В лепкавия прилив на мрънкащо изкуство, в който джапаме от години, от време на време се изправят острови – със солидни скали и плодородна почва.
Илюстрация: този остров тук е близо до Австралия, във Великия бариерен риф. Той има формата на сърце.

Един такъв остров е книгата на Дана Белева
„Надморска височина на любовта“.
Тя има сива корица, но това е единственото сиво нещо в нея.
Още първият разказ, „Пазачът на меджета“, е толкова ярък, че усещаш тръпка под езика и солен вкус като от сълзи или от кръв.
Писахме си с Дана, докато четях книгата, и аз й казах – прочела съм само първите три разказа, първият е страхотен!
А пък тя ми отговори – знам аз кой да сложа в началото, че да пробутам и другите.
Аз не познавам Дана много добре, всъщност изобщо не мога да кажа, че я познавам, обаче на човек, който може да каже такова нещо, си струва да му прочетеш книгата.
Много е устата. И много фина. Изобщо, знае какво прави и какво казва.
В разказите й има гъста, сладка поезия. Много червено вино има там.
Има и смърт, но когато хубава жена ти говори за смъртта, дори и това ще приемеш.

Това е книга на Галин Никифоров, излязла през 2010. Даде ми я Евгени Черепов и ми каза, че ще я прочета много бързо.
Аз доста време не я започвах, а оня ден, при крайно неблагоприятни обстоятелства (докато чаках пред едно гише), я отворих… и разбрах, че държа в ръцете си чудесен роман!
Отидох на гости на една приятелка, че моята къща беше далече, придърпах си голяма чаша кафе, свих се на кълбо на дивана и четох, докато прочетох книгата до края.
Знаете „Самотните вятърни мелници” на Станислав Стратиев. ♥
„Лятото на неудачниците” ми напомня за нея – също така топла и носталгична, само че героите са пораснали, и живеят през деветдесетте. В началото малко се обърках, докато запомня кой кой е, но бързо се ориентирах, не толкова по имената им, колкото по чувството, което носи всеки от тях.
Това е книга за приятелството, за мъжете и жените, за бащите и за вещиците.
Толкова любовна, нежна, безжалостна и отчаяна книга. От най-любимия ми вид – на всяка страница се смееш, а на последната плачеш за всичко до тук.
Ще трябва да прочета и другите книги на Галин Никифоров.

Това е „Приказка просто така, прасешка при това“.
Тя е написана и изрисувана от Мила Попнеделева – Генова.
Ех, че хубава приказка!
Цялата с пряка реч и действие!
И колко много попара изяжда (със сирене, понеже е полезно за зъбите) – като хапнеш по една лъжица за всяко прасе, за всяко пате и пиле от страничките – няма да усетиш кога е свършила попарата.
И понеже приказката е прасешка, всичко е на розов фон (освен когато е нощем, защото тогава е тъмно, разбира се)
И е смешно!
И с приключения!
И изпълнено с надежди дори за най-свинското прасенце на този шарен свят.
Ех, че хубава книга…

Страшно силна, ослепителна и прозряваща едновременно.
И подигравателна и откровена.
„И“ – Стихотворения от Иван Желев.

Чувала съм това име, знам, че е печелил награди, но в нета няма нищо от него, и не съм имала негова книга.
Вече имам тази и тя е великолепна.
Не разбирам някои от стиховете, но ще я чета много пъти и може би постепенно ще ги разбера.
Но виждам
колко е изкована, издълбана, изсечена, а пък органична и жива, и я започвам пак отначало, веднага след като стигна до последното стихотворение.
Неее, не успявам да изразя защо книгата е страхотна…
Прочетете я и вижте.
Вчера в книжарницата аз я отворих на това стихотворение, което ще препиша тук, и си я взех.

Червена рокля

Биляна на прозореца с Искрен на ръце.
Животът на жена ми
се притиска към стъклото –
скъпо вино към евтина чаша.
Единственият лукс, който притежава –
са устните ми.
Не ходя по чужди жени.
Миришат ми на мъже.

 Купих си я на 9 април, и от тогава май не остана някой, на  когото да не съм я препоръчала настойчиво. Настойчиво,  чак възхитено, възхитено, чак екзалтирано.
Това е една от най-прекрасните книги, които съм чела  изобщо някога.
Всъщност, стигнах до края й преди три дни, но още не съм  изтрезняла от преживяването, и не зная кои са другите  заглавия, които да съизмеря с „Шантарам”
Нека започна подред, защото твърде много се вълнувам и  няма да успея да ви убедя колко ще е хубаво да я прочетете.
1. Препоръча ми я Бриджит Джоунс. Аз похвалих „Не пускай  ножа”, тя каза за „Шантарам”. С този пост предавам нататък.

2. Книгата – 868 страници. Тежичка. Плътно изписана. Има  за четене. Някои книги са отпечатани като рехава, несериозна храна – вафла, чипс, зрънчо. Тази има всички данни да засити глада ми за четене много добре. И го направи.

3. Едно такова индийско заглавие… викам си – то ще е нещо мистично, за чакри-макри… отгръщам корицата и ме посреща познато усмихнато име: Превод от английски Светлана Комогорова – Комата. Ей, това ще ми хареса!

4. Книгата е тапицирана с хвалби за автора от авторитетни имена, толкова са много, че ми се отщя да ги чета. Даже биографията от задната корица прочетох чак след като бях преполовила книгата. (Всичко казано е вярно! Но аз все пак – първо самата книга, а после рекламата за нея.)

5. Става ми поглъщащо интересно още от първата страница…

О, как да пиша за тази книга?! През цялото време, докато я четях, копнеех да мога да запомня цели страници. И сега се изкушавам да започна да цитирам, но това би означавало да я препиша. Такъв динамичен, остър, нежен ред от преживявания…

Има още →

Заглавието е „Наивно изкуство”, авторът – Марин Бодаков.

 Аз няма да обиждам тази изсечена книга с женското си многословие.
Тя е естествена, вярна и чиста, защото е от камък и пръст.
Завари ме неподготвена – тежка, красива поезия за това, как един мъж полага сизифовски усилия и мести своя камък към хребета на живота.
Мъжествена, твърда поезия.
В момента си мисля как в моя мек и уютен блог ще цитирам едно от тези непоносимо красиви стихотворения, които ме плашат.
Аз се страхувам да пиша за твърде големите, твърде жестоки за мен неща.
„Наивно изкуство” е смела книга.
Тя назовава смъртта, любовта, раздялата. Непоносимото чувство на предателство и безпомощност, с което наблюдаваш как близък човек умира и не можеш да направиш нищо, за да спреш това.
Поезия, която ранява и лекува. С всяка следваща страница – все по-сгъстена.
Здрава, остра, стабилна книга, на която ще се опираме много, много дълго време.

…

трета нощ на безсъници:
чакам своя баща да умре, за да бъда с детето си