Надморската височина на любовта

В лепкавия прилив на мрънкащо изкуство, в който джапаме от години, от време на време се изправят острови – със солидни скали и плодородна почва.
Илюстрация: този остров тук е близо до Австралия, във Великия бариерен риф. Той има формата на сърце.
earth_21
Един такъв остров е книгата на Дана Белева
„Надморска височина на любовта“.
Тя има сива корица, но това е единственото сиво нещо в нея.
Още първият разказ, „Пазачът на меджета“, е толкова ярък, че усещаш тръпка под езика и солен вкус като от сълзи или от кръв.
Писахме си с Дана, докато четях книгата, и аз й казах – прочела съм само първите три разказа, първият е страхотен!
А пък тя ми отговори – знам аз кой да сложа в началото, че да пробутам и другите.
Аз не познавам Дана много добре, всъщност изобщо не мога да кажа, че я познавам, обаче на човек, който може да каже такова нещо, си струва да му прочетеш книгата.
Много е устата. И много фина. Изобщо, знае какво прави и какво казва.
В разказите й има гъста, сладка поезия. Много червено вино има там.
Има и смърт, но когато хубава жена ти говори за смъртта, дори и това ще приемеш.

Парижката съпруга

Тази книга ми я даде доктор Тричкова. Ето каква зъболекарка имам аз – нито веднъж не съм видяла някой да излезе от кабинета й без усмивка. Тя чете повече от всички четящи хора, които познавам. Не обича големи и тежки книги, защото ръцете я болят от тежестта им, но се влюби в „Шантарам“. Освен това е хулиганка и дава часове на Иво винаги в учебно време (може би това поне малко облекчава болката му.) И винаги ми слага упойка. Обичам да гледам как устата й оформя думата „упойка“.
И така, доктор Тричкова ми даде да прочета книгата „Парижката съпруга“ от Пола Маклейн, преведена от Любомир Николов.
Почти месец четох други неща, а после започнах тази книга в една вечер, в която ми беше тъжно и самотно.
Тогава си спомних колко е хубаво да се утешаваш с книга, да се потопиш в историята и да забравиш своите истории за малко.
Не зная до каква степен разказаното в книгата се допира до историческата истината, но това не ми е важно. То допълва приказката за Париж от разказите на Хемингуей, на Фицджералд, „И слънце изгрява“, „Острови на течението“, „Един последен поглед“ на Джеймс Олдридж… (Явно остарявам – най ми се четат онези книги, които вече съм чела.)
А тази нощ стигнах до края на романа – предизвестен край, ясен още от корицата, където пише
„Забележителен роман
за срещата и раздялата
на Ърнест Хемингуей с жената,
която е обичал цял живот.“
Тази нощ в стаята е топло, в печката гори огън, Иво си легна, слушам си тихичко Чет Бейкър, аз съм малко болна и дори ми е уютно да съм болна, и съм сама, но така мога да си плача над книгата, без да давам обяснения.
Вчера четох друга книга в маршрутката от Раднево, пак ми се доплака, а една жена от предната седалка се обърна и продължително време ме наблюдава. Безшумно.
Историята в „Парижката съпруга“ е подредена хронологично; овладяна, умерена, също като героинята, от чието име се води разказът. Всичко е толкова просто, красиво и тъжно.
Точно от такава книга имах нужда тези дни – да науча нещо ново, да си припомня стари обични неща, да се развълнувам, да се натъжа, да се утеша.
С такива книги все някак ще успея да преживея зимата.

Лятото на неудачниците

Това е книга на Галин Никифоров, излязла през 2010. Даде ми я Евгени Черепов и ми каза, че ще я прочета много бързо.
Аз доста време не я започвах, а оня ден, при крайно неблагоприятни обстоятелства (докато чаках пред едно гише), я отворих… и разбрах, че държа в ръцете си чудесен роман!
Отидох на гости на една приятелка, че моята къща беше далече, придърпах си голяма чаша кафе, свих се на кълбо на дивана и четох, докато прочетох книгата до края.
Знаете „Самотните вятърни мелници” на Станислав Стратиев. ♥
„Лятото на неудачниците” ми напомня за нея – също така топла и носталгична, само че героите са пораснали, и живеят през деветдесетте. В началото малко се обърках, докато запомня кой кой е, но бързо се ориентирах, не толкова по имената им, колкото по чувството, което носи всеки от тях.
Това е книга за приятелството, за мъжете и жените, за бащите и за вещиците.
Толкова любовна, нежна, безжалостна и отчаяна книга. От най-любимия ми вид – на всяка страница се смееш, а на последната плачеш за всичко до тук.
Ще трябва да прочета и другите книги на Галин Никифоров.

Разкази от бъчвата

Тази вечер гледах  прекрасен спектакъл, от онези, след които сърцето ти е пълно с радост.

„Разкази от бъчвата“!

Това е моноспектакъл на Димитър Иванов.

Режисьор е Димитър Стефанов, сценографията е на Йордан Иванов, Димитър Димитров и Полина Христова.
Да знаете само колко хубаво беше! Това е куклено представление, и артистът така хубаво си водеше куклите, че те наистина го милваха и целуваха, и той се криеше от тях, и ги преследваше, а после…
И още, той отиграваше всяко нещо, което се случи, и беше толкова живо всичко!
И смешно, и открито, и за любовта, без нито грам лиготия.
Такова младо, талантливо, красиво, храбро пиратско представление никога преди не съм гледала.
Ако знаех, че ще е такъв празник за душата, щях да кажа на всичките си приятели непременно да го гледат…
Но то нали пак ще се играе? Поне в София, нали ще се случи пак?
Сто на сто!

Идете да го гледате в Ателие 313, гледайте го непременно! 🙂



ПП Мога да разказвам за представлението, но то още ми е отвътре и не искам да го вадя от там… а и както казва Снусмумрик, „Не разбират ли, че ако почна да разказвам, всичко ще се натроши на думи? А после ще изчезне и като искам да си спомня какво е било, ще помня само как съм го разказвал.“
Ако имате възможност, гледайте, моля, „Разкази от бъчвата“. Благодаря.

Колко е живот

kameliaНие сме съвременници на жив класик.
Така се е случило, че живият класик е от дамски пол, има любопитни сини очи и може да бъде забелязан с коса, вързана на кукуригу, може да бъде чут да реве с цяло гърло народна песен, или друга песен някаква. Нека.
Камелия Кондова е класик, и ние това много добре го знаем.
Стиховете й са бистри до прерязване, като вода в планина.
Думите й са толкова категорични, че чак ти става едно… не знаеш огнено или ледено. Ако си спокоен, те разтърсват; ако си развълнуван и страдаш за нещо – целуват те и всичко ти минава.
Твърденията й са толкова хирургически точни, че на моменти ми е чак малко прекалено; обаче кой може да съди скалпела за това, че е остър?
А чувствата… решителни, понякога – отчаяно решителни. Така силни, че от тях лъха усещане за мъжество, каквото не се среща често даже сред мъжете.
А пък Камелия си е момиче, с крака, ръце, дупе, цици, поглежда те и те обезоръжава, а после ти светва такъв стих между очите, че не знаеш къде си, а всъщност много добре знаеш.
Защо ги говоря тези очевидни неща ли?
Ами чак сега си купих „Колко е живот да му се сърдя“.

Мама

Тя стои на последния ред.
Тя на първия вече е била.
Пази снимка,сълза и букет.
И печат на челото:”Родила”.

Слуша как рецитирам на глас.
Чува как се страхувам безгласно.
Тя е виждала Оня Пегас –
ту е кранта, ту някакъв расов.

Тя разбира, че няма юзда.
И прехапва угрижени устни.
Тя сама се държи за ръка,
откогато ръката й пуснах.

Притеснена – поет до поет –
да потърси човека не смее.
И напуска последния ред –
миг преди да заплача за нея.

Най-свинската приказчица!


Това е „Приказка просто така, прасешка при това“.
Тя е написана и изрисувана от Мила Попнеделева – Генова.
Ех, че хубава приказка!
Цялата с пряка реч и действие!
И колко много попара изяжда (със сирене, понеже е полезно за зъбите) – като хапнеш по една лъжица за всяко прасе, за всяко пате и пиле от страничките – няма да усетиш кога е свършила попарата.
И понеже приказката е прасешка, всичко е на розов фон (освен когато е нощем, защото тогава е тъмно, разбира се)
И е смешно!
И с приключения!
И изпълнено с надежди дори за най-свинското прасенце на този шарен свят.
Ех, че хубава книга…

Жестоко „И“

Страшно силна, ослепителна и прозряваща едновременно.
И подигравателна и откровена.
„И“ – Стихотворения от Иван Желев.

Чувала съм това име, знам, че е печелил награди, но в нета няма нищо от него, и не съм имала негова книга.
Вече имам тази и тя е великолепна.
Не разбирам някои от стиховете, но ще я чета много пъти и може би постепенно ще ги разбера.
Но виждам
колко е изкована, издълбана, изсечена, а пък органична и жива, и я започвам пак отначало, веднага след като стигна до последното стихотворение.
Неее, не успявам да изразя защо книгата е страхотна…
Прочетете я и вижте.
Вчера в книжарницата аз я отворих на това стихотворение, което ще препиша тук, и си я взех.

Червена рокля

Биляна на прозореца с Искрен на ръце.
Животът на жена ми
се притиска към стъклото –
скъпо вино към евтина чаша.
Единственият лукс, който притежава –
са устните ми.
Не ходя по чужди жени.
Миришат ми на мъже.

Новата книга на Яница Радева

„Бонбониерата”

 е мозайка. Ято отражения в счупено стъкло.  Поставени една до друга снимки, щракнати привидно  хаотично за малко повече от 24 часа на различни места от  различни хора.
Деликатно, настойчиво и неотклонно Яница разгъва двете  изречения, които всички сме чули от новините, не беше  отдавна, страшна трагедия на християнски празник горе до  един манастир, не помня кой точно…
Още на втория откъс се усеща накъде вървят нещата, и става  ясно, че ще бъде тъжно и страшно, но разказът тече и  погледът го следва. Калейдоскопът от лица се завърта  плавно,  друсва рязко, а после отново се връща към лекия,  неусетен ход на ежедневието; далеч от извънредните новини  и трагедията, която съсипва, но и освежава сънливото  провинциално време.
Книгата има сюжет, но няма главен герой. Има множество непознати, притеглени от невидими нишки, които се късат, завързват и оплитат.
Има жертви, спасители, зяпачи… обективът на разказа откроява няколко лица.
Някои от героите са по-ярки и избистрени, други остават смътни, зърнати за миг сред тълпата, по онзи дразнещ начин, както когато видиш познато лице, а не можеш да се сетиш откъде се познавате. Аз не разбрах  шофьорът на Синята госпожица оцелява ли, а бих искала да знам.
Само един от героите на книгата говори в първо лице, Ангел, хирургът Ангел. Той не успява да спаси бременното момиче; но може би ще спаси съседката си – дъщеря, която гледа болната си майка като бебе… (След специална справка се оказа, че и други говорят от първо лице… ами значи той ми е най-интересен 🙂 )
Младостта и смъртта, старостта и цветята, бонбоните, времето.
Силна, смела, изящна и много вълнуваща книга.

Шантарам

 Купих си я на 9 април, и от тогава май не остана някой, на  когото да не съм я препоръчала настойчиво. Настойчиво,  чак възхитено, възхитено, чак екзалтирано.
Това е една от най-прекрасните книги, които съм чела  изобщо някога.
Всъщност, стигнах до края й преди три дни, но още не съм  изтрезняла от преживяването, и не зная кои са другите  заглавия, които да съизмеря с „Шантарам”
Нека започна подред, защото твърде много се вълнувам и  няма да успея да ви убедя колко ще е хубаво да я прочетете.
1. Препоръча ми я Бриджит Джоунс. Аз похвалих „Не пускай  ножа”, тя каза за „Шантарам”. С този пост предавам нататък.

2. Книгата – 868 страници. Тежичка. Плътно изписана. Има  за четене. Някои книги са отпечатани като рехава, несериозна храна – вафла, чипс, зрънчо. Тази има всички данни да засити глада ми за четене много добре. И го направи.

3. Едно такова индийско заглавие… викам си – то ще е нещо мистично, за чакри-макри… отгръщам корицата и ме посреща познато усмихнато име: Превод от английски Светлана Комогорова – Комата. Ей, това ще ми хареса!

4. Книгата е тапицирана с хвалби за автора от авторитетни имена, толкова са много, че ми се отщя да ги чета. Даже биографията от задната корица прочетох чак след като бях преполовила книгата. (Всичко казано е вярно! Но аз все пак – първо самата книга, а после рекламата за нея.)

5. Става ми поглъщащо интересно още от първата страница…

О, как да пиша за тази книга?! През цялото време, докато я четях, копнеех да мога да запомня цели страници. И сега се изкушавам да започна да цитирам, но това би означавало да я препиша. Такъв динамичен, остър, нежен ред от преживявания…

Има още

Три мъчителни часа в операта

Снощи беше.
Гледах „Българи от старо време”.
Това представление се играе от три години, може и повече, и салонът на Държавна опера Стара Загора пак беше пълен. Публиката се забавляваше, хората се смяха много и повтаряха на глас смешките, които Стефан Рядков и Руслан Мъйнов подхвърляха.
За мен обаче това беше време, убито по особено мъчителен начин.
Музиката на това произведение е написана от Асен Карастоянов, български композитор.
То е оперета. Хората говорят, а после пеят. По принцип, нищо лошо. Ама… музиката е полу-оперна, полу-обработена народна, полу-революционна.
Едни хора в народни носии говорят като професори (майката на Лила – направо като академик).
А на сцената – много хора. Всичките облечени добре. Сценографията масивна. Никой не се е стискал за пари. Само дето…
Чувството, че постоянно ме лашкат ту в една, ту в друга посока, се засилваше до почивката, след което във втората част (още час и половина) вече никой не знаеше какво става, нямаше какво повече да се случва, и се наложи Руслан Мъйнов и Стефан Рядков да забавляват публиката с шегички, елементарни препратки към телевизионни предавания и клоунада, която на мен ми беше унизително да гледам.
Любен Каравелов, български национален герой, писател, е жертва на това цялото нещо. От езика, сюжета и прекрасните му герои не е оставено нищо.
Хора, като не го харесвате, а го мразите, защо сте сложили името на човека на афиша си? Той е беззащитен, понеже не може да вземе пищов и да дойде да ви пита какво сте направили с книгата му.
Не бива така!!!
Второстепенните герои, Ерчо и Герчо, и Янка и Иван, бяха като миг прохладна почивка за отчаяните ми очи. Явно хората си знаят, че представлението е за гостите от София, и си играха честно, за своя душа. Плюс това песните на Янка и Иван бяха все пак издържани по-близо до духа на народната песен, играха ръченица, а не показваха как танцуват тюлените и зайците.
Вижте, на публиката й беше смешно.
Имаше аплодисменти.
А пък аз се чувствам като жертва на насилие.
Сигурна съм, че не заслужавам това.
Нито пък Любен Каравелов го заслужава.

„Двете стрели“, премиера на Сцена 99

„Двете стрели” от Александър Володин

Младежка театрална студия Сцена 99
Постановка и режисура: Христофор Недков
Музикална среда и пластика: Валерий Кондратцев
Сценография и костюми: Недялко Йорданов, Звездина Иванова, Христофор Недков 

1.
Много ли е важно, че в някаква Стара Загора някакви ученици правят театър?
Ще разширя въпроса в две посоки:
Много ли е важно, че в детските градини децата учат песнички;
и много ли е важно, че в градовете из България се играят театрални пиеси?

2.
Преди дни беше премиерата на пиесата „Двете стрели”от Александър Володин на Младежка театрална студия Сцена 99.
В пиесата се разказва за хората от едно племе, които се бият със съседните племена и се прехранват, като ловуват диви животни; имат старейшина и разрешават проблемите си на племенен съвет.
Без текстът да е видимо променен, Христофор Недков е преметнал събитията през времето и по украшенията, фона и предметите по сцената се разбира, че действието се развива след Новата ера. От западната цивилизация са останали платки от потрошени компютри, мазни черни реки и тотемите се зверят с лъскави очи от CD-та.
Всичко друго е същото (като преди и като сега) – хора, някои по-глупави, други по-коварни. Битки за влияние и чест. Любов и нелюбов.

Има още

Внимание: важна книга!

Заглавието е „Наивно изкуство”, авторът – Марин Бодаков.

 Аз няма да обиждам тази изсечена книга с женското си многословие.
Тя е естествена, вярна и чиста, защото е от камък и пръст.
Завари ме неподготвена – тежка, красива поезия за това, как един мъж полага сизифовски усилия и мести своя камък към хребета на живота.
Мъжествена, твърда поезия.
В момента си мисля как в моя мек и уютен блог ще цитирам едно от тези непоносимо красиви стихотворения, които ме плашат.
Аз се страхувам да пиша за твърде големите, твърде жестоки за мен неща.
„Наивно изкуство” е смела книга.
Тя назовава смъртта, любовта, раздялата. Непоносимото чувство на предателство и безпомощност, с което наблюдаваш как близък човек умира и не можеш да направиш нищо, за да спреш това.
Поезия, която ранява и лекува. С всяка следваща страница – все по-сгъстена.
Здрава, остра, стабилна книга, на която ще се опираме много, много дълго време.

трета нощ на безсъници:
чакам своя баща да умре, за да бъда с детето си

Възможните майки

Нещо толкова интимно, животинско, човешко, духовно, върховно.
Да си майка. Или пък да не си.
Дълбоко и тайно, и се вижда от всеки. И те определя.
Книгата „Възможните майки” е за това. Написана е от жени, които разказват свои преживявания и усещания, свързани с темата.
Когато Емилия Миразчийска ми писа и ме покани да се включа, аз не разбрах много за какво става дума. Тя самата беше въодушевена и делова едновременно, а това е привлекателно за мен, защото усещам, че имам насреща си човек, който има идеи и знае как да ги постигне, и да увлече другите със себе си. Затова приех.
Написах един почти срамно откровен текст, а после за сол и захар – две смешки, които излязоха първо тук, а после влязоха и в книгата.
И зачаках да излезе.
И ето я.

Има списък с имената на авторките, но не се знае кой текст от кого е писан. Това е обяснимо – при толкова лични, понякога тъжни, споделяния, но и много дразнещоооооооооооо! Искам да разбера какво са казали някои от моите познати, които открих в списъка. Искам да разбера кой е написал това или онова, което ми е толкова близко, че все едно е казано от мен, но по-добре.

Любими са ми тези разкази, в които има усмивка.
🙂

Девет неща, които „Машини за любов“ е.

1. Увлекателна. Чете се на един дъх. Неизбежно между страниците й ще има трохи – ако по време на четенето огладнеете, и това няма да ви накара да я оставите настрани. (Вреден навик. Постойте гладни и си дочетете книгата с апетит.)

2.  Фантастична. В нея се описват поредица от невероятни събития. Извънземни. Източна митология. Метафизика. Ангели и демони. Машини за любов. (Да, има такива. Работят.)

3. Реалистична. Съдържа педантично точни дати, данни и факти от живота ви такъв, какъвто вече сте започнали да го забравяте. (Не знам от къде авторът знае тези неща за вас. Познава ви.)

4. Романтична. Книга, която причинява мечти. Отглежда ги, създава ги, показва как се прави мечтаенето. В някои моменти е болезнено красиво, в други – възбуждащо. (Абе не знам, на мене ми действа.)

5. Космополитна. Амбициозно замислена и уверено, точно изпълнена. Със замах и с прецизност в детайлите. (Открива сто посоки за пътуване, всичките – към себе си.)

6. Ерудитска. В различни области на природните и хуманитарните науки. (Вече казах, наистина има машини за любов.)

7. Вълнуваща. Изведена до край. Тъжна. Щастлива. Любовна. Отчаяна. Иронична. (Да, едновременно.)

8. Смешна. Особено на онези места, на които ако не се изсмееш, ще трябва да се разревеш. Или да се гръмнеш. (Като в живота.)

9. Любима. (Само я започни. Ще усетиш.)