Липсва само снимчица от четенето на стихотворения, но вие ще си го представите 🙂

Който си обича
публиката – глези я.
Най-добре протича
среща със поезия,

случи ли поетът
с нещо да успее
между два букета
всички да разсмее.

После да притихнат,
без да забележат.
И да се усмихнат.
И да се разнежат.

Думите да светят,
чисти и красиви.
Всички да усетят
радост, че са живи.

Даже да поплачат.
И да им е леко.
И това да значи:

– Браво бе, човеко –
ти за мен си писал!

Малко е, но стига –
значи има смисъл
от такава книга.

Рязко минах към есенен режим на работа и хукнах едновременно във всички посоки. Засега още е весело, както да си топнеш палеца в някое езеро, за да провериш наистина ли водата е ледена. Като се бухнеш с дрехите вътре, вече не е толкова забавно.
Събраха ми се много вълнения в последно време, силни, искрящо весели заешки, а също и изморително-недоразумителни и объркани.
Затова сега ще спра компютъра и тържествено, с влака, ще отида в съвсем друг град.
Мисля да погледам морето един-два часа и дано ми се прояснят мислите.
Оставям тук три бебета-лястовички, да ви наглеждат.
Аз лично видях само черните лястовичета, бялото беше отишло в този момент да закусва, но Димитринка ми изпрати снимка.
Мир.

Говорът е ходене.
Песента е танц.
Музиката думите
разкрасява с гланц,

и с едно докосване
думата несмела
като омагьосана,
с шепот на дантела,

плисва се, изгрява,
стапя разстояния,
нежно приласкава,
тъжните мълчания,

знае ги къде са,
музиката води я –
думата – принцеса
в рокля от мелодия.

Със щит от яйчена черупка
животът идва на света.
Към него с малки бързи стъпки
подтичват да го поздравят

тъгите, дребните провали,
нещастията и бедите,
и искат той да ги погали.
Избегне ли ги, са сърдити.

Сдружават се. Капани слагат.
Набутват му се във леглото.
И той не може да избяга,
и приютява ги, защото

за всичко се намира време.
И щом със лошото се свърши,
веднага пак ще се съвземе
и нос в ръкава ще избърше,

и ако си затананика,
ще му просветне пред очите,
и с песничката ще извика
и радостите, и мечтите.

Нека да се спре на пет без десет
слънцето, омекнало и зряло.
Не че точността не ми харесва,
но сега го искам закъсняло.

Спрете кестените – да не падат!
Славеите – без прощални песни!
Аз не искам лятото да страда,
ако в някой хубав сън го стреснат.

Нека кротичко си досънува,
да си полежи, да се протегне.
Стане ли готово да пътува –
есента багажа му ще стегне.

Това са хубавите и великодушни думи, които Николай Милчев каза за книгата на премиерата в Народна библиотека „Свети свети Кирил и Методий“.
Кога минаха три години и половина…

Уважаеми гости, скъпи приятели на поезията,

Когато за пръв път прочетох „Прикоткване на смисъла”, си помислих за китовете. Тези божествени, силни и мъдри същества имат една невероятна способност. Когато издават звуци, тоест – когато говорят или пеят, те се чуват от единия до другия край на океана. Нещо космично е вложила природата в тях, щом е направила така, че те да се разпознават на такива далечини. Казват, че китовете първоначално са живеели на сушата и бавно са се откъснали от нея, като са навлезли в морето. Ако е така, си мисля, че те са донесли поезията на първичния сухоземен свят и като са я подарили на глъбините, са я направили свой опознавателен код. Та си задавам въпроса – когато китовете пеят, има ли кой да ги чуе?

Отговорът е – има и всички ние, които сме се събрали тук тази вечер, вероятно сме доказателство за това.
Едно от най-големите предимства, които имам, говорейки за стиховете на Мария Донева, е, че ние не се познаваме лично. Без пристрастия, без натрупвания, без спомени. Само текст.

Сещам се и за друго нещо освен за китовете. За огледалото на Атанас Далчев. Той има едно стихотворение, цитирам по памет, в което се казва, че когато се огледал една сутрин, със страх установил, че от огледалото го гледал баща му. Става дума за времето, за преходността на човешкия живот, за неговата повторяемост и кръговрат.

Но има и още нещо – огледалото – това е поезията. И всеки, който подарява на хората поетична книга,  всъщност им подарява по едно огледало.
Има още →

1. Подреждаме гардероба си. Отделяме всички дрехи, които не сме обличали повече от пет години, и ги приготвяме за изхвърляне. Отделяме шарените, пухкавите и любимите си измежду тях, и понеже ни е ясно, че няма да ги изхвърлим, решаваме да ги използваме за ушиване на играчки.

2. Шием зайци. Всичко заешко ни става мило. Пишем поема за зайци. На нас ни е заешко.

3. От дума на дума, намираме рецепта за торта с моркови.
3а. Хващаме първата попаднала ни рецепта. Всички изброени съставки са достъпни. Нещата изглеждат добре.
3б. На второ четене виждаме, че в списъка с продуктите се появяват неща, които в начина на приготвяне изчезват. Ми… добре.

4. Отлагаме тортата до момента, в който ни се насъберат една съдбовна, три много важни и поне пет незначителни работи за вършене.

5. И започваме.

Аз предварително накиснах стафидите в уиски. (NB Да се добави в рецептата!) Вместо орехи взех лешници. Зачудих се защо има и сода, и бакпулвер (сода+лимонена киселина). Реших да бъда послушна. Пишеше 5-6 моркова, затова взех 3 големи и 3 малки.
Не ми се получи много лесно, защото съм отвикнала да готвя напоследък. Като мома в напреднала младост, но далеч от житейското отчаяние, не би трябвало да го казвам, но да – готвенето не ми е страст.
През цялото време се чувствах като младоженките от вицовете, само дето нямаше кой да ме утеши подобаващо. В един момент, като добавих стафидите, погледът ми се гмурна в уискито, в което бяха… но преодолях порива и го изсипах в сместа.
След което си налях в друга чаша.
Изпих го съсредоточено, докато тортата ми се изпече и поизстина.
После установих опитно, че от сока на един лимон, 5 лъжици пудра захар и една ванилия по никой начин не може да ми се получи глазура.
Но пък с повечко вода става освежаваща напитка с чуден химически аромат на ванилия.

6. Украсяваме с пудра захар. Разжалваме тортата и я понижаваме в кекс.
Добре, сладкиш.

7. Опитваме. Не е гадна!

8. На второто парче даже вече охооо. И с лимонадка… Добре.

9. Разказваме с мрънкащ тон и показваме снимки.

Благодаря за вниманието. Следващата лекция ще бъде на тема „Акустични аспекти на чистенето с прахосмукачка”.

„Лятна книга“ от Туве Янсон, превод – Анелия Петрунова.

На 17 страница разбрах,

че ако си изиграя правилно картите,
след време аз ще съм бабата на София.

Превъзходно четиво.

Честно казано, „Пътуване с лек багаж“   ме измъчи. Не бих я пропуснала за нищо на света, аз много много много обичам писането на Туве Янсон. Първия разказ от сборника прочетох, докато пътувах в тролей, и плаках горчиво, защото е толкова красиво, и чисто, и изпълнено с копнеж, от който очите ти потъмняват и започват да блестят, толкова недостъпно е желаното, а е избрано точно заради тази отдалеченост и недостижимост, и не може да бъде назовано с думи… но след този разказ, наречен „Кореспонденция“, в следващите не усетих така силно неизразимата, почти непоносима красота.
Има го пърхащият кадифен живот от приказките на Туве Янсон, но има и много мрак, и ми беше трудно.

А в „Лятна книга“ красотата е кристална и езикът е пищен и разцъфващ в студа.

Получих подарък – още една книга за възрастни от Туве Янсон, издадена още през 1985 година, казва се „Честна измама“ и е преведена от Антоанета Праматарова – Милчева. Чака си реда за четене.

Ще видим…

Марина: Ще напишеш ли поканата за концерта на 16 септември в Студио5?

Мария: Да ти кажа, като си представя пак как обяснявам… Не може ли без обяснения? Любимите ни песни, изпълнени на български… Една красива спокойна вечер с джаз стандарти на български език. Толкоз. А?

Марина: Права си.

Мария: Просто песните, които… ще обикнете още повече след този концерт.

Марина: Ха хаа… Хайде, пусни още няколко изречения от този род, така непринудено и между другото, и текстът е готов.

Мария: Хитрушо!

Марина: ☺)))))))

Мария: Толкова обичаме тези концерти, че почти се радваме на края на любимото ни лято, защото пак ще се съберем, ще се видим, ще се утешаваме и ще се радваме заедно. Любимите песни, любимата публика… любимите ние? :)))

Марина: Хайде сега го оформи като хората, така и така започна.

Мария: Добре 🙂

На 16 септември от 19 часа в Студио 5 – Джазът пее на български. 
Марина Господинова – глас
Мария Донева – думи
Антони Дончев – клавиши
Венцислав Благоев – дъх
Великолепна музика, красиви думи
и удоволствието да преживеем това заедно.