ИК Жанет 45 с удоволствие ви кани на представянето на Мария Донева и поемата „Заекът и неговата мечта“ във Варна – на 8 август, четвъртък, от 19 часа, на откритата сцена на Алея на книгата.

След поредица от срещи с читатели в цялата страна (от Дунав до Егея бял) книгата за симпатичното заешко семейство най-после ще пристигне във Варна.
Варненци няма да я разберат, защото в нея се разказва за един Заек, който душата си дава да иде на море, а на тях морето им е пред очите.
Но това пламъче, което кара Заека да мечтае, гори и в тях, затова книгата ще им бъде супер интересна.
Колко е красиво мъжът ти да има мечти. Колко е важно жена ти да те обича.
„Заекът и неговата мечта” – една поема за удоволствието от труда и щастието от почивката, за любовта, свободата и близостта; и други стихотворения за дълбоката радост и високата тъга.

Събитието е част от културната програма на Алея на книгата – Варна 2013.

Беше стъпкан, претъпкан площад
със крадливи врабчета.
Той видя как отстъпват назад
стреснатите дървета.

Беше ден с много хора и шум,
натежал и износен.
Той измисляше думи наум
и ги губеше после.

После… в гъстата, тежка тълпа
се отвори в пролука.
Той видя на едни стъпала
кацнал гълъб да гука.

Посред тропота тежък и лош
той издуваше шия.
И перата му в скромен разкош
как отблясъци крият.

А до гълъба, точно встрани,
като капка дъждовна,
най-добрата от всички жени
се усмихна любовно.

После хората скриха я пак.
Онзи гълъб отлитна.
Той затича се като хлапак
със сърце любопитно.

Тя не беше помръднала. Той
без да иска я бутна.
Там летеше пожарна със вой.
А жената – уютна.

Там крещяха на вносен език.
Там се блъскаха здраво.
Те се скриха в един объл миг.
Първо тя го направи.

И със поглед и с бяла ръка
във мига го извика.
В тишина постояха така.
Не продумваше никой.

Да останем във нашия миг!
Все едно как се казвам.
Ще си имаме собствен светлик,
топъл, без да залязва.

Този миг е гора и река.
Нищо друго не искам.
Отвлечи ме. Ще те отвлека.
Той ръката й стисна.

Ще си взема най-дългия ден
и обувките здрави.
Той й каза – мисли си за мен,
все едно какво правиш.

Приближиха се да поздравят
стреснатите дървета.
Може би ги очакваше път.
Той показа й цвете.

После – локва със чиста вода,
легнало огледало,
и доброто лице на града,
освежено и бяло.

После той я изпрати до тях.
После тя се разплака
със сълзи и от страх, и от смях.
Обеща да го чака.

И се скри. И градът охладня.
Падна вечер от камък.
Той си тръгна. Вървя. Огладня.
Осъзна, че я няма.

И затича към нейния дом.
След това се отказа.
У дома се прибра мълчешком.
И луна се показа.

Стига драми. Такъв златен ден
е един на хиляда.
Тя е правена точно за мен.
Тя е смешна и млада.

Той си каза – щом там я видях,
я усетих веднага.
Тя погледна със погледа плах,
но нали не избяга.

Тя почака. И аз я открих.
И сега ще я пазя.
Щом заспи, аз ще бъда най-тих.
Всички дати ще спазя.

Ще си имаме наш ритуал.
Ще си имаме всичко.
И светът ще е пресен и цял.
Ще си бъдем самички.

Стига драми. Такъв златен ден!
Той се случи. Той беше.
Тя дали сега мисли за мен?
Аз дали не съм смешен?

Той заспа най-накрая с мечти
и със дрехите дневни.
Той се беше завърнал почти
във годините древни,

стана юноша, нежен и млад,
и готов да обича.
А във същия тягостен град
едно младо момиче

засънува. Ръмеше навън.
И с тържественост тиха
едновременно същия сън
двамата споделиха.

Имаше ни. Бяхме.
Първо се открихме.
Дишахме. Живяхме.
Ядохме и пихме.

Винаги любими.
Никога омразни.
Милион години
във мечти напразни.

Милион минути
във любов искряща.
Щастие нечуто
тъжно ни изпраща.

Начала, финали,
дадено и взето.
Тишината галим.
Помниш ли небето?

Помниш ли земята?
В дланите ти плува
ласката, с която
ти си ме сънувал.

Тайно. Всеотдайно.
Дишахме. Живяхме.
Кратко. И безкрайно.
Имаше ни. Бяхме.

Днес морето си брои стотинките –
белите си мидени стотинки.
Пее и допява си осминките,
и последните шестнайсетинки.

Тъжно и опразнило джобовете,
и настинало, и леко бледно,
нежното море, за път готово,
се вълнува като за последно.

!

А пък Йовка Христова от Работилничка за чудеса ми писа ето какво:
„От София диша, където ще участваме в четирите недели на август, имат теми за всяка неделя и втората неделя е посветена на Театър и Поезия, а ние от Работилничка за чудеса, (която основах преди 2 години с идеята, че мога да бъда полезна на майките и децата) освен, че ще продаваме нещата, които правим, ще водим и ателиета. Тогава всеки, който иска да се включи, ще може да си изработи възглавница с апликиран надпис, с избродиран стих или отпечатък с текстилна боя на ръката на любим писател или неговия автограф с текстилен маркер, който след това да декорира. И понеже хич не обичам да съм голословна, реших да направя 2 възглавници, които да показват само малка част от това, което всеки може да направи при нас…“

Иххх! 

Ако човек си поспи на такава възглавничка, какво ли ще сънува?

🙂

В скривалище от дрехи,
в капан от разстояния,
мечтае за утеха
самотното желание.

Ръцете му са хладни
и молят за докосване.
То цялото е гладно
за смях и омагьосване.

В дворец от странни вещи
и ветропоказатели,
сред трепкане на свещи
и сенки на приятели,

стопено, омърлушено,
с мъгла във всички кости,
желанието сгушено
очаква те на гости.

Какво да приема?
Кого да прегърна?
Дали да замина?
Дали да се върна?

Какво да започна?
Какво да престана?
Да тръгна нарочно
към нова промяна –

дошло ли е време?
Каква е цената?
Дали да поема
ръка непозната?

Ще е интересно…
Дали ще си струва?
Ох, хич не е лесно
да се съществува!

Много скоро ще избистри гроздето зърна,
и ще влезе август – остър лъч от светлина,
сладостта ще го прегърне мокро, изведнъж,
ще се върне като чакан и обичан мъж.

„Очи за красотата“

Щастливото стихотворение
е чужденец – летовник.
То тананика от вълнение
и ходи без часовник.

То е спокойно и усмихнато.
Пътува без багажи.
Обидят ли го – ще притихне то,
без нищичко да каже.

То се поглежда в огледалото
и знае, че е сладко.
То е една минута цялото –
задържа се за кратко.

Щастливото стихотворение
оставя леки знаци.
То всеки път е в настроение.
Привлича особняци.

Но не държи да е в компания.
И често е самотно.
То има простички желания.
Разбира се с животните.

То няма цел и намерения.
Под шала крие рана.
Сред другите стихотворения
е като бяла врана.

На шията му тупка веничка.
Изглежда леко лудо.
То е едно обикновеничко,
нормално малко чудо.