам от нета спомени от първо лице на негов познат: „След това се заговорихме за една млада поетеса. Изведнъж Радой отсече – А, поебе са, поебе са – поетеса… Как да ги забравиш тези мигове…???”)
*
Сигурно има поводи за това отношение. Не съм ги дала аз.
Не ми разказвайте още гнусни случки, срам ме е да ги слушам, не ги намирам за смешни и не желая да ги знам.
Вероятно приемам нещата твърде лично понякога. Поетите, те приемат природата толкова лично. Поетесите също.
*
Искам да кажа нещо.
Граждани, изхвърляйте мръсотията си на определените за целта места.
Недейте по хората.
Все си мисля, че мръсотията не е вътрешно присъща на човека. Че не е в ума и в сърцето му, а само в невидимите гадни очилца.
Просто
не е хубаво. Затова няма как да го приема.
Мария Донева 