🙂
Думата ми тежи!
8
В очакване…
В очакване кога ще те целуна,
прелиствам часовете като книга.
Светулките си вдигнаха катуна
и вече няма кой да ми намига.
През юни на човек му се обича.
Дали ще дойдеш скоро, аз не зная,
а трябва да получа – спешно, лично –
една целувка сладка най-накрая!
Лавандула
Лава от лилава лавандула,
плисната по мек, заоблен склон.
Слънцето полека се потули
в тих и благосклонен небосклон.
Пътят е спокоен и познат.
Само светлината се променя.
Дъх на предстояща благодат.
Сладко, ароматно лятно време.
*
Нова реколта меки слънца
Имаме си нов тираж 🙂
🙂
Сколько смутно знакомых людей…
Сколько смутно знакомых людей
сколько лиц в этом городе новом.
Сколько милых, чужих мне детей.
и веселых друзей незнакомых.
Замечаю я их по пути,
и на миг, на мгновенье ревную.
Но внезапно влюбляюсь в ту жизнь,
в тайне что от меня существует.
Превод: Мария Ширяева
Ето го на български тук:
https://mdoneva.com/2010/11/13/kolkosmytnopoznati/
За Магелан и баба му
(по действителен случай)
Тази сутрин Магелан
плесна челото си с длан.
Нещо… Нещо бе забравил,
нещо бе недонаправил…
Куфарът му е готов.
Джаджите за риболов,
пушката, шишето с рома.
Дънките от корекома
и удобните обувки.
Няма тука плувки, джувки
или женска глезотия.
Магелан не бе от тия.
Все пак глождеше го нещо.
Пийна си кафе горещо.
Докато е още млад,
искаше да види свят.
Заверил си бе билета…
Да бе!
Бабата си клета
Магелан бе пренебрегнал,
чувствата й бе засегнал –
ходеше незадомен,
вечен пътник и ерген.
„Бабо, бабичко любима,
не ръмжи, надежда има!
Аз съм още доста млад.
До Чикаго и назад
още малко ще пошаря,
после ще се окошаря.
Ти не си старица слаба.
Ти си Вечната Ми Баба.
Чакай. Потърпи. Потрай.
Бабо, ти си земен рай.
До ще време и за сватба.
Магелан ще те зарадва –
някога, но не сега.
Тръгвам вече към брега.
Любя, тача края наш,
но сега ме чакат в САЩ.
Този свят ми е на длан.
Подпис: Весел Магелан.”
Яснота
Мъчително влюбване. Чак те боли.
Мъглата оставя по всички игли
на тъмните борове капчици влага.
Сърцето те стяга. Сърцето те стяга.
Потапя те прилив от чувството остро,
и всеки предмет се превръща във остров.
Не си се надявал от страсти да страдаш.
Държиш се за всичко, и падаш, и падаш.
Мъглата ли хващаш в ръцете си груби?
Откъснеш ли щастие – ще го погубиш.
Не го ли откъснеш – с какво ще живееш?
Сърцето ти пее. Сърцето ти пее.
След няколко мига, красиво ужасни,
мъглата се вдига. Какво не е ясно?
Стара Загора!
Не е измислица на краеведи,
не е преструвка на дамички бледи,
не е това емигрантска въздишка,
не е рисунка от шарена книжка –
истина, истина казвам ви, хора –
вече липите във Стара Загора
цъфнаха и ароматът нахлува,
и е страхотно да се съществува
точно във град, който листи разтваря
и непременно напролет повтаря
своите топли, добри ритуали –
да разцъфти и със цвят да ни гали…
Ярка светулчица здрача опарва
и става лесно човек да повярва –
даже това да са мигове кратки,
даже това да са митове сладки,
да са откъслечни, малки моменти,
пак са реални, добри аргументи:
истина, истина казвам ви, хора,
много е хубава Стара Загора.
Костенурче върху корица
Добре стои!
липово листо
Във леопардовия мрак
на улиците летни
един любовен котарак
зеници ще присветне.
Една светулчица любов
над него ще прелитне.
Сърцето – липово листо –
ще трепне беззащитно.
То иска да се предаде
съвсем без бой, самичко.
Луната да го отведе.
Довиждане на всичко.
Дано, дано не се спаси
и пътя му да мине
луна със сребърни коси,
луна със дрехи сини.
Зайче с гъбени гащурки
Галерия
This gallery contains 9 photos.
Как децата спасиха ваканцията и Земята
На най-почетното място – вратата на стаята ми, вече се мъдри плакатът за годишния концерт на децата от ЦНИК (там, където е и литературният клуб „Без заглавие“)
Точно този плакат всъщност не се мъдри. Смее се.
(аз съм върху буквичката С и съм русокоса)
Любовни писма
Едно време, когато бях малка, гледахме копринени буби. Те се хранят с черничеви листа, обичат топлина и влага. Ядат безспир, а после заспиват, всичките безброй буби като по часовник – лежат по корем, с вдигнати нагоре глави. А когато се събудят, събуват кожата си, както се събува чорап, и отново ядат. За месец и нещо от яйца колкото точка стават дебели бледи червеи, големи колкото показалеца ми, с черни, разположени близо едно до друго очи, с тъжно и смутено изражение. След последното хранене спират да ядат, лежат, мълчат и се чистят, накрая стават напълно прозрачни. Тогава си намират подходящо място и започват да изпускат тънка копринена нишка, от която си правят пашкули. Когато съм плакала много дълго, клепачите ми се подуват и стават прозрачни като буби. Никога няма да забравя особената миризма, горещината и влагата, като под дъжд от гореща вода, и дружното хрупане на бубите бубите бубите.
Мисля, че и аз съм буба. Живея, лежа, ям – храна, чувства, мисли, преживявания, а после силите ми свършват и заспивам с лице към небето, като молитва, като сън, като молба за помощ някой да бди над мен, докато спя. А после излизам от кожата си и ставам съвсем друга.
При бубите е съвсем видимо. При хората не съвсем.
Точно сега съм като буба, която мъчително се събужда.
Това си пасва и с теорията ми за десетилетията (всяко от досегашните – съвсем различно, плюс безпокойството какво ще е следващото, помощ!) И с чувството, че всичко ме докосва прекалено силно, болезнено, много ярко.
Няма ли да свърши тоя пубертет бе, хора! Може ли периодично всичко да ти става ново. Как може да остарее човек, когато светът му се обновява постоянно. Кога да остарееш…
„Писма до мъртвите с любов” (преведена от Александър Маринов) е книга за юноши. Значи книга за винаги и за постоянно.
Моментално ме подсети за „Предимствата да бъдеш аутсайдер”, и ми стана малко смешно, като видях, че Стивън Чбоски е първият от всички, на които авторката Ана Дилийра благодари, бил е неин наставник – личи си. А, той и на корицата е цитиран. Глупаво ми е той да я препоръчва, защото тя е много по-добра.
Книгата е написана много увлекателно и това ме спаси да не си кажа още на втората страница – аха, поредната книга за живота на американските ученици – и да я оставя. Примами ме да я прочета и слава богу, защото съм много доволна от това. Това е роман, здраво в традицията на „Спасителят в ръжта”, и е добър роман.
С навлизането навътре в книгата, и особено силно от средата нататък, вече не мислех за това, че героите са Американски Ученици, вече бяха просто хора като мен, с травми за лекуване, с горчивина за преглъщане, с любов за целуване. Знаете, хора. Виждали сте такива.
Буквално, това е епистоларен роман, защото се състои от писма. Но повече е дневник, защото писмата си остават в тетрадката и никога не стигат до адресатите си – то няма и как, писмата са до мъртви хора. (Аз една цяла година писах в тетрадка писма до едно момче и никога не му ги изпратих. То си е живо и здраво де, сега е зъболекар.)
Писмата са до мъртви поети, актьори и музиканти.
Аз много харесвам момичето от книгата, макар че малко ми досади с безкрайното си чудене коя съм аз. Ами ти си. Ти си си. Виж си личната карта. Питай майка си и татко си. Намери си името в дневника в училище и го прочети на глас. Питай приятелите си. Изпей някоя песен, в която се говори за момиче като теб.
Тя точно това прави.
Това не е стихотворение.
Това не е стихотворение.
Не го измислям – то се случва.
Не е щастливо, уморено е
и напоследък не сполучва.
А е обичано. Любимо е.
Навсякъде добре прието.
Но черно от умора има
под ноктите и във сърцето.
То е объркано. Разплакано.
Само изгубва се къде е.
За други хора свети в мрака,
а не умее да живее.
Измъчва го копнеж огромен
нещо красиво да направи.
Стихотворение от спомен,
за който някой е забравил.
Среща!
Знаеш ли какво е приятел да дойде от много далеч, да стои ден, два, три в България, една малка част от пътя да остане за теб, и ти да не успееш да я изминеш, за да се видите.
Голямо разочарование.
Първо Зоран Якимоски от Охрид, после Лидия Димковска от Любляна. Уж София не е далеч, а усетих как в няколко поредни дни се отдалечава.
Лидия беше в НДК на Панаира на книгата, за да представи книгата си „Резервен живот“. Аз още не съм я намерила, за да я прочета, но като знам колко бях впечатлена от предишната й книга, преведена на български език, „Скрита камера“, очакванията ми са големи.
Това хубаво, но все пак не успях да отида навреме в София.
Обаче! видях Лидия на площад „Славейков“!!! Имам и снимка с нея!
Имам и снимка, която показва, че е възможно писатели и книги да се представят подобаващо пред широка публика.
Почувствах се прекрасно, когато я видях. Казах си – познавам звезда. Лично.
Помолих едно момче да ми направи снимка.
Лидия, надявам се да успеем да се видим скоро, и наистина!
