Аз поживях днес там, за час и половина.
В Бургас си украсяват главната улица със стихове на Петя Дубарова. Стиховете изглеждат неловко и празнично като момичета, които за пръв път за тази година си обличат летните рокли и тръгват по улицата със сандали и нежни бели голи крака.
И морето също е там.

Ох, колко обичам да съм права!
Ох, колко ми харесва нещата да стават, както съм си знаела, че ще бъде!
Особено хубавите неща!
Например романът, който Христо Карастоянов написа СЛЕД „Паякът“.
Какво казах аз тогава? Долу, там, в края на текста? А?
Е?

„Името“ е роман – спомен.

Звучи като епическа песен, с тези омагьосващи повторения на цели абзаци.
В античния и в средновековния епос така се повтарят описания на битки, описания на хора, на победи, на поражения, на кораби и на богове.
Учили сме, че тези повтарящи се формули са се използвали за по-лесно запомняне на безкрайно дългия и никъде незаписан текст.
А може би е било точно обратното – това са били най-ярко запомнените отрязъци от някогашен ярък, жив, истински живот, който с времето започва да избледнява, да изглежда като мит, като сън. Както младостта, когато се отдалечава, се превръща в нещо измислено и очевидно невъзможно.
Романът „Името“ е израснал върху разказа на Христо за княгиня Анастасия.  Докато четях, потъвах в историята и по лицето ми преминаваха сенките от няколко филма, които се прожектираха в ума ми… нещо от Булгаков, Алов, „Бяг“, нещо от Маркес, може би „Есента на патриарха“… черно-бели филми за принцеси, пристигнали инкогнито… в Париж? или другаде?
На мен ми харесват приказките. Харесва ми да ги усещам възможни. Омагьосаният замък на Анастасия е на два ката, с два прозореца, отвъд десния е долината, а зад левия – планината, онази същата, на чието име бяха наречени всичките земи наоколо…
Книгата е увлекателна, малко тъмна, малко кратка.
Много се гордея, че я имам, защото Христо е избрал малко хора да я имат.
Аз бих казала – засега.
А пък аз като кажа нещо… знаете. 🙂

Намерих у дома снимка на Орлин Дянков и това ме върна години назад. Облъхна ме едно настроение, което се задържа наоколо с дни и ето, ще го споделя, не е много, но може би е важно за някого.
Ето я снимката.

Искам да разкажа за Орлин, но спомените ми са откъслечни и малки.
Единият спомен е тържествен и смешен.

Има още →

Доротея Табакова: „…Но варих парче портокалова коричка в сиропа за баклавата и тя стана като стихотворение на Мария Донева!“

критически отзив (1)

Прочетох до края.
Объркана съм.
Определено книгата е въздействаща.
Но не е книгата, която първите два разказа обещават.
Някои от текстовете ми звучат като написани специално за чужденци, отварят една витрина – ето, имаме от всичко онова, което вие очаквате да намерите, представено талантливо, с чувство, с ирония, носталгия, болка, усмивка, безжалостност, тъга.
Ама.. абе като за чужденци.
Както много музиканти вкарват в мелодиите си по нещичко в 7/8, за да е разпознаваемо, или защото това се очаква, или защото кой ще каже лоша дума срещу изберете българското…
Аз не съм живяла половин живот в чужбина и нямам две и повече гледни точки, затова погледът от „На Изток от Запада“ ме изненадва, вероятно и ме обогатява. Усещам лек полъх от ефекта на „Соло“ на Рана Дасгупта – книга за България, писана от чуждоземен автор…
Двете гледни точки към „тук“ се изявяват и примиряват в последния разказ, „Девширме“.
Аз препоръчвам с открито сърце първите два текста, както и „Снимка с Юки“, а за другите – вие ми кажете.

Случвало ли ви се е да четете някоя книга, и в един момент да ви се стори, че всичко около вас, извън книгата, добива особена нереалност?

Аз си сложих оранжевото палто и тибетските оранжево-червени ръкавици и излязох в пред-новогодишния студ, беше бистро и слънчево, отбих се в театъра, побъбрих със Снежа, касиерката на театъра, бях толкова щастлива да й се обадя без повод.
После на едно място видях, че продават мекички одеяла от полар, идеални, ако искаш да се завиеш, докато си четеш на дивана, купих едно кафевичко.
После отидох в Хеликон, малко поклюкарствахме, Таня ме почерпи с щолен, от дума на дума купих „На Изток от Запада”, тръгнах си, от съседния магазин си избрах красива сива дълга жилетка с цип и качулка.
После отидох в едно магазинче за дървени играчки на Коледния базар. Продавачката е много мила, все се заплесвам да си говорим. Дадох й назаем новата ми книга (моята нова книга, дето съм я писала, не тази, която купих), тя пък хареса кафявото одеяло и го купи от мене (слава богу, иначе майка доста щеше да ми мърмори – какво ще ги правим тия одеяла (тия сребърни обици, тия плюшени мечета, тия чашки за кафе…)  (майка ми има доста еднообразен репертоар)) Освободена от одеялото, аз се затичах и купих две малки водки в пластмасови чашки, за да ги изпием с продавачката на дървени играчки.
Така и направихме.
Има още →

„Щедрото дърво“
от Шел Силвърстийн
превод Александър Шурбанов
издателство „Точица“

Ще я прочетеш за пет минути.
Ще я помниш цял живот.

„Предколедна суматоха в къщата на Дядо Коледа“
Толкова е хубава, че като я видях, се замаях и коленете ми омекнаха.
Наистина!
Коледна книжка, която прилича на къща от здрав картон.
Като й откопчаеш закопчалчето и лепката се отлепи (отлеп!)
вътре откриваш 24 прекрасни книжчици с коледни приготовления.
И тази книжка,
освен рисувателна, читателна и сметателна (или поне броителна, с числата от 1 до 24)
тя също е и целувателна!
Понеже във всяка мъничка книжка са нарисувани с върха на четката елени и джуджета с чорапи на точки и небе със звезди и всякакви сладки детайли,
и думите са малко, но толкова точни и хубави,
че сърцето ти се препълва с радост и трепет.
Едно сърце, голямо колкото юмрука ти, може да побере не повече от шепа радост.
И тя трябва бързо да се прелее някъде, за да не се носиш постоянно замаян и щастливо-объркан.
А радост се прелива най-добре с целувка по босо краче, или по топла ръка, или по котешки мустак.
Ето каква коледна целувателна книга имам аз!